Ако сте предполагали, че щом миналата година обявих „Гравитация” /филм за космоса/ за най-доброто предложение на 2013-та и в същото време смятам „Мементо” и „Престиж” /филми на Нолан/ за едни от най-големите класики на последното десетилетие, то следователно комбинацията „филм на Нолан” + „филм за космоса”, би трябвало да ме изстреля на седмото небе от кеф, значи нещо в сметките Ви куца. „Интерстелар” е не само далеч от стряскащо изпипаното визуално ниво на „Гравитация”, но и много по-елементарен от типичните Ноланови главоблъсканици, заради които го уважавах навремето. Няма как да фаворизирам филм, който е натъпкан до ръбовете с авторско самочувствие, а всъщност не е нищо повече от клиширана семейна драма с няколко добри money shot-а и нулева човешка емоция. Ако толкова искам да гледам как някой автор се прави на много образован, използвайки тежки термини, които сам не разбира, а накрая представя посредствен продукт, щях да прочета някое от собствените си „ревюта“.
Драмата в случая е, че Христофор е интелигентен и талантлив режисьор. Определено не е „визионер”, както се опитват да го котират фенбойчетата, но за човек, който не е посещавал филмово училище, се справя похвално. За по-малко от 15 години, Нолан изгради завидна филмография, снимайки мрачни истории с нестандартен монтаж и пълни със сюжетни лабиринти, заради които на зрителите им трябваше отделно упътване, ако искат да ги схванат докрай. Всяко негово заглавие бе посрещано с агнешко възхищение, влажни погледи, течащи лиги и висящи мандибули, а някои дори си позволиха да го приравнят с ранга на Стивън Спилбърг. /което е толкова тъпо, че чак е чаровно/ Аз самият бях фен на Нолан и не ме е срам да си го призная, защото човекът наистина умее да демонстрира находчивост и иновативност, когато работи със собствени идеи. Обаче след рядката бълвоч, наречена „Черният рицар: Възраждане”, целият грижливо изграждан авторитет на Кристофър отиде на майната си. /а няколко невинни зрители от Колорадо отидоха във Вечните ловни полета/ От високо се пада на твърдо и Нолан усети това по натъртения си дирник и одраскано его. Естествено, вината за този импотентен финал беше само и единствено Ноланова. Той сам си избра тази съдба – да продаде ума и тялото си на капиталистите от Warner Bros., да играе по свирката им и да изгуби години с комиксови римейкове, вместо да се отдаде на това, което умее най-добре – креативни и интелектуално грамотни филми.
За щастие, с аферата DC Comics вече е свършено, или поне Нолан е свършил с нея, нищо че реално Черния рицар свърши в неговия задник, а Хийт Леджър свърши в гробищата. Важното е, че хубавите братя Крис feat. Джон вече имаха фронт да развиват капацитета си, без да го хабят за евтин цирк с мрачни мотиви. Всичко зависеше от това какъв ще е следващият им общ проект и те си избраха филм за… дупки. Черни дупки, къртичи дупки, сюжетни дупки – бъдете сигурни, че в „Интерстелар” има дупки всякакви. Проблемът иде от факта, че Нолан отпушва много повече, отколкото успява да запълни, ако ме разбирате правилно. Научна фантастика за мислещи хора, или по-скоро семейна драма с изтъркани послания, маскирана като лекция по физика за dummies „Интерстелар” е мястото, където няколко добри идеи са отишли, за да умрат. Несъмнено епичен на моменти, безспорно зрелищен в 30% от времето и насвяткан с криминално изхабен потенциал, „Интерстелар” крещи с цяло гърло: „Трябваше да ме режисира Спилбърг!” и този отчаян вопъл се чува дори от Космоса.
Историята на ”Интерстелар” е дълга и мъчителна. От 2007 до сега, оригиналният сценарий на Джонатан Нолан е минал през множество корекции, през научните пръсти на Кип Торн, даже през известно време, прекарано в холивудския development hell, докато накрая Стивън Спилбърг не го подреди като един от to-do проектите си за периода 2010-2011 година. Типично по юдейски обаче, Спилбърг внезапно промени мнението си избра да се съсредоточи върху „Приключенията на Тинтин” и „Боен кон” – решение, заради което го урочасах да прекара една наистина депресираща Ханука. Тук на сцената се качва Нолан, който и без това /но и без причина/ е спряган като наследник на Спилбърг, така че кой, ако не той, да се заеме със sloppy second проектите на мега евреина. Още повече, че сценарият и без това е писан от брат му, така че Кристофър ще може да го редактира и форматира по собствено усмотрение, както е правил винаги досега. Някои филми обаче просто не са подходящи за определени режисьори. Представяте ли си какво щеше да се случи, ако „Джурасик парк” беше даден на Тим Бъртън, или „Star Wars” бе режисиран от Серджо Леоне например. Щеше да настъпи анархия! Положението с „Интерстелар” е същото – той трябваше да се поеме от човек, боравещ с по-широк спектър от кинематографични похвати и който умее да инкорпорира сложните му теми, без да изглеждат изкуствени. Кристофър Нолан не е този човек и „Интерстелар” ще Ви осигури почти три часа, за да осъзнаете това.
