Ревю: „Дюнкерк“ (Dunkirk)

„Дюнкерк” е филм на Кристофър Нолан. Не го казвам, понеже е неясно, а понеже от това следват всичките му добри и най-вече – лоши – аспекти. Филмите на Христофор са ясно откроими от тези на добрите режисьори, защото съдържат обстоятелствени елементи, невъзможни за пренебрегване и служещи като авторски сигнатури – нелинейна структура, субективна гледна точка, ambiguous финал и т.н. В определени случаи /”Мементо”, „Престиж”/ тези елементи са страшно ефективни. В останалите случаи дразнят. „Дюнкерк” е от „останалите случаи”.

Поредният оригинален холивудски постер.

Холивудските блокбъстъри са също като кърлежите – атакуват ни през лятото и могат да доведат до инфекции, ако не се предпазим от тях. „Дюнкерк” не е стандартен блокбъстър, но вече е инфектирал умовете на милиони критици, които го лансират като „шедьовър”, „класика” и други думи с невярно съдържание. Длъжни сме да оценим и самочувствието на режисьора, че пуска по кината военна драма в сезон, доминиран от супергероични онанации. Не че и в „Дюнкерк” няма супер „герои”, но героичността на Нолан не е за юли, а за октомври или ноември, когато някой щеше да я приеме насериозно.

За тези от Вас, които не знаят какво е Дюнкерк, ще препоръчам магията на Google, защото нямам намерение да преписвам от Wikipedia. Ще кажа само, че единствено Холивуд може да изтипоса един от най-колосалните провали на WWII като мелодраматична епика, възвеличаваща човешката воля за Оскар живот. „Дюнкерк” е десетият филм на Нолан и най-клаустрофобичният екземпляр от портфолиото му, защото ни потапя в концентриран сетинг с ограничено време. Още от първите секунди обаче става ясно, че това е само 40% кино и 60% писък за Оскар. Ако следите кариерата на бате Христофор ще знаете, че след края на трилогията за Крисчън Бейл, егото му започна да се обажда по-алармиращо от простатата на Стан Лий и човекът реши да смени попрището – от мрачни neo-noir трилъри към бомбастични и драматични Oscar-baits. Преди три години направи първия опит с “Интерстелар”, но сега вече удари джакпота, защото ако Академията обича нещо повече от политически коректни драми за добродушни ретарди, то това са политически коректни драми за WWII. Още отсега Ви гарантирам, че Нолю няма да грабне Оскар за „Дюнкерк”. Не казвам, че не го заслужава, но може би това, което казвам, е че изобщо не го заслужава. Това, което наистина заслужава е някаква друга награда, по възможност с формата на фалос.

Beach Boys

Горе споменах, че „ноланизмите” си личат от километри и „Дюнкерк” не е изключение. Най-големият му проблем е, че е военен екшън, а „екшън” и „Нолан” са думи, които са по-несъвместими в едно изречение от турчин и кюрд в помещение, различно от морга. Режисурата му е поносима и това е най-доброто, което мога да измисля като суперлатив. Визуалната част на „Дюнкерк” е тромава, монотонна и анорексична, имайки предвид PG-13 рейтинга. Не твърдя, че “Дюнкерк” имаше нужда от карантии /те не помогнаха на “Hacksaw Ridge”/, но не може да претендираш за реализъм, особено в чувствителен жанр като военния, ако нямаш достатъчно смелост да покажеш всичките гадости.

Чисто визуално, филмът не грабва. Сравнете го с най-първосигналните военни епоси, работещи със сходни мотиви – евакуация на хора по време на война /”Спасяването на редник Раян”/ и провалени мисии, показани в ограничено време /”Блек Хоук”/, и ще видите, че Нолан не притежава кинематографичния ресурс за боен спектакъл, камо ли такъв от по-акуратен калибър. Няма го чувството за мащаб /20-30 цивилни яхти спасяват +300К войници, как точно стана това?!/, няма я и историческата обективност. /никъде не става ясно, че съюзниците са евакуирани, защото Хитлер сам е спрял настъпването на немците към плажа/ В „Дюнкерк” няма нищо виртуозно, или дори радикално, освен сухи и сиви картини на събития, несъмнено напрегнати, но видимо дистанцирани от зрителите и случващи се по-скоро делово, отколкото с някаква емоционална тежест.

Още един елемент на Нолан е тази невъзможност да се изгради органична връзка между героите и публиката. Зает да комплицира сюжетите си до степен на фрустрация, Кристофър-чето май забрави, че индиферентността към персонажите е форма на авторски суицид. „Дюнкерк” отново прави тази грешка и отдава повече значение на самия екран /IMAX/, отколкото на героите, щъкащи по него. Като казах „герои”, те са само малко по-приятни за гледане от току-що прегазен ракун, а за безличността им помага фактът, че са купчина no-names. Може би най-известните в каста са Том Харди, Кенет Брана, Килиън Мърфи и Марк Райлънс, като двама от тях вече са участвали във филми на Нолан, което показва друга негова запазена марка – да работи с лично проверени актьори. Не че това е особено функционално, имайки предвид, че Харди отново си е маскирано муле /Бейн/, а Мърфи пак си е психически нестабилен индивид /Плашилото/, но поне знаейки специфичните им таланти, контрол фрийкът Нолан е бил много по-улеснен да ги експлоатира.

