Ако в съвременното общество има нещо, което ме отвращава повече от клошарите, това са т.нар. поп-културни феномени. Тези социални сензации ни заразяват като оръжие за масово затъпяване, а ние им се радваме, само и само да не изоставаме от модата. 2012 година бе предвидена за Края на Дните, но Апокалипсисът ни пропусна. Дали наистина? Дали всъщност тогава не започна Началото на Края? Защото през 2012 година се случи Феноменът „50 нюанса сиво”. Никому неизвестната простачка в пре-критическа възраст Ерика Мичъл издаде трилогия, която нагря световните страсти до най-горещите нюанси на червеното. Пълна с правописни грешки и написана в елементарен стил, но за сметка на това претъпкана с порнографски сцени, които биха изчервили дори Наталия Кобилкина, „50 нюанса сиво” се превърна във второто най-четено нещо от американските домакини, след упътването за вибратора им.
Успехът на книгата се случи изневиделица, доказвайки за сетен път, че Америка е страната на неограничените възможности и ограничените интелекти. Ако си мислите, че BDSM и романтика не могат да вървят ръка за ръка, то значи сте бая изостанали от актуалните тенденции. Десетки милиони отчаяни съпруги разгръщаха страниците в екстаз, четейки как секси извратеняк бие младо момиче, но го прави с много любов и топли чувства. За първи път след Великата Инквизиция, връзването и бичуването на девици бе показано като нещо, което буди повече любопитство, отколкото ужас. По думи на авторката Е. Л. Джеймс, книгата е „my midlife crisis, writ large. All my fantasies in there, and that’s it.“ Схващате ли? Нормалните жени мечтаят за стабилен съпруг и здраво дете, докато нейните гащички подгизват от възбуда, когато бленува за парафилии. А щом мокрите мечти на граматически сакат девиант се превръщат в социално явление от исторически калибър, човек започва да си задава уместните въпроси в какъв свят живеем и дали Бин Ладен не е бил на прав път?
Ако случайно сте прекарали последните три години като пленници на “Ислямска държава”, сюжетът е следния: студентката по литература Анастасия Стийл интервюира богатия бизнесмен Крисчън Грей и докато смята наум броя на милиардите му, женската й интуиция веднага засича потенциален съпруг. Грей също се влюбва в нея, ала без да знае защо, може би защото му хлопа дъската. Двамата попадат във вортекс от изпепеляваща страст, докато Ана не разбира, че концепциите им за „любов” са диаметрално противоположни. Ала напук на това, двамата продължават да имитират нормална двойка – жената се опитва да променя характера на мъжа, та да й е удобно на нея, а мъжът едва се сдържа да не посини бузите на жената. Звучи като закъснял римейк на епизод от „Дневниците на червените обувки”, но без радостта, че продължава само половин час.
Направих си труда да прочета малко от книгата, за да проверя колко оправдан е целият този шум. Още на първата страница ми стана ясно едно – този, който е излъгал Е. Л. Джеймс, че може да пише, трябва да бъде посечен с ръждясал сатър. Стилът на повествованието варира от жалък до нечитаем, а художествената му стойност е малко по-ниска от тази на най-слабите ми „ревюта”. Повече прилича на нещо, което замечтано момиченце, още неподмито след първия си цикъл, би написало в тайния си дневник, на корицата на който има цветни лепенки на барбита и еднорози. Ако не вярвате, ще дам пример. Целият първи абзац на една от най-четените книги в съвременната литература, е посветен на фактическата невъзможност главната героиня да си среше косата и агонията, произтичаща от това. Уа-а-ау! След този драматичен старт реших да прескоча направо към секса, където развратът да ме хипнотизира. Няколко минути по-късно, с нарастваща досада стигнах до сефтето между г-ца Анастасия и г-н Грей. Оказа се, че сцената не е нито романтична, нито емоционална – даже през цялото време имах чувството, че агресивен фермер шиба дъщеря си в семейната каравана. Моят съвет е да направите като мен и да четете в тоалетната – така няма да Ви се налага да търсите специфичен ъгъл, за да си изповръщате червата.