Христофор винаги е бил самоук творец с хомогенна филмография и подчертано декадентски стил. Всъщност, „стил” едва ли е точната дума, имайки предвид че с това, което е показал до момента, Нолан е много повече substance-over-style режисьор. Което изобщо не е лошо, но му пречи да индивидуализира филмите си. Всеки може да назове режисьора на „Блейд Рънър”, „Челюсти”, или „Седем” например, но когато питаш някого за „Безсъние”, има шанс на челото му да се материализират бръчките на невежеството. Това оставя Нолан без личен отпечатък, без онова нещо, което да диференцира неговите филми над останалите. С нищо не помага и фактът, че заглавията му съдържат идентични съставки – мрачна атмосфера, сиви цветове, тежка семейна драма в центъра и в същото време са еднакво дистанцирани от истинска емоция. Нолан показа, че не може /поправка – не бива!/ да снима нито екшън, нито комедия. Екшън сцените му в „Генезис” и трилогията за „Черния рицар”, бяха синоним на нелепост, а колкото до хумора, лесно можем да се съгласим, че дори клиповете на Ислямска държава са с по-весел тон. С други думи, Кристофър трябва да претърпи спешна режисьорска еволюция, за да излезе от comfort zone-ата си, иначе го грози професионална атрофия.
„Интерстелар” се заиграва с пътуването в пространството и времето, чрез междузвездни шорткъти, известни като „червейни дупки“. /или мостове на Айнщайн-Розен, ако сте умни/ Важно е да се знае, че Черна дупка и Червейна дупка не означават едно и също нещо. Докато „червейните дупки“ съществуват само в сферата на научните хипотези, то Черните дупки са ужасяваща реалност и даже в нашата собствена галактика вирее една огромна такава. Не, не говоря за ануса на Евгени Минчев, а за нещо много по-мащабно, макар и много по-рядко посещавано – супермасивния колапсар Стрелец А*, находящ се в центъра на Млечния път. Черните дупки се образуват при гравитационното свиване на големи звезди, кондензиращи цялата си маса в една точка, отвъд която нищо не може да излезе – нито светлината, нито дори позитивните вибрации. Любимото рекламно лице на всяка компания за производство на инвалидни колички /Стивън Хокинг/ нарече тази точка „видим хоризонт на събитията”, макар и по-късно да заяви, че черни дупки в класическия смисъл на думата не съществуват. /очевидно скоро не е ползвал тоалетна с клекало/ „Интерстелар“ показва смелата /но невярна/ хипотеза на Нолан за това, което се намира вътре в колапсарите, като първо ни натиква в „worm hole”, или процеп в пространството и времето, служещ като прозорец към други звездни системи на светлинни години разстояние.
Сценарият ни прехвърля в едно близко бъдеще, в което световните хранителни запаси са изчерпани, а климатът на Земята рязко се влошава, предизвиквайки облаци от прах и пясъчни бури. Там някъде се запознаваме и с бившия пилот Купър /Матю Маконъхи/, който работи по програмата „млад фермер” заедно с вечно мрънкащия си тъст. /Джон Литгоу/ Както виждате, фактът че главният герой е бивш пилот, конвертиран в земеделец, показва нагледно, че не само в българското ВВС има хора с военно образование, които накрая се превръщат в селяни. Освен за царевицата, Купър се грижи сам за двете си деца /Някакви Деца/ и всичко би било прекрасен ден от едно образцово американско семейство, докато „неведоми пътища” отвеждат Купър в секретен научен център, изучаващ прясно появила се „червейна дупка“ в квартала на Сатурн. /дупката е оставена като армаган от добродушни хуманоди с неопределен произход/ Целта на екипа, представляващ останки от НАСА и предвождан от професор Бранд /Майкъл Кейн/ е да се изпрати кораб в дупката и така да се изследва Една Далечна Галактика.
