Да Ви се похваля – гледах български филм. При това на голям екран и по собствена воля. Даже си платих сам билета. Изненадани ли сте? А може би впечатлени? Недейте! Това е поредният пример, че импулсивното мислене не бива да се практикува от хора, които по принцип не мислят. Но поведението ми е донякъде оправдано – тази сутрин намерих десет лева на улицата /не толкова „намерих”, колкото „не казах на човека пред мен, че си ги изпусна”, но съвестта ми е чиста!/ и реших да отпразнувам късмета си с обедно кино. Поради стегнатата си времева дупка, прецених че единствената прожекция, която ще ми свърши работа, е тази на „Пистолет, куфар и 3 смърдящи варела”. „Не го прави, за Бога! Анатема за българските филми!”, веднага се обади ангелчето, което понякога се материализира на дясното ми рамо, но дяволчето отляво бе по-лукаво: „Направи го, кучко! Тези пари и без това не са твои!” Както винаги, ангелчето ми се оказа по-слабо, а дяволчето даде добър аргумент, затова рискувах.
(hint: долните снимки са от Facebook страницата на филма – сложих ги умишлено, за да оцените колко по-яки са моите „комикси“)
Този вляво с ножиците не е Станислав Трифонов – нищо, че е плешив и грозен
Преглътнах унижението, че касиерката ме таксува с „холивудски“ билет от 9 лева, след като и двамата знаехме, че повече от четири лева за български филм си е дневна кражба. /ще ме прощавате, но на първо място съм консуматор, на второ – реалист и чак на трето – патриот/ Не знам дали знаете, но аз мразя родното кино. Не мога да го понасям! Винаги съм вярвал, че единствената разлика между лентата на български филм и лентата на мухарник е, че от втората има някаква минимална полза. Естествено, не мога да твърдя, че съм гледал повечето качествени BG продукции, но онзи ден видях как едно безпризорно псе дефекира върху тротоара, така че горе-долу мога да си представя какво съм пропуснал.
Поправете ме, ако греша /всъщност, недейте – аз съм безгрешен!/, но в България има само един жанр – „драмедия”. Има и само два сюжета – Прехода и Мутрите. А ако не става дума за това, ще става дума за мутри по време на Прехода или преход на мутри. Това е. Дотук спира въображението на родните сценаристи, това е границата на креативните им възможности. Ние сме впрегнати биволи, блъскащи се по една и съща бразда в продължение на четвърт век и нямаме нито желанието, нито капацитета да излезем от рамките на единствения си жанр. Киното ни е толкова примитивно, че всеки свеж полъх на нещо по-различно /какъвто е случаят с „Варелите”/ се посреща като манна небесна, без да се направи сметка, че т.нар. „свеж полъх” идва от разтворената врата на външна тоалетна. Не е ли смешно с какво самочувствие рекламираме жанровата си девственост? „Номер 1000” беше „първият български хорър“, „Варелите” се афишира като „първият български гангстерски екшън“… В кой век живеем, бе? Как може да пускате „първи филм“ от даден жанр през 2012-та година, Вие нормални ли сте? Във време, в което дори индийски и тайландски бози излизат в 3-D, ние правим премиерата на – OMG! – първият гангстерски екшън и се хвалим с това, за да привлечем публика? Велес ми е свидетел, че нямам нищо против българското кино. Проблемът е, че такова не съществува.
Филмът е дело на дебютанта Георги Костов, който много е искал да стане режисьор, но вместо това е решил да учи в НАТФИЗ. Напоследък в България всеки, показван някога по телевизията, тръгна да се прави на самозван режисьор – Въргала снима 10 години /повтарям – десет години/ „Операция Шменти Капели”, а онова красивото Ники Илиев даже направи чувствено фелацио на Кристоф Ламбер, за да му играе пет минути в “Чужденецът”. А щом те двамата могат, значи всеки олигофрен може. „Варелите” е заснет изцяло с лични средства на режисьора/продуцент/сценарист Георги Костов, тъй като проектът му не е получил финансиране от НФЦ. В списъка с кандидати за субсидия, „Варелите” е бил настанен на предпоследно място. Не знам кое ме натъжава повече – че е бил оценен толкова ниско или фактът, че е възможно в списъка да е имало по-тъпи филми от него.