Том Харди в пет от десетте секунди на филма, когато е без маска.

В „Дюнкерк” няма женски образи, което е ОК, понеже се нагледах на феминистични кучки, вилнеещи на бойното поле /”Wonder Woman”/, но Крис Тофър умело балансира липсата на дами с кастването на прекрасния Хари Стайлс от хомо-групата One Direction. Не знам каква е тая мода да се ползват смешни певци, свързани с One Direction – първо Ед Шийрън в седмия сезон на „Game of Thrones”, сега и Стайлс, който беше приблизително толкова полезен, колкото и спукана колостомна торбичка. Преди 17 години Джонатан Мостоу покани музиканта Бон Джоуви в “U-571” и това бе WTF решение, което до голяма степен компроментира интегритета на цялата продукция – сега Нолан прави същите поп-шмекерии, но за разлика от горкия Джоуви, тук поне Стайлс има повече от две реплики. Христофор беше казал, че сравнява кастването на Стайлс с това на Жокера /?!?/ и много хора вече започнаха да го споменават като следващия Хийт Леджър. И знаете ли какво? Имайки предвид, че Леджър се самоуби след един филм на Нолан, аз също се надявам Стайлс да се превърне в следващия Леджър, ако ми схващате намека.

„Дюнкерк” показва неволите на 400 000 войници през три субективни перспективи – тази на млад и безименен войник от британската армия а.к.а „незнайния воин”; тази на баща, син и селски кретен, тръгнали да спасяват оцелели с корабчето си и тази на трима пилоти, от които всъщност важен е само Том Харди. Проблемът не е в трите гледни точки, а във факта, че нито една от тях няма допир със зрителя. Незнайният воин е random войниче, без собствена идентичност или какъвто и да е бекграунд – без нищо, заради което публиката да го хареса. Бащата и синът пък се впускат в спасителната мисия без фиксирана мотивация /тя става ясна накрая, т.е. пак на грешното място/, а Том Харди е почти смехотворен в поредната си маска. /колко време трябва да мине преди Харди да схване намека, че лицето му е най-изразително, само когато е скрито?/ С него са свързани дивашките въздушни битки, включващи хумористичен Diema-екшън момент, когато аеропланът на Харди пада с неработещ двигател, но мачо-мен някак си успява попътно да свали още един вражески изтребител, както и други насилени „Топ Гън”-изми.

Единственото, което олигофренчето Джордж искаше бе да го пишат във вестника. /“attention whore“ alert!/

„Дюнкерк” не се конектва със зрителите, което е наистина неловко, при условие че в 90% от времетраенето се разчита на напрегнати сцени, където униформен льохман е периодично застрашаван от гибел и ние трябва наистина да му симпатизираме, но без да познаваме характера му, нито миналото му, нито дори името му. Откъде да съм сигурен, че в родината си това момченце не е някакъв сериен изнасилвач или садист? Защо трябва да ме интересува животът му, ебати?! Връзката с аудиторията се губи, което пък обезсмисля целия съспенс, понеже публиката не е достатъчно ангажирана със съдбата на героя, за да се притеснява за него. /единственият път, когато се идентифицирах с „протагониста“ бе в самото начало, докато младият воин искаше да се изака на спокойствие, но постоянно го сецваха/ „Безименният зрителски сурогат” е персонаж, който върши работа за конкретен момент от филма, като онези произволни минувачи, през очите на които наблюдаваме дадена катастрофа в дизастърите на Роланд Емерих например, но е абсурдно да се мисли, че крехкият им арк може да издържи цял филм. Нолан обаче не се интересува, понеже „Дюнкерк”, ако още не Ви е станало ясно, не е правен за Вас, а за един друг чичко, на име Оскар.

Музиката пак е дело на Ханс Цимер и отново „музика” е прекалено силна дума. Ако досега е било неясно, то вече няма място за спекулации, че Цимер е слухово възпрепятстван и най-вероятно спира колата си на мястото за инвалиди в паркинга на Warner Bros. Типично в стила на умрелите му трейлърови напъни, Ханс има точно една работеща тема, която се повтаря три-четири пъти на различни места, ако не знаете какво означава мързел. Да не говорим, че и самият трак не изпъква с някакво благозвучие, а е просто тонално прогресираща мелодия, възбуждаща постепенно напрежение, колкото да не заспите. Мда, ако си мислите, че гледането на екшън няма да Ви приспи, значи не сте гледали екшън на Кристофър Нолан – единственият режисьор, който може да направи 100-минутен боевик да изглежда като 3-часова опашка пред КАТ. За щастие, звуковите ефекти /особено тези на прелитащите самолети/ са толкова гръмогласни, че е невъзможно да си подремнете, така че едва ли ще изпуснете нещо важно от прожекцията и като казах „важно” имах предвид момента, когато святка лампичката „Изход” на киносалона.