Мисията на Купър е да локализира екзопланета с подходящи условия за живот за бъдеща колонизация. Екипажът включва собствената дъщеря на професор Бранд – Амелия /Ан Хатауей/ и още няколко души, които не Ви трябва да запаметявате, повярвайте ми. И тъй като единственият чернокож в екипажа е прекалено политически коректен, за де се принизява до употреба на стереотипи /+ това страда от повреда в социалните умения, тъй като е оставен сам за 23 години/, то честта да бъде комичен персонаж се пада на следващото най-добро нещо, а именно – геометрично пластичния робот TARS. Ако сте запознати с програмата на ХАЛ-9000 ще знаете, че артифициалните интелекти на НАСА не могат да се похвалят с особено чувство за хумор, но Нолан показва, че роботите всъщност са доста забавни копеленца, ръсещи саркастични уанлайнери, дори когато главните герои са твърде заети, за да го правят сами. Даже в диалога има адски сполучлива реплика, която е директно намигване към компютъра от „Одисея в космоса”. TARS и по-срамежливият му събрат CASE са част от най-интригуващите хрумвания на „Интерстелар”, както с външната си форма на раздвижени монолити, така и с мултифункционалността си, ала което е по важно – роботите на Нолан могат да вземат теста на Тюринг много по-лесно, отколкото някои от останалите членове на екипажа, а това говори достатъчно.
Един от ключовите механизми на „Интерстелар” е фактът, че Купър старее по-бавно от децата си – ефект, по-известен като „парадокс на близнаците”. Казано простовато, човек движещ се със скоростта на светлината /или под въздействието на гравитацията на Черна дупка/ ще старее много по-бавно, отколкото човек, останал в нормално състояние. Има някои интересни заигравки с това разминаване във времето, но като цяло всичко отново се свежда до сцени на рев. /от друга страна, ако знаех, че синът ми ще се превърне в Кейси Афлек, и на мен щеше да ми се доплаче/ Може да е малко far-fetched, но Купър играе ролята на НАСА, или по-точно представлява съвкупност от всички идеали на американския космонавт – смел патриот с пионерски дух, готов да постави дори семейството си на втори план в името на изследването на Космоса. Целият филм е като мълчалив повик за съживяване на космическата програма на САЩ, което пък е иронично, тъй като само десетина дни преди премиерата му, ракетите на две частни космически компании /Virgin Galactic и Orbital Science/ претърпяха публични катастрофи. Догодина пък „Марсианецът” на Ридли Скот ще служи като чиста реклама за космическата агенция, помнете ми думата. Ако Обама не схваща тънките намеци, значи наистина е негър. Както и да е, майната им на НАСА! От 30 години не са пращали човек на Луната /ако изобщо/, а сега ми говорят за колонизиране на Марс, че и отвъд. Смях…
Първият един час е изпълнен със сополива родителска драма и отегчаващи нравоучения за изтичащия срок на годност на Земята. Веднага след това вече сме в Космоса. И имам предвид буквално – в едната сцена Купър се сбогува със семейството си, а в следващата вече пресича линията на Карман. Много неуместен драматургичен ход от страна на Нолан, но кой знае, може би по този начин ни е спестил още двадесет минути изгубено време. В Космоса нещата вече придобиват много по-фантастичен оттенък, в пряк и в преносен смисъл. Суперлативи заслужава и операторът Хойте Ван Хойтема, познат от шведския оригинал на „Пусни ме да вляза”. Той работи за първи път с Нолан, но ми се чини, че не ще да е за последен. Предишните продукции на Кристофър бяха заснети от Уоли Пфайстър, но след дълги години на примирение покрай недипломирания си началник, Пфайстър най-накрая реши, че щом всеки мухльо може да стане режисьор, значи и той може. Както обаче видяхме с „Превъзходство”, единственото, което Wall-E може да режисира, са погребения. За сметка на това, сурогатът му Ван Хойтема е направил чудеса както с откритите космически пространства /някои wide-screen планетарни шота са наистина уникални/, така и със звездолета „Ендюрънс”. Изобщо, Нолан може да е всякакъв, но определено мисли в мащаби и иска да ни го показва в мащаби, затова „Интерстелар“ положително заслужава да се види на IMAX. Хареса ми и old-school решението да се построи кораба изцяло като practical effect, а не чрез CGI. Нещо повече – Нолан е един от малкото съвременни режисьори, наравно със Спилбърг, които изрично отказват да снимат в 3-D и все още прибягват до анаморфен формат, а това е разведряваща рядкост напоследък.