Половите актове в романа са обрисувани толкова графично, че може да подушите аромата на неизмити гениталии. Не съм книжен критик, затова ще си спестя коментарите, но ако жените се кефят на подобни глупости, то жените /без да обиждам никоя конкретно, разбира се/ са дементирали кокошки. Дебютното чифтосване между Ана и Криско е описано като перфектен експириънс, по време на който девственица бива проникната от непознат мъж и тутакси получава 2-3 оргазъма. Звучи по-абсурдно и от политическата кариера на Бареков! Още повече, че ако се съди по текстовата дължина на акта, Грей приключва само след две-три минути, но десетина реда по-късно фалосът му е отново ригиден. /?!?/ Мда-а, нека обобщим – имаме девица, оргазмираща от първия мъж, който я барне и мамин хубавец, еректиращ на всеки пет минути. А после хората твърдят, че жените не разбирали от научна фантастика!
Поредната гениална доза книготворчество, което най-вероятно ще остане в историята на прозата, се случва, когато Анастасия извършва орално себеоткриване, смучейки средния крак на Грей във ваната. /за щастие, тази сцена отсъства във филма/ По време на сочното фелацио, Ана не спира да се възхищава на суперчлена му и приема цялата ситуация с гордост, че видите ли, тя можела да прави свирки. Не искам да ти акам на егото, г-це Стийл, но и 13-годишните ученички могат да правят свирки – ако не ти се вярва, просто влез в интернет! Прекалено изчерпателно е описано как Крисчън ръга половия си маркуч дълбоко в устната й кухина – толкова чевръсто, все едно й чисти зъбния камък – без тя да реагира враждебно. Имам новина за теб, господарю Грей – щом целият ти пенис влиза в устата на жена, която прави свирка за първи път, без това да я задави, значи кренвиршът ти май не от най-големите, о, мъжествени Аполоне!
Малко се отплеснах, но мисля че ми схванахте мисълта – „50 нюанса” е писана от сексуално и ментално обременена женичка, затова ако не сте рядко тъпо парче, не бива да се докосвате до страниците й, освен за да си избършете сополите с тях. Но тъй като не съм Ви събрал да ревюирам книгата, спирам дотук. Ще приключа с това, че преди години Стивън Кинг написа романа „Играта на Джералд”, където една жена е оставена вързана за леглото, след като нейният „г-н Грей” получава инфаркт. Споменавам това не само, защото е много по-реалистичен поглед върху „тъмната страна” на BDSM-а, но и понеже за около триста страници в „Играта на Джералд” не се случва абсолютно нищо и пак е в пъти по-добре написана от ученическите въжделения на Е. Л. Джеймс.
Някои наричат „50 нюанса” с термини като „mommy porn” и „чиклит”, докато аз предпочитам да й викам „книфла” /книга за кифли/, но истината е, че тя е надценен фенфикшън на „Здрач”. За незапознатите, фенфикшън е аматьорски текст, базиран на съществуващ франчайз, който доразвива, но по-често регресира оригиналната история. В случая г-жа Ерика Мичъл е започнала трансформацията си от форумната тролка “Snowqueens Icedragon”. /какво, по дяволите, означава това, ма?!/ в обикновената тролка Е. Л. Джеймс, пишейки измишльотини, копиращи книгите на Стефани Майер. В пристъп на плагиатски гений, Е. Л. сътворила онлайн творбица, наречена „Master of the Universe”, която звучала като пародия на филма с Долф Лундгрен от 1987, но по същество била просто свръхеротичен прочит на „Здрач”. Фен-обществото се изкефило да чете за това как Едуард малтретира Бела и Джеймс осъзнала, че от цялата схема може да се изкара някой лесен долар. Следващата стъпка била да излезе от сянката на кака Стефка, затова променила имената, сетинга и заглавието, и воала – родил се световен Бестселър!
