“Попитайте всеки българин коя е
най-употребяваната българска дума.
“Еба ли я?!” ще ви кажат и ще се замислят дълбоко...”
из “Портрет на нацията” м.к.
пичка ви лелина - няма по-хубав от българския
Няма! Не ще се намери и не може да бъде изобретен! Сложен, груб, труднопроизносим (артикулативно нереализируем), създаващ проблеми в употребата на Интернет, абсолютно непознат по света и абсолютно немелодичен! Аз пък си го харесвам - ти си го харесваш - ние си го харесваме. Като Вселената, в която живеем и която харесваме не защото е много удобна за живот, а защото е единствена. За нас си.
Какъв език, а?! Вземете думата “ромоли”. В нея чувате горския поток, шума на листата, скоковете на водните капки по излъсканите камъни. Чувате птичките, гората и всичките звуци родени от нея. Ро-мо-ли...
Или вземете словосъчетанието: “пичка ти лелина” (примерно). Нека се абстрахираме от обидния и вулгарен смисъл, нека махнем пожеланието, нека забравим отношението - нека се полюбуваме и си признаем: за обида и пожелание, за отношение и вулгаризиране- всички сме го казвали. Просто звучи точно и истинско. А от истината олеква и си доставяме удоволствие Това е само едно от многобройните УДОВОСТВИЕДОСТАВЯЩИ изречения покрай нас всеки ден. Всеки ден, на работното място, в автомобила и в къщи, дори сред природата където потокът ро-мо-ли, все тази песен: “Пичка ти лелина, копеле!” (примерно).
Винаги е имало
два вида български:
казионно слово и човешко такова
Всяка цензура, за да съществува същността й, прави списък на два набора от думи - официален и неофициален. На неофициалния се псува, на официалния се славослови. По средата седи приятелят Езоп и разказва за мравките, дето показали кукиш на мечката, а тя не се усетила. Приятелят Езоп обаче по презумпция е роб, а в нашия буквар пише: “Ние не сме роби. Роби ние не сме”. Когато стане дума за езопов език всички цензори си траят като мечката и се правят на неразбрали. А свободните хора се хващат за кобура. Защото в буквара трябва да пише : ”От езопов език ние нужда нямаме. Нужда от езопов език ние - не”.
Не може да не сте забелязали как всички нации в уличните репортажи се държат освободено, приказват и обясняват, сякаш са учили да стоят пред камера. Едва ли руснаците и сърбите (примерно) са минали всички през театрална школа. Просто ние както си говорим на уличен език, винаги се намира някой ни завре микрофон и иска да му кажем нещо. Предполага се нещо културно - за телевизията. Ние винаги казваме: “А-ъъ, ми! Всъщност аз! Така де! Еми това е-да! Не знам, не съм сигурен. Абе отде да знам бе, да ти еба майката - и въпроси ше ми задава - аре сиктир и тва е!…“
Сложният проблем с изказа е заложен още от майчина люлка - не че не знаем какво да кажем, охо-о знаем и още как! Обаче просто няма да го кажем, щото нашата истина, истинската истина, българската истина трябва не да се казва, а да се изпсува...
Това не е драма. И Американската Истина, и Сръб-
ската Истина, и Руската Истина, и Мадагаскарската също са тежки и трябва да
бъдат изпсувани. Ние просто не говорим честно, когато ни слушат повече от
четири човека. Исторически дефект. Четвъртият е предател.
Защото винаги е имало два вида български - за казване и за чувстване. Езикът за казване е на телеграфната агенция:
“Полски мишки нападнаха реколтата”. Това е.
Езикът за чувстване обаче е много видове, човек чете и си казва:
а) ше нападнат, бах маа му
б) бахти мишките
в) бахти реколтата
г) бахти поляците смотани
по Хемингуей - да пишеш и да нямаш
Презумпция на Роден: “Едно произведение на изкуството е толкова истинско, колкото е бил честен неговият автор.”