Сценарият е написан през 2000 година, когато Костов е бил силно превъзбуден от творчеството на Гай Ричи, но компютърът му експлодира от Y2K и първият драфт бива унищожен завинаги. Не искам да се правя на фаталист, но мистър Костов трябваше да приеме това като знак от Съдбата, че Вселената не желае глупостите му да излизат на бял свят. Типично по български, упорит като магаре, Костов написва нов сценарий по памет, като запазва само гайричи-вото заглавие и всичко останало от гайричи-вия филм, а накрая добавя даже щипка Емир Костурица. Ако писането на това нещо е отнело 10 години на Костов, то мога само да си представям кога /и дали някога/ ще излезе вторият му проект и по-важно – от кого ще е краден. Низвергнат от НФЦ, Костов е трябвало да търси други източници на финанси, по всякакъв начин – дори ако това му коства предлагането на сексуални услуги в Борисовата градина или лишаването от един бъбрек. За щастие до подобни ексцесии не се стига и Жоро намира спонсори, тегли кредит и събира около $50 хилки бюджет. Това обаче забавя процеса на снимките с цели две години. Ще познаете забавянето с някои дребни детайли, които са били актуални през 2010-та година, а в момента на никого не му пука за тях, като например Братя Мангасарян.
Понеже ме мързи, този път няма да се впускам в пълен преразказ на сюжета, но ще скицирам накратко основната линия. Повествованието следи премеждията на дуо нещастници – студентът Антон с никнейм в Skype „Красивия”, и платоничния му приятел а.к.а. „Космонавта”. Антон е безпаричен студент, който отчаяно иска да бъде умен, освен красив, следователно му трябват пари за следване. За да ги спечели по бързия начин, момченцата се свързват с подземен бос, по прякор Бръснача, но нещата, естествено, се объркват, а „Красивия” и „Космонавта” се оказват длъжници. За да си върнат дълга затъват още по-дълбоко, като всяка тяхна интеракция създава вълни от абсурдни ситуации и неочаквани обрати, които дори Делфийският оракул не би успяла да предвиди. Куфарчета с пари, раници с наркотици, античен Москвич, отрязани пръсти, корумпирани милиционери, майор-педераст и всичко това, водещо до екзотична кулминация, директно в епицентъра на автентична циганска сватба /музиката там е дело на бащата на Азис/, където една тортичка е поръсена с бял прах, който не е пудра захар, ако ме разбирате правилно. Нямам идея как екипът е оцелял снимките дълбоко в каналите на циганската махала без да бъде скалпиран, но Рая Пеева описва ромите като „прекрасни хора”, без да осъзнава, че нито една от тези думи не им отива. До последно си мислех, че „трите смърдящи варела” ще се окажат топките на Влади Въргала, но това са просто контейнерите за смет, в които двамата неудачници губят ценните си притежания и се налага да ги търсят на градското бунище.
„Варелите“ е относително грамотен технически, като под „грамотен” имам предвид, че не е сниман с клетъчен телефон. Операторът е Георги Райков, който е работил по доста от чуждоезичните епоси, снимани на родна почва, като „Хитман”, „Конан Българина” и някакви други боклуци. Действието се развива динамично, без чисто нашенските протяжни паузи на неловко мълчание; монтажът е бърз, макар и излишно накъсан на места, а сцените са добре осветени и общо-взето само през 80% от времето си личи, че гледате българска работа. Саундтракът е препълнен с множество изпълнители, чиято музика не бихте слушали, освен ако нямате други избор, както става и в случая – Лора Караджова, 100 кила и Дичо feat. Део. Новата формация Funk Busters пък осигуряват по-голямата част от „score”-то и успешно се придържат към общо аматьрското ниво на филма.
