Би трябвало да си го знаете, но нека поясня отново – „ревюто” е насвяткано с цял патрондаш от спойлери, така че го четете на своя глава.

Те се завърнаха! Култовите екшън икони, които красяха обложките на видеокасетите от началото на 90-те /и съвсем скоро ще красят интероиора на старческия дом в Бевърли Хилс/ се събират отново накуп и оставят след себе си друг куп от мъртви вражески тела. Те са много, те са силни, те са непобедими и въпреки че се борят усилено с дископатията, никой не може да им се опре, освен коварната подагра. Добре, достатъчно старчески хумор за две изречения, спирам. „Непобедимите 2” всъщност не заслужава чак такъв хейт. Да, кретенията му е смазваща, но в него има нещо – някакъв чар, някакво обаяние, някаква притегателна сила, караща Ви да си припомните добрите стари времена, когато героите представляваха буци от мускули, уанлайнерите се сипеха като огън и жупел, а екшънът беше директен и безпощаден, без CGI екрани и PG-13 ограничения.

Стартирам със смелото изказване, че „Непобедимите 2” е в пъти по-добър от първия. Това, разбира се, не е завиден подвиг, като се има предвид, че „Непобедимите” бе едно от най-нескопосаните прахосвания на кино лента за 2010-та и единствената причина Златните малинки да го подминат с пренебрежение за Worst Picture бе, че включването му би обидило останалите филми в същата категория. Стойността на „Непобедимите” беше съизмерима с материал, евакуиран от дебелото черво, а основният му дефицит бе и отговорникът за съществуването му – котаракът на стероиди Силвестър. Италианският жребец показа, че най-вероятно може да носи две дини под една мишница /като се имат предвид могъщите му мишци/, но определено не може да играе в главната роля и режисира едновременно. Най-вероятно защото за второто се иска функциониращ мозък, а кръвта от неговия се е стекла по вените на ръцете му long time ago.

Похвално е обаче, че Слай се е поучил от грешките, преглътнал е надутото си его и е оставил режисурата в ръцете на по-опитния Саймън Уест. /”Con Air”, „Механикът”/ Уест може да е от Б-листата, но е направил това, което Слай не успя – да заснеме разбираеми динамични сцени, а не просто върволица от бягащи, скачащи и в крайна сметка разчленяващи се телеса. В „Непобедимите 2” летвата е вдигната с инч по-нависоко, монтажът не е толкова френетичен, а движението на камерата вече не води до рефлекторно изпразване на стомаха. Предполагайки какво ме чака, се бях наял с пастички преди филма, за да може поне да ми е сладко, когато неизбежно си повърна в устата по време на прожекцията, но опасенията ми бидеха опровергани – напук на мижавия бюджет и аграрен сетинг /България/, Уест се е постарал да сътвори old school екшън, специално насочен към феновете на жанра.

И ако добрата новина е, че режисурата не е дело на Силвестър Сталоун, то лошата е, че сценарият е дело на Силвестър Сталоун. Даже като се замисля, „сценарий” би било прекалено тежък термин за носната кърпичка, на която Сталоун е написал две-три изречения, преди да счупи молива от прекомерно напъване да мисли. После е предал тази кърпичка на продуцента Ави Лърнър, за да си изсекне сополите, но оня се е зачел в текста и е възкликнал: „В името на Св. Силвестър, ударихме златната мина”! Наистина ударихте мината, копелета, но тя не е златна, а противопехотна. Сценарият е толкова зле, че дори не си струва да бъде изгорен, защото това ще е напразна загуба на добър кислород. Разбирам, че Слай е искал да се завърне към корените си /или бурените си, зависи от гледната точка/, но „Непобедимите 2” изглежда като безцелно възпроизвеждан от стари заглавия, сцена след сцена – група клишета се борят с лошото клише, което иска да открадне някакво клише, за да изпълни своя пъклен план-клише, а накрая всичко завършва, така както е започнало – като напомпано от мускули клише.