Винаги писането е изглеждало като известна криминална проява. До народната власт всички пишещи нека да приемем за класици. Времето е казало тежката си дума. Оттам нататък се роят хиляди и хиляди писачи, които ако приемем презумпцията на Роден за вярна, те могат да бъдат наречени само с една дума - полуидиоти. Хиляди и хиляди полуидиоти, от които честни са били само няколко епиграмисти, писатели-фантасти и писачи на криминалета и чудесни ловни разкази. Изровете томовете от последните двадесет години и потърсете лирически герой отиващ до тоалетната. Потърсете тяхната драма в тяхната чаша, креват, четка за обувки, храна, неразкопчан цип и ненадейно свършила тоалетна хартия. Няма такова нещо. В страна, в която на всеки ъгъл те псуват на майка, героите от романите не си казват нищо лошо. Освен нищо лошо те през цялото време си говорят НИЩО. Ние винаги сме живели в чудесен свят, където разговорите за пиене и чукане никога няма да свършат! И досега обаче в литературното му огледало няма нито една пияна и весела физиономия, нито една курва, нито едно хубаво ебане. От нечестност писачите възпяваха духовното, като дълго употребявана духовна клечка за зъби. От тях духовните неща засмърдяха на лайна. Те, писачите, бяха и са -
по Оливър Стоун - натурално родени без публика
защото не можеш да пишеш за нищо друго освен за това, което се случва около теб. А това, което се случва около теб е пълно с откровения за секс и смърт, за наркотици и рокендрол, за болни амбиции и нелеп аристократизъм. Самото упражнение, наречено живот е пълно с цинизъм, парадокси и абсурди. Цинизъм, парадокси и абсурди, които ти вадят очите, но ти не искаш да ги видиш, камо ли да говориш за тях и камо ли най-паче да ги опишеш - щото те е суеверно страх от Истината.
А истината е, че страхливите и нечестните писания отиват там, където хората изхвърлят умрелите опитни мишки.
Няма значение по какви причини Писателите от Последните дни са били нечестни, защото (чети ми устните) - те умират. Умират в признание и знание, че всичко написано е “на баба си на хурката”. Но…
по Аркадий Гайдар - иде весело време!
Вицовете почват да се пишат. И да се играят. Сцената псува и някой тича гол по нея, мръсните думи стоят по ъглите на устните и ти помагат да кажеш какво мислиш. Еротиконът като катализатор отваря място на думи и изрази между хората, за които само преди няколко години можеха да ти направят другарски съд. Преводачите на пиратски видеофилми още свенливо превеждат думичката shit като “по дяволите”, asshole като “тъпак” и pussy като “катеричка” или друго животно. От приемането и повторението на мръсните думи обидното им звучене намалява, те вече не са отношение - превръщат се в изказ, идиом, семиотикон и обръщение. Обидно остава недоизказаното и спестеното отношение, което говори за двуличие и лицемерие нехарактерни на естественото държание на живущите в модерното общество. Преводачката на Буковски, която пише “путка” със семиотичния знак ето така:
п...
намразваш като човека, който най-много ощетява младостта ти. И като я видиш й казваш направо - ето така:
“К....во с к...во, ти си адски тъпа п..., що не гепиш тоя дебел к... и не си го завреш отз... !”
Защото вицът не може да съществува и животът нямаше да е толкова приемлив без един фактор -
по Лукиян - Cynismus factor
Когато някой говори за смях без цинизми, за виц без цинизъм - той говори за съвсем малка част от Теорията на Смешното. Когато се говори за “пречистващ смях от сърце”, за “одухотворен хумор” и “остра сатира” това вече не е смешно, а налудничаво и първа крачка към цензурата - тези неща просто нищо никога не са означавали. Словосъчетанието “словесен цинизъм” е оксиморон. Думите са равноправни във всяко едно отношение и ако някой ви нарече “педал” - обида не е онзи детайл от ходовата част на автомобила, а това как се чувствате самите вие. Вътре в себе си.
Факторът Цинизъм няма нищо общо с вулгарността. В голямата мъжка част от населението разговорното определение за “момиче” или “хубава жена” не е мадама, мацка или девойка, а “путка”. Вулгаризацията свежда целият образ на жената до циничното название на женски полов орган. Това е обидно. Но е обидно отношението, не думата.
Думата просто е силна при употреба и на слабите характери им се насълзяват очите. Трудно е да произнесеш тази дума. За нея е нужна емоция и настроение, трябват ти повод и обект, нужда и съгласие със себе си. И най-вече ти трябва, и ти се ще избор - да можеш да избираш поне между тъпа путка и руса путка.