Не съм следил кариерата на актьорите във „Варелите”, защото нямам лупа, но едно е ясно – всеки от тях играе колоритен и запомнящ се образ. Кастът гордо тръбеше, че са играли безвъзмездно и не са поискали хонорар за участието си, което е логично, понеже „играта” им не заслужава такъв. Откритието на режисьора се нарича Ивайло Захариев, по-познат като Мартин от „Под Прикритие”. Ако се следи по красотата му, Захариев има голямо бъдеще по БеГе екраните, но ако се съди по таланта му – бъдещето му рязко се скъсява. Ролята му тук е лека и не изисква много, следователно все някак се справя с нея, макар че без Джаро просто не е същото. Другото откритие на Костов е Пламен „Космонавта” Великов и той е един от малкото козове на филма. Великов е роден за актьор в тъпи комедии и е видно, че Господ му е дал тази асиметрична физиономия с причина.
Деян Донков и Тодор Доцев не ме накефиха, злодеят Георги Кадуров преиграваше като за олимпиада, а Рая Пеева не е от актрисите, заради които бих умрял от autoerotic asphyxiation, но винаги бих предпочел нея или някоя прокажена, пред Миленита. Новоизлюпващата се звездица Естер Симеони също има кратка секси-роличка, но по-интересното е, че тя е помагала на Костов за сценария. А щом бивша моделка помага за даден сценарий, значи ситуацията определено смърди на варели. Най-голямо отвращение обаче пробудиха кратките, но изключително неприятни, роли на Владислав Карамфилов, който играе кум на мургава сватба и бива надигран от гостите там, и онзи другия нещастник, чиито дрезгав глас вече ми бърка в здравето. Как му беше името? А, да – Блатечки. Радвам се, че актьорът е отделил време от заетия си график да краде мръвки от хорските хладилници, за да участва в малката си роличка на „Чеченеца”. Жалко само, че филмът скоро няма да се появи по торентите. Щях да го сваля с кеф, след което да сложа един капан за мечки в кухнята – за всеки случай, но и с надежда. „Варелите” дава и отговор на вечния въпрос каква е разликата между Квазимодо и Асен Блатечки. Елементарно. Единият е шибано грозен и буди всеобща погнуса, а другият е литературен герой.
Добрата новина е, че с този филм сме свидетели на Чудото – български актьори да не прекаляват с дървеното театралничене пред камера. Помните този синдром, нали? Актьорът гледа с изцъклени очи в ненужна посока и декламира битови реплики с патоса, с който първолак рецитира „Аз съм българче”. За щастие, въпреки неопитността на почти целия актьорски състав /някои от тях застават за сефте пред камера/, този дефект е избегнат и кастът на „Варелите” се справя задоволително. Дори ще призная, че някои моменти в сценария не са за изхвърляне, а част от лафовете в диалога са наистина свежи, особено тънките и не чак толкова тънки референции. Плюс това, лентата е препълнена със страшно много „камеота” на известни личности, появяващи се за кратко, колкото да си спомните, че съществуват, като двама настоящи ТВ водещи, курвата Ан Джи, Дичо, русият гремлин Део и още сума ти други, които не видях, или не познах.
За да не завърша супер негативно, ще Ви препоръчам да гледате „Варелите”, но не защото е добър, а защото е български и е хубаво да го видите, най-малкото заради обща култура и заради факта, че гледането му би бил още един повод да се тупате наперено по гърдите, викайки „Булгар!” Признавам, че да направиш BG филм в момента си е цял подвиг и адмирирам ентусиазма на млади творци като Костов. Ако в близко бъдеще се появят още такива правилно мотивирани индивиди, които да рискуват с комерсиално, а не с фестивално кино, вярвам че до десетина години България най-после ще произведен наистина гледаем продукт. Във „Варелите” има много hit & miss-ове, много неадекватни решения, аматьорщина и клишета, но въпреки това се трае и дори на едно-две места може да Ви разсмее насила с иронията си. А най-големият му позитив е че е български, следователно е напълно безопасен за гледане, тъй като никой уважаващ себе си маниак няма да влезе и да открие огън по зрителите. Най-вероятно, защото българските филми нямат зрители.