От една страна, това е хитър ход – публиката не се затормозява с излишни неща като „логика” и „смисъл”, и може да се фокусира директно към пуцаницата, но от друга страна /много по-голямата страна/ – филмът прилича на жанрова пародия и то от онези, които не осъзнават, че подигравката е на техен гръб. Ако наистина искаха да намигнат към славното минало, Слай и продуцентите можеха да се обърнат към някой от печените екшън-сценаристи, като Стивън де Суза /”Командо”, ”Умирай трудно”/ или Шейн Блек /”Последният Бойскаут”, „Последният екшън герой”/, които малко или много, щяха да се справят много по-добре.

Свеж дъх докарват само референциите към старите филми /едва ли ще объркате препратката към „Зов за завръщане” в Деветашката пещера/ и интеракциите между собствениците на р-т „Планета Холивуд”, чиито приятелски задявки могат да бъдат толерирани с лека усмивка. /Арнолд: „Ще се върна!” Уилис: „Прекалено много се връщаш. Този път аз ще се върна!”/ То хубаво, ама Арнолд наистина трябва да спре с тая древна catch phrase, станала банална още преди първия му губернаторски мандат. Преди беше „I`m back”, сега в „The Last Stand” го е актуализирал на „I`m old”, а след някоя година може вече да е „I`m dead”, кой го знае. И всичко щеше да е ОК, ако не бяха прекалили с тия вътрешни закачки – когато само за половин минута сте чули три последователни референции към „Терминатор”, „Рамбо” и „Умирай Трудно”, нещата минават границата на премерения хумор и отиват в дебрите на отчаянието.  В началото даже има момент, когато бай Силвестър сваля хеликоптер с помощта на засилен мотоциклет – другарско намигване към Уилис, който в „Умирай трудно 4” направи същото, само че с патрулка. Голям пропуск е, че епичният екшън се развива в авиобаза и летище, а никой не се сети да каже: „Get to the choppa!” Срамота.

Но тъй като все нещо се случва в сюжета, ето какво е то. Непобедимите са се взели на сериозно и са се превърнали във фирмени служители – имат си работодател /ЦРУ/, стриктно спазвано работно време /”Ще се махна, но първо ще си довърша месеца…” уа-а-ау, не знаех, че наемниците са толкова коректни спрямо Кодекса на труда/ и собствени рекламни материали. /химикалки, мотори и парашути с логото на фирмата/ След успешната мисия да спасят някакъв жълтур /а покрай него и един дърт терминатор/, мистър Църква /Брус Уилис/ издебва Силвестър и го принуждава да поеме задача от типа „разходка-в-парка”, но както винаги нещата се объркват, идва лошият Ван Дам с подпухналите очи, говори глупости с френски акцент и „разбива сърцето“ на най-младия от групата – Били Детето. /Лиъм Хемсуърт/ Жалко за младежа – със смъртта на Хемсуърт умира и всичко красиво във филма. Оттам нататък мисията е ясна – око за око, чене за чене.

„Непобедимите 2” взе много жертви и от двете страни – от българска страна пострадаха десетки /или стотици, откъде да знам?/ прилепи от Деветашката пещера, част от които получиха аневризъм при вида на асиметричната уста на Сталоун, а други избягаха от шума на машините и се преселиха в много по-безопасната пещера на Брус Уейн. От хамериканска страна пък загина един от каскадьорите и развали настроението на останалите от екипа за няколко часа, а Арнолд дори спрял да пуши пурата си, когато научил за инцидента. Но си я допушил, когато разбрал, че жертвата е азиатец. Излиза, че вместо „непобедим“ клетият китаец се е оказал „expendable”, а сухата равносметка е, че „Непобедимите 2” е усмъртил повече живи същества, отколкото е зарадвал.

В актьорския състав има забележими ротации. Майкъл Рурк отсъства изцяло и то без елементарно обяснение къде се е дянал и защо, а Джет Ли има обидно малка роля в продължението, въпреки че двубуквената му фамилия се пляскаше по трейлъри и постери като активен ресурс. Ролята е обидна не само като продължителност /азиатчето се кълчи само в откриващата сцена/, но и като презентация. /единствената му бойна сцена имитира хореографията на Джаки Чан, с тази разлика че стълбите и столовете са заменени от кухненска посуда/ Нямам идея защо Ли е отказал да се ангажира сериозно със сикуъла – дали защото е разбрал, че ще се снима в България и не е искал да се срещне с някой от своите братовчеди на пазара в Илиянци, или вече му е писнало да го асоциират с тази шайка от дъртофелници, но Ли напуска кораба-майка още в първите десет минути. В групата обаче трябва да има поне един азиатец, иначе ще се изгубят точки „политическа коректност”, затова Джет е заменен от новото попълнение – китайката Маги. Защо точно с нея? Отговорът е по-прост и от Роки – на Сталоун му трябва женски персонаж за любовен интерес, иначе – с цялата тази мъжествена пот, тестостерон и смирена хомоеротика – кой знае какво ще си помисли публиката за него.