Бидейки изродена форма на Бела и Едуард, героите в „50 нюанса” доста наподобяват здрачните си протообрази. Стийл е безхарактерна и леко разлигавена /но си прехапва устната по същия идиотски начин/, а Мастър Грей е богат и емоционално изсушен, но за сметка на това красив и с гъста коса. За щастие поне тук няма вампири. /освен ако не броите енергийните такива, разбира се/ Първоначалният кастинг предизвика много смут и анархични помисли сред феновете, главно заради избора на Чарли Хънам /”Синовете на анархията”/ в ролята на Крисчън Грей. Хънам изглеждаше жалък в изначало несериозни продукции като „Огненият пръстен”, така че тук наистина щеше да стои като в небрано лозе. Принуден от тълпата да се откаже, Чарли напусна проекта с подвита опашка, заменен от ирландския CK модел Джейми Дорнан. /познат от сериала „The Fall”/
Интересно е да се правят паралели между героите на Дорнан от „The Fall” и „50 нюанса”, тъй като Пол Спектър и Крисчън Грей си приличат като две капки менструална кръв. И двамата са привидно нормални мъже, криещи скелети в гардероба си. /в преносен смисъл/ И двамата са вманиачени на тема „контрол” и получават сексуална наслада, само чрез издевателства върху жени. И двамата поддържат физическата си форма със сутрешно бягане. Разликата е само, че Грей е по-богат, докато Спектър има доблестта да довършва жертвите си, а не да си играе с чувствата им. Иронично погледнато, комбинацията между образите им прави един съвършен Американски психар. Колежката му Дакота Джонсън пък е още по-неизвестна. Най-любопитният факт от съществуването й до момента е, че е дъщеря на Мелани Грифит и Дон Джонсън, и че участва в „Нужда от скорост”. Ако приемем, че „нуждата от скорост” е фактор и за героинята й в „50 нюанса”, това би обяснило защо Анастейжа е винаги доволна от креватната издръжливост на сър Крисчън.
Режисьорката Сам Тейлър – Джонсън не е известна с филмите си, а със съпруга си Арън Тейлър – Джонсън. /”Годзила”/ Какво не е наред с това изречение ли? Ще Ви кажа какво – Сам е на 47 години, а Арън на 24, като уловката е, че се е омъжила за него, когато той е бил още на 22. Единствената морално позволена причина възрастна лелка да се задява с толкова младо юначе е, ако смята да го ползва като жертва в сатанински ритуал за постигане на вечна красота, но за Сам Тейлър – Джонсън този кораб е отдавна отплавал. Естествено, някои дърти хиени биха приели като сбъдната мечта да ги тъпче момче, което може да им е син, а защо не и да си представят, че им е син, докато ги тъпче? Може само да спекулираме кой кого бие в спалнята на семейство Тейлър – Джонсън, но изводът е, че Сам има социално неадекватен поглед към романтичните връзки, което я прави точната режисьорка за социално неадекватен сюжет като „50 нюанса сиво”. Майтапът настрана, но проблемът на филма не е нито в режисурата, нито в музиката, нито дори в актьорската игра, тъй като Джейми и Дакота се справят задоволително. Проблемът е в самия текст, в произхода му и в авторката му.