Пет минути от Дюнкерк, които са по-добре заснети и композирани от стоминутната чекия на Нолан.

Добрите новини са, че филмът е заснет в 2-D и ако трябва да похваля Нолан за нещо, то определено не е за разсейващия му монтаж, а за това, че също като Пол Томас Андерсън и Куентин Тарантино, е върл защитник на 70-милиметровия формат. Човекът наистина е старомоден и обича класическото кино-преживяване, за което го аплодирам, но с умерени пляскания. В „Дюнкерк” отново оперира Хойте ван Хойтема, който явно е следвал инструкциите на Нолю дословно, тъй като филмът пращи от невзрачни wide shot панорами, незапомнящи се военни натюрморти и прекалено близки планове в пилотските кабини. Хойте беше заявил, че най-голямата му трудност е била как да борави с доста по-тежките IMAX камери и смятайте, че щом това е най-големият му проблем, значи може спокойно да забравите за някакви иновативни и впечатляващи картини.

Заглавията на Кристофър са само толкова добри, колкото добри са сценариите на брат му, което е двойно по-вярно за „Дюнкерк”, при условие че е сценариран еднолично от режисьора. Поради тази причина скриптът е в телеграфен стил, само сто и няколко страници, а пряката реч в него е малко повече от тази в лесбийско порно. Имайки предвид, че Нолан е екранизирал действително събитие, подробно описано в историческите анали, не мога да кажа, че сценарият му революционизира жанра, но за добро или лошо /spoiler alert – за лошо!/ съдържа точно онези елементи, за които Ви предупредих в началото. Веднага давам пример – „Дюнкерк” има нелинейна структура, т.е. гореспоменатите три сюжетни линии се пресичат взаимно, в нехронологичен ред. Бате Христофор очевидно се е вглъбил до такава степен в амплоато си на mind-fucker, че не може да направи дори исторически прочит, без егото му да се подаде от ципа на панталона. /има даже кадър с каски, който е почти 1-към-1 с шапките от „Престиж“/ За капак получаваме и олекотена версия на ambiguous финал, където, слава на Хипнос, няма въртящи се пумпали, но съдбата на пилота Том Харди остава само сугестирана и … (Дрръ-ъ-ън – Дрръ-ъ-ън!)… зрителят е принуден да предполага… (Дрръ-ъ-ън – Дрръ-ъ-ън!)… извинявам се, това е „Дреме ми”-телефонът, да видим кой е – Ало?… Ало?!… точно така, както си и знаех – НИКОЙ.

Кени, време е за Брекзит. /Branagh + Exit/

„Дюнкерк” е помпозен, леко снобарски и видимо прехвален вопъл за Оскар. Артистичната му потентност е хирургически ампутирана от нелепи решения, които често ме караха да мечтая за интимен контакт с жалната майка Ноланова. Добър аргумент за това е Том Харди в роля, изискваща от него да кибичи затворен в пилотска кабина. Пак се връщам към него, но сериозно – това можеше да го изиграе и Иво Аръков. Защо бе императивно да се каства Харди, освен Нолан да подхрани треперещото си его с „Виждате ли как мога да взема един от най-популярните актьори в Холивуд и после да му скрия лицето в пилотска маска за 99% от филма!” Друг балон с въздух под налягане беше и Кенет Брана – този човек продължава да си внушава, че всяка негова роля е от пиеса на Шекспир и може би затова ме подразни един умишлено предраматизиран момент, когато немски самолет се насочва към брега и всички останали се прикриват навреме, но гордият британец Кени Би остава с високо вдигната глава пред врага и жертвоготовно затваря очи, очаквайки края си, все едно не може да направи две крачки и да залегне до останалите. Знаем, че англичаните са флегматични, но тия театрални позьорства влияят крайно негативно на перисталтиката ми.

Тук е мястото да си призная, че не съм военен и даже не съм ходил в казарма /наборната комисия ме обяви за урод и не без основание/, така че може би не съм почувствал филма вътрешно. Това, което знам е, че ветераните са излизали от прожекцията на „Спасяването на редник Раян”, защото не са могли да понесат суровия реализъм на действието, докато аз насмалко да изляза от прожекцията на „Дюнкерк”, за да не заспя. Комбинацията от креативна свобода, която WB му гарантира през последните години, ведно с необяснимото кравешко обожание на критиците, накараха Кристофър да придобие някакъв полу-божествен комплекс, което се отразява адски инертно на творчеството му. В крайна сметка „Дюнкерк” не е лош продукт, но не е и онзи непреходен шедьовър, за какъвто се опитват да го афишират слепите поклонници от Църквата на св. Нолан и ако трябва да го опиша само с една дума, то тя би била „не-кадърен”, защото в него просто няма много свестни кадри.

5.8/10