Както намекнах преди три абзаца, екипът на „Непобедимите 2” се е сдобил с друг новобранец – Лиъм Хемсуърт, познат като Гейл от „Игрите на глада”, но главно – като малкото братче на на„Тор”алния Крис Хемсуърт от „Снежанка и ловецът”. Ясно е, че момченцето е викнато, за да спечели още десетина зрителя от таргет-аудиторията „под 40 години”, но с тази маневра преклонната възраст на главните актьори лъсва още по-критично. Забавно съвпадение е, че малкият Хемсуърт участва в срещата на екшън-випуска „Непобедимите 2”, а преди няколко месеца големият Хемсуърт участва в срещата на супергеройския випуск в „Отмъстителите”. /явно и двамата обичат груповите сеанси с преобладаващ брой на мъжете/ Останалите „непобедими” са си все същите – Джейсън Стейтъм, Ранди Котюр и Тери Крюз, който играе негър с името Хайл Цезар. /да не се бърка с другото човекоподобно Цезар от „Възходът на планетата на маймуните”/ Чудно е защо Стейтъм отново се е съгласил на тази роля, като се има предвид, че тя деградира авторитета му на one-man-army. Единствената забележима дейност на Лий Коледа бе да припка като вярно кученце около Сталоун и да изпълнява безмълвно всяка заповед, показвайки в няколко поредни сцени, че ножът му все още сече, но пипето му – не чак толкова.

Този път злодеят е доста по-колоритен от кекавия брат на Джулия Робъртс. Жан-Клод Ван Дам има само две-три отрицателни роли в кариерата си и вече знам защо – белгийският мускул не може да играе лошковци. Да, старае се човекът, личи му, че иска да бъде мнооого зъл, даже гледа лошо и изговаря реплики като „Козелът е питомецът на Сатаната!” без да се разхили, което си е постижение, но в крайна сметка Ван Дам просто не е страшен, колкото и ужасяващо да е лицето му в близък план. Все си мисля, че Жан-Клод щеше да е по-сполучливо наместен в редиците на „непобедимите”, а Лундгрен в противниковия отбор /като в ”Универсален войник”/, защото Долф излъчва някаква първична застрашителност с тази си визия на скандинавски сериен убиец в застой. Но вече е късно за смени – Ван Дам е злодей и името му е Vilain. Това дори няма да го коментирам, понеже всеки втори калпазанин с минимални познания по английски език може да усети първолашката игра на думи. Жан-Клод отказа участието си в първата част, защото не искал да бъде пребит от Джет Ли, но сега е конвертирал ценностната си система – отново снима в България /държавата, която напсува в „JCVD”/ и не само бива пребит, ами направо убит. Така че, питам се, защо беше голямото ежене?

Един от „козовете” на „Непобедимите 2” е краткото, но дейно, участие на тексаския рейнджър Карлос Норис, появяващ се за няколкоминутна самоирония. Героят му се нарича „Самотният Вълк” Букър и ако не се сещате защо, значи сте живели в кладенец по-дълго и от Самара в „Предизвестена смърт”. /или сте родени през 90-те и сте too young for this shit/ Обърнете внимание на умишлено карикатурната му поява – брадясалият дядка изниква сред пушека на току-що взривен от него танк, сваля демонстративно слънчевите си очила, крачейки сред улица от трупове, и то под акомпанимента на Енио Мориконе. Явно дъртият каратист вече е свикнал с реномето си на интернет посмешище, ала краткото му участие запраща филма още по-навътре в раздел „хумореска”. На Норис обаче му е простено – той е най-непобедимият „непобедим” и най-възрастният ветеран от цялата пасмина /72-годишна машина за ритници/, а името му се превърна в легенда много преди това на Арнолд, Слай или Уилис – още през далечната 1972 и историческата му схватка с извънземния Брус Лий в Колизеума.