по Дъглас Адамс - проблемът “гъз” (абсолютен гъз)
Медийният проблем! Ако някой употреби “гъз” по радиото, в телевизията или във вестника, това е началото на дълга и изтощителна война в Полето на Естетиката. Винаги се намират лично обидени, сякаш си ги викал: защо някой употребява “гъз”? Защо по този начин? Какво е искал да каже авторът?... Това ниска култура ли е, лошо отношение ли е или направо си ме обидиха ?
Сякаш гъзът, задникът, дупето и седалището не са форма на един и същ мускул с латинско наименование. Тя не е по-лоша от артерия (примерно) и забележете - тя е по-малко страшна в словосъчетание : “скъсан гъз” звучи много по-успокоително от “разкъсана артерия”.
В примера няма и помен от шега - ако пресата публикува в разказ (художествено произведение с принципно неограничена свобода на словото), в разказа за метафората “скъсан гъз”, авторът (някакъв присмехулник) ще бъде убит и разкъсан на малки парчета, докато престанат да го коментират защо така и какво е искал да каже. Никой няма да се досети, че авторът цитира реплика взета съвсем напосоки от живота. Той всъщност цитира истината, чута и позната, щото явно не знае други метафори и не иска да ги научи.
Във телевизионните новини (информационен бюлетин на официален език) по същото време говорителят (Милен Цветков примерно) ви съобщава за три разкъсани артерии при поредното убийство. Всеки, който е виждал разкъсана артерия, знае какво означава това. Всеки, който се замисля над думите, трябва да признае, че разкъсаната артерия и разказа за нея, са били и ще бъдат едни от най-големите цинизми на времето, особено когато тези неща не са измислени, не са метафори и са употребени в тона на едно официално съобщение.
Тъжно е това - някой някога винаги е искал да убие присмехулник, а не говорител.
Скъсан гъз - като реална житейска практика такъв буквален пример не съществува. Сигурно е нещо мръсно и заканително обидно. Но едва ли е по-обидно и мръсно от думите “обстрел”, “катастрофа”, “геноцид”, “танк”, “щик”, “напалм”, “сблъсък”, “дълг”, “заем”, “цел”, “амбиция”, “кариера”, “труп”, “развод”, както и най-мръсната - “жертва”.
За пореден път - мръсотията не е в думите, а в отношението. Или:
по Умберто Еко - в семиотиката.
Кое какво значи и така ли се казва то? Как ви се зловиди стиха:
Пуста путка халосия,
береш веднаж - дваж кайсия,
береш триж - разсипия,
четири береш, остави я,
береш пет, набий я,
шест пъти береш, утрепи я,
па пак плачи и певай онаа песна:...
Пуста путка халосия... (и т.н. и т.н.)
Забравете рецензията. Не я слушайте въобще. Помислете за човека, който прави
ре-цензия. За неговия личен, полов и физиологичен живот, за неговия хранителен
тракт, неговите кариеси и сексуална ориентация. Ре-цензорът реално е семиотичен
образ, който цензурира по нов начин - употребява понятия като:
а) естетика на речта
б) култура на езика
в) творчество
г) художественост
д) и други (загубили смисъла си рецензийни говна)
Просто естетика на речта не съществува, защото речта не е като зъбопротезирането - няма дефектна и красива реч, като дефектна и красива челюст. Има само искрена и лицемерна. Красиво е това, което е силно, прави впечатление и не те лъже при първа среща с текста.
Вижте другото - по-реално е словосъчетанието “култура на минета” отколкото “култура на езика”. Няма култура на езика, когато искаш да любиш и да мразиш колкото си искаш и както ти дойде. Културата, задължителната култура в обществото например, е известна доза несвобода и обществено лицемерие. Тази култура на езика, която имат впредвид рецензорите, обикновено се среща на две коренно различни места - в официалните съобщения на правителството и при среща на дърти, много дърти травестити.
Ами това нещо “творчество” или “творец”- от смисъла на тези думи е останал повърнатият и пребридан сто пъти хастар от дрехата наречена “Желание за изява”, “Правене на изкуство”, “Мастурбационното напъване между Наистина Великите Идеи и кошмарните казионни компромиси (ККК)”.