„Интерстелар” е може би най-простодушната лента на Нолан, извън вселената на DC Comics. Всичко е обяснено, дискутирано в детайли и директно показано, без недомлъвки, или възможност на публиката сама да стигне до верния отговор. И въпреки че и тук, като всеки Ноланов филм, има няколко времеви линии /както вече споменах, времето не е константа и не тече еднакво на Земята и в Дупката/, те са грижливо подредени хронологично, за да се гарантира минимална фрустрация. Дразнят само моментите, в които Нолан си играе с монтажа и бясно превключва от Земята в Космоса по време на по-напрегнатите сцени. Сюжетът е дистопичен, фантастичен, мелодраматичен, но и философски, което прави „Интерстелар” един прекалено Голям Залък, загребан с прекалено Малка Лъжица, ако ми схващате намека. Редуват се теми за любовта, за семейството, за избора, за бъдещето на планетата и за други, много по-научно-популярни въпроси, представени на предучилищно ниво и от емоционално съсухрени персонажи без пълнеж, с който да изнесат тежкокалибрените си поучения.
Разбира се, Вие ще ме оборите, че в направата на филма е участвал красивият ум-в-грозно тяло Кип Торн, същият оногова, който заедно с Карл Сейгън бе отговорен за друг wormhole sci-fi с Матю Маконъхи, а именно – „Контакт”. Присъствието на виден теоретичен физик обаче не бива да Ви кара да губите контрол над телесните си течности от възбуда. Ако човекът ставаше за нещо, нямаше да е физик само на теория, а на практика. /ха-ха?/ Майтапът настрана, но научната материя на „Интерстелар” е изключително прозаична. За разлика от „Гравитация”, който беше технически перфектен, но издишаше през задника откъм астрофизическите си параметри, то „Интерстелар” претендира да е на „ти” с общата теория на относителността и квантова механика. Проблемът е, че за толкова „умен филм”, подкрепян от факир на физиката, какъвто е Кип Торн, и съдържащ сцена, където порасналата дъщеря на Купър /Джесика Частейн/ пищи „Еврика!“ като хистеричка и хвърля листове с формули от терасата, „Интерстелар” е изненадващо опростен откъм фактология. В свободен разговор се обсъждат черни дупки, сякаш са най-често срещаната тема за разговор в селската пивница, но никой не се впуска в подробности за устройството им, сакън да не изпотим тъпия американец. Не че искам някой да ми обяснява какво е акреционен диск или маса на Планк, но все пак е леко несериозно да третираш сложни физичини явления, а да се отнасяш с публиката си като с деца. Така например, бордовият нигър обяснява на Купър как функционира един wormhole и го прави като пробива с химикал лист хартия и го сгъва на дупките, по същия начин, по който бе направено в „Смъртоносен хоризонт”. Е, то бива наглост, ама това е прекалено! Естествено, консултациите с Кип Торн носят и изгода. Благодарение на неговите изчисления, базирани на формулите на Айнщайн, визуалните техници са свършили възхитителна работа по дизайна на „Гаргантюа”, която наистина вдъхва страхопочитание с габаритите си.
Наред с това обаче има и недопустимо антинаучни моменти, каращи ме да се чудя за чий чеп му е на Нолан да промотира участието на Кип Торн, след като филмът съдържа реплики като: „Любовта може да победи пространството и времето…” и други небивалици, които лесно могат да Ви образуват язва. Ако трябва да вярваме на Лили Иванова /а ние трябва да й вярваме, защото тя е Древен Разум/, то „любовта е по-силна от всичко”, ама съм почти сигурен, че няма начин да е по-силна от пространството и времето. Или може би бъркам? Темата за Любовта е толкова персистентна в „Интерстелар”, че в отделни случаи може да предизвика епизоди на хебефрения. Нищо чудно, че Нолан е отказал експерти от НАСА да съветват екипа по време на снимките. Ако ветеран астронавт беше прочел сценария щеше да повдигне вежда, питайки се защо никой досега не се е сетил да зарежда резервоарите на космическите совалки с висококачествена Любов. Нима не знаят, че тя е по-силна от Пространството и Времето, за Бога!