Както и да е, с Норис бе свързан гнусният слух, че филмът ще е PG-13, тъй като дядо Карлос много мразел грубия език. За щастие на hardcore феновете, ревовете му останаха нечути и „Непобедимите 2” си е стандартен R-rated брутализъм, изпълнен с много кръв и вътрешни органи на показ. Кръвта отново е изкуствена и мяза на кал, но насилието в „Непобедимите 2” пак е over the top, а body count-ът е в трицифрено число. За сметка на това, в диалога отсъства профанията – няма нецензуриран език, няма fuck, няма suck, има само одобрени от Чък „shmuck” Норис реплики, убиващи атмосферата. /какъв е тоя екшън без поне едно качествено „Fuck you!”, ебати – учете се от класиците/, но нека не прекаляваме с претенциите, че да не вземем да катурнем кулата от карти.

По време на краткото си пребиваване в България, звездите не се подвоумиха да попаднат в полезрението на медиите. Най-голямо внимание, естествено, получи Губернатора, който имаше честта и удоволствието да се запознае с Бойко Борисов. /точно така, Арнолд имаше честта, а не обратното/ Истинска среща на върха между мутра, превърната в политик и друга мутра, която си вярва, че е политик. Като добър домакин, Борисов подари на Арнолд пищов от Априлското въстание. Учтив, но несериозен жест – да подариш възрожденско пищовче на човек, боравещ ежедневно с картечници Gatling, е като да подариш швейцарско ножче на Шотландския боец. Изобщо, Шварца е витаел в атмосфера на висша култура и културизъм, което обаче не може да се каже за останалите от каста – Долф Лундгрен лъсна по жълтите вестници, купонясвайки с разголени чалгарки, докато Ван Дам заложи часовника си на канадска борба и го загуби, тъпака. А истинската драма бе, че Емануела не успя да го хване за оная работа – огромен пропуск за певица, която си вади хляба с хващане на разни „работи”. /микрофони имам предвид, Вие какво си помислихте?/

Хубавото на „Непобедимите 2” е, че е най-добрият филм, сниман в България. Лошото на „Непобедимите 2” е, че е филм, сниман в България. И му личи. Автентичните чукари, треволяци и баири със сигурност ще Ви се сторят познати, нищо че действието уж се развива на екзотични дестинации като Непал, Албания и Франция. /в Албания карат коли с регистрационни табели от София и Ловеч/ Омайно сладката родна реч се чува неведнъж, макар че е достатъчно да я чуете точно веднъж, за да изпаднете в състояние на национален срам. Най-култовият пример е в кръчмата на някакво „албанско” село, където Силвестър и Стейтъм се изправят срещу мутирал пехливанин с визията на неуспяла мутра, който ги поздравява учтиво на чист, ала не особено книжовен, български: „Какво търсите тука бе, изроди? Искате ли да Ви изнасиля и двамата?” Ама чакай сега, бива ли такива работи? От всички възможни враждебни актове, с които можеше да ги стресира, това същество избра баш бонуса – да ги изнасили. И то не само единия, ами направо в промоционален пакет. Човекът е нямал друга алтернатива, било е въпрос на принципи, аналният щурм е била първата мисъл, придошла в плиткия му ум. Не знам дали мнението на Холивуд за Източна Европа е, че там битуват нестабилни сексуални агресори, но като за първа българска реплика в „Непобедимите 2”, точно този избор на думи беше, смея да заявя, неудачен. Иначе адмирирам тънкия момент, че бабаитът произнесе заплахата си под формата на въпрос: „Искате ли…?”, което донякъде го превръща в Любезния лос.