Имайки предвид, че майка й е чилийка, Е. Л. Джеймс със сигурност е наследила латиноамериканския нюх към мелодрамата, но също така е наследила и присъщата за тази раса неграмотност. В книгата има толкова грешки, че трябва да се преподава в университетите като пример за граматическото дъно. Не мога да проумея с какво подобна дилетантщина привлича хорското внимание. В сърцевината си „50 нюанса” е модерна вариация на „Хубава жена”, само че с BDSM. /и с по-хубава жена/ Ала връзката между Крисчън и Ана е изградена върху фундамента на подчинението – Грей изпитва възбуда да доминира, а Стийл получава многократни оргазми, докато изпълнява нарежданията му. Той упражнява емоционален тормоз и тотално обсебва личния й живот, а тя му се кикоти насреща. Даже е принудена да подпише специален договор, според който следва да бъде посбивана, ако наруши задълженията си на робиня. Не знам за Вас, но на мен това ми звучи повече като мъжка фантазия. Също ми звучи като нещо, което не бива да се подписва, без да е прегледано от адвокат по човешките права. Вярно е, че всички актове стават със съгласието на г-ца Стийл и тя участва в подробно обсъждане на договора, но това е като да изтеглите банков кредит – уж всичко се върши с Ваше одобрение, а накрая пак Ви боли гъза.
„50 нюанса” обещаваше разкрепостено показване на BDSM техники, но реално ги описва съвсем повърхностно, като за сметка на това обърква биенето на жени с демонстрирането на любов към тях. Шокиращото в случая не е самият BDSM мотив, а фактът, че Анастейша реагира охотно на посегателството върху личността й, след като очевидно коженият камшик и гъзните плясъци не й доставят удоволствие. Припомнете си, че това момиче агонизира от едно сресване на косата, което означава, че прагът на болката й е стряскащо нисък, но се разкрачва за човек, използващ чуждата болка като екстази. Твърде неубедително, ако питате мен.
Айде, ако героинята беше чернокожа, тогава нямаше да имаме проблем – добре знаем, негърките имат генетична поносимост към бичове и окови, но в случая става въпрос за 21 годишна бледолика студентка от Сиатъл. Някак си не се „връзва”, сещате ли се? Ако проблемът е бил в политическата коректност, можеха да изтипосат Грей като афроамериканец – нещо като reverse-slavery фетиш. Пък и бяла жена плюс черен мъж правят минимум един нюанс „сиво”, прав ли съм? Така поне филмът щеше да спечели милиони допълнителни приходи от посещения на чернокожи, не толкова впечатлени от сюжета, колкото искащи да видят на голям екран своите pimp-мечти. Това последното обаче няма как да стане, понеже никой не би повярвал в черен Грей – все пак човекът е милиардер, управляващ собствена компания, а не квартален наркодилър без здравни осигуровки.
Г-ца Стийл е показана като непохватна, миловидна и простовата девойка /”Домашен ремонт ли ще правиш? Това стаята ти за компютърни игри ли е?”/, но истината е, че и тя не е цвете за мирисане. Героинята е девица на 21 години, но няма телесни деформации или други видими недъзи, които да отблъскват ухажорите. Изрично е посочено, че си има студент-обожател на име Хосе /Джейкъб от „Здрач”/, който й отваря вратата, подава й якенце, когато е студено и се опитва да я целуне, докато е пияна, или с други думи – борави с всички класически романтични ходове. Анастейжа обаче го отрязва, защото коя нормална ще тръгне с безработен на име „Хосе”, за Бога?! Съзнавам, че използвам латиноамерикански стереотип и сигурно си мислите, че преувеличавам, но малко по-късно има сцена, в която съквартирантката на Ана казва, че си е местила мебелите и познайте кого е викнала като евтина работна ръка – шибаният Хосе, човече!
Както и да е, имах предвид, че г-ца Стийл съзнателно се е пазила за своя Принц Чарминг. В това няма нищо лошо, даже е рядко срещано явление, което уважавам, ала кой ще да е нейният рицар на бял кон? Богат перверзник, издигащ чуждото унижение в култ. Той я бие, а тя му се отдава и получава оргазми, мислейки си за банковата му сметка. Звучи като целеустремена gold-digging курва в зародиш. Добродушният образ на Анастасия доказва на практика универсалната максима, че жените биха преглътнали всякакви грубиянщини, стига любовникът да им да купува скъпи коли. Да, вярно е, че накрая си тръгва от Грей със сълзи на очи и болки в дупенцето, но няма какво да се лъжем – следват още две книги, така че Анастасия най-вероятно си е променила решението още в асансьора.