Втората половина от филма ни води на екскурзия из необитаеми планети, ей така, колкото да минава времето. Едната е водна, а другата ледена – разнообразието е голямо! На водната планета екипажът успява да остане минус един член по възможно най-дебилния начин, а Купър има красноречив Оби-Уан Кеноби момент с аналог на култовата реплика от „Епизод IV“: „Това не е луна, това е космическа станция!“, което със сигурност ще се хареса на “Star Wars” феновете, а най-вероятно – даже не и на тях. Природният релеф на ледената планета пък е сниман в Исландия, което гарантира петдесет нюанса сивота и усещане за неземна панорама, но имайки предвид, че бай Ридли използва същите пейзажи в „Прометей”, може би Нолан трябваше да селектира локации, които не се асоциират с космическа фекалия. Там се появява и Мат Деймън /да бе, и той участва тука/ и с него са свързани още малоумни сюжетни врътки, които не желая да коментирам, но не за да не спойля, а защото ме е срам, че ги гледах. Нека кажем само, че героят му се превръща крайно неубедително от Редник Раян в Мистър Рипли за има-няма десетина минути. Забавна случайност е, че в „Марсианецът” Деймън отново ще играе астронавт, оставен сам на чужда планета. Стискам палци поне там да не се осере.
Интересно съвпадение е, че „Интерстелар” дели премиерния си ден с origin-историята за това как Стивън Хокинг е получил супергеройските си сили в „Теория на всичко”, а само три седмици по-късно във Великобритания ще се прожектира оптимизираната re-mastered версия на „2001: Одисея в Космоса”. Като казах това е редно да спомена, че много лунатици сравняват „Интерстелар” с космическата опера на Кубрик, само защото и двете са междузвездни саги с объркваща финална третина, съдържат сюрреалистични гледки и споделят някакви минимални допирни точки във философията си. Идва моментът да подчертая нещо много важно, така че си отворете очичките – „Интерстелар”… НЕ Е… „Одисея в Космоса”! Чаткате ли? В никакъв случай, о слава на Папа Легба! Ако все още не знаете след 46 години, „2001” е вечна класика, която дефинира киното. Това е произведение на изкуството, продължаващо да служи като Еталон за научна фантастика. А „Интестелар”…? Това е просто филм на Кристофър Нолан. И то даже не от добрите му филми. Сами си направете сметката.
Матю Маконъхи започна годината много силно с участието си в „Истински детективи” – HBO сериал, който се превърна в събитие, а можеше да се превърне и в TV легенда, ако не бяха последните му два епизода, които рязко сринаха нивото му. През изминалите години си личи, че Матю иска да излезе от образа, изграден в романтичната си кариера и изборът му на роли клони везните към сериозна актьорска трансформация. „Интерстелар” обаче не е неговият филм. Просто не можах да приема изпълнението му по начина, по който персонажът го изискваше. Матю прави всичко възможно да подържа драматизма, но опитите му се клатушкат по ръба на комичното. Няколко сълзливи очи, множество стегнати скули и безброй погледи, тип „Трябваше да си остана на къра!”, не са достатъчни да придадат плътност на героя. Сори, брат, но тази година ще минеш без номинация.
Останалите персонажи нямат никаква причина да бъдат запомнени, освен с това, че тенденцията на Нолан да ползва поддържащи актьори от стари филм се проявява и тук. /Майкъл Кейн беше Алфред, а Ан Хатауей игра ролята на Църна Маца в „Черният рицар: Възраждане”/ Добивам впечатлението, че гробищните парцели във Великобритания са изключително скъпи, иначе не виждам защо Майкъл Кейн продължава да работи на надница във филмите на Нолан. Христофор трябва да престане да каства само удобни за самия него хора и да подбира такива, които са подходящи за ролята, както правят наистина добрите режисьори. Същото важи и относно композитора му. Ханс Цимер отново надминава себе си по пътя към Дъното. Абсолютно тривиални и повтарящи се мелодии, които обаче кънтят толкова силно, че на моменти пречат на диалога. Ясно се откроява само главната тема, която може би е трябвало да бъде екзистенциална и вдъхновяваща, но е просто поредната генерична Цимерова излагация. Имайки предвид грандиозния мащаб на историята, композиторът просто трябваше да бъде друг. Който и да е.
Изкушавам се да продължа с примерите за това колко слаб се оказа „Интерстелар”, но ще навляза прекалено много в спойлер територията, така че спирам дотук с едно кардинално обобщение: холивудските филми са като родителите Ви – докато сте малки ги смятате за страхотни, но с годините започват все повече и повече да Ви разочароват. „Интерстелар” не е посмешище от класата на „Прометей”, но със сигурност е позор за Нолан и даже да игнорираме похабения потенциал и оценяваме качествата му от жанрова гледна точка, „Интерстелар” е само малко по-достоверен от „Супернова“ и с малко по-ефикасна семейна драма от тази в „Изгубени в космоса“. Айде млъквам, че пак ме хваща яд. Желая Ви приятно гледане, но ако очаквате образователна и логически издържана разходка в Космоса, по-добре посетете планетариума в Смолян.
6.1/10