Обясних си всичко с факта, че по време на сцената в пивницата, от радиовъзела кънтят писъците на Азис feat. Устата. Нямах идея, че свръх-педерастът е толкова известен в Албания, но това, че той/тя се слуша интензивно, може да оправдае хомосексуалната мания на кръчмарския темерут. Друг пример за качествена българска дикция имаме малко по-нататък, когато орда от хенчмени атакуват Джейсън Стейтъм в църквата. Стейтъм е облечен в расо и очевидно изгубен в превода, когато лидерът на лошите го доближава с чисто балканско самочувствие и грубо му дава съвета: „Абе ходи да палиш свещи, бе!” Стейтъм, бидейки незапознат с ритуала за палене на свещи, не приема заръката и избива всички присъстващи. Стана ми смешно, че в една от следващите сцени героят на Стейтъм кроеше планове да се пенсионира в някое българско село. О, неразумни юроде, заповядай в с. Гугутка – имам 10 декара пипер за „транспортиране” до зеленчуковата борса. Такъв напрегнат селски туризъм ще ти организирам, че след един сезон на къра, холивудските каскади ще ти се видят като детска песничка.

Ако на фона на тази грандиозна вакханалия очаквате епична и добре напасната музика, ще трябва да Ви разочаровам, тъй като композиторът отново се нарича Браян Тайлър. Човекът се е отдал на мързел и е копирал първия саундтрак, без да си дава много зор да го променя драстично, така че може да забравите за някаква запомняща се музикална тема, която да Ви остане в главата. Все още си спомням отлично музикалните теми на Майкъл Кеймън /”Смъртоносно оръжие”/, Джери Голдсмит /”Рамбо”/, и Брад Фидел /”Терминатор”/ и понякога даже си ги тананикам в банята, докато си сапунисвам скротума, но помози Боже, вече не помня нищичко от score-то на Тайлър. Когато се прибрах вкъщи след прожекцията реших да си направя експеримент – влязох в нужника, пуснах водата и о, да, оказах се прав – шуртящият звук бе много по-мелодичен от целия OST на „Непобедимите 2”.

Финалът събира на едно място всички персонажи и остатъци от адреналин за една последна зрелищна саморазправа. Сетингът отново е народен и се нарича Летище Пловдив, а кулминацията е приятно носталгична, макар и не особено климактична. Така например, битката между Слай и Ван Дам, която всички очакваха, е с меко казано разочароващ van-Damage – потъркаляха се малко, понавикаха се, Жан-Клод демонстрира емблематичния си ритник два пъти и после се преумори. /това ли остана от обучението ти за Кумите, бе Ван Даме?/ Стори ми се малко екстремно, че накрая Сталоун му отряза главата, защото това си беше излишна, макар и буквална, гавра с труп, но явно причината е, че като всеки воин, и Слай иска да закачи нещо за спомен над камината в хола.

Изводът от целия шоудаун на летището е силно патриотичен – никога в историята на България /а защо не и на света?/ едно място не е било събирателна точка на такава мръсна дузина от най-известните и обичани екшън титани за последния четвърт век. Летище Пловдив трябва да се гордее със снимките на „Непобедимите 2”, не, трябва да сложи специална рекламна табела на входа с надпис: „Тук вилняха Шварценегер, Сталоун, Уилис, Норис и Ван Дам, но летището оцеля!” и няколко по-малки табелки на ключови места за оптимизиране на туризма, като: „На това място Арнолд Шварценегер за малко да получи инфаркт!” или „Това дръвче поникна от потта на Чък Норис”. Шегата настрана, но след този филм никой атентатор няма да посмее да тероризира Летище Пловдив, знаейки какви умиращи трудно рамбовци са оставили отпечатъците си там.

На фона на предишната катастрофа, надеждите ми за продължението бяха нулеви, но „Непобедимите 2” взе, че напипа правилната струна, без да се взема насериозно или да претендира за нещо повече от една своеобразна машина на времето, която да върне феновете към детството им. В някои моменти бях толкова дълбоко в малолетните си спомени, че имах чувството сякаш отново съм си взел видеокасета под наем /от онези с по два филма/, а на общите сцени между Арнолд, Слай и Уилис ми се прирева от умиление. /що за sissy girl съм станал, по дяволите?/ В „Непобедимите 2” има място за старите кучета и ако го гледате с адекватната нагласа, шансът да Ви допадне е голям. Сигурно ще си помислите, че съм го харесал насила, защото съм дал 12 лева за предпремиерата и се опитвам да си оправдая загубата, но няма да сте прави, понеже „Непобедимите 2” си струва парите и дванадесетте звезди в него напълно си заработиха по единия лев от билета ми.

5.0/10