Представям си какво е на мъжа на Е. Л. Джеймс, знаейки, че съпругата му е станала световноизвестна с порнографските си копнежи, в които той очевидно не е действащо лице. Задоволените домакини не си губят времето с непостижими фантасмагории, което ме навежда на мисълта, че „50 нюанса” никога нямаше да види бял свят, ако съпругът си беше изпълнявал задълженията по подходящ начин. Освен, ако в тяхното семейство той не е бил подчиненият, а тя доминаторката, в който случай му е простено. Представете си, че сте вързани с белезници и туловище с формата на Е. Л. Джеймс се е засилило към Вас, крещейки мръсотии и размахвайки камшик – всеки нормален мъж, колкото и полово атлетичен да е, мигом би развил хронична еректилна дисфункция.
На фона на ритмичните звуци на търкащи се чатали, тук-там се чува и музиката на Дани Елфман. Имайки предвид, че буквално 1/5 от времетраенето е заета с копулации, очаквах да чуя много повече porn groove инструментариум, но Елфман е наблегнал върху композициите на пиано /типично в стила на Крисчън/ и темите му е едно от добрите неща във филма. Селектираните песни за саундтрака също са порядъчно цивилизовани. Въпреки привидната еклектичност на парчетата, включващи от Ролинг Стоунс, през Ани Ленъкс, та чак до Франк Синатра, компилацията не може да избегне „здрачните“ препратки – Sia пя в саундтрака на „Затъмнение”, а Ели Голдинг имаше участие в OST на „Зазоряване – Част 2”. Най-доброто попадение е ремиксът на “Crazy in Love”, припевът на който се превърна в новия музикален фон, звучащ в главата ми, докато си представям, че изнасилвам някого.
Като всеки уважаващ себе си ненормалник, и Грей има специално помещение в снобарския си апартамент, където да изпада в Нирвана. За разлика от ТV колегата си мистър Профит обаче, Крисчън не спи гол в кашон, а прекарва свободното си време в своята Червена стая. Ако тази фраза Ви навява асоциации с последния епизод на „Туин Пийкс”, забравете! Червената стая на Грей е просто showroom на садомазохистични оръдия на труда, които дори не са утилизирани с пълния си потенциал. Изненадващото е, че пословичният цинизъм на книгата е компенсиран от минималната вулгарност на екранизацията. Рейтингът е строго R, но сексуалните аберации не са хардкор, а тонът е много по-балансиран към отношенията, вместо към излишната перверзия. Естествено, авторите не са пестили срамотии и похотливите искри са нажежени от регулярни сексове, но като изключим някои по-неудобни сцени в Червената стая, всички очакващи софт порно в стила на Пол Верховен може би ще се разочароват, че Сам Тейлър – Джонсън е решила да изреже по-гротескните моменти от хартиения носител и да насочи филма към психологическата еротика в стила на Ейдриън Лайн. /има сцена с ледено кубче, която е взета директно от „9 ½ седмици”/
„50 нюанса сиво” дава отговор на вечния въпрос „Какво искат жените?” – съдейки по успеха на историята, явно искат богат, красив и мистериозен батко, който да ги бие и люби, понякога едновременно. Обективно погледнато, КПД-то му е по-високо от „Здрач”, но това не означава абсолютно нищо, тъй като и двата продукта са различни нюанси на едно и също лайно. Каквито и рационални аргументи да хвърляме против него, „50 нюанса сиво” ще си остане санитарен продукт за ясно дефинирана аудитория, която ще го възхвалява, аплодира и финансира, и само Естественият подбор ще промени това. Добрата новина е, че ако сте мъж и си търсите гадже, няма нужда да се регистрирате в сайтове за запознанства. Трябва само да посетите прожекция на „50 нюанса” и вероятността да забиете разгонена блудница ще скочи от нула на плюс безкрайност.
3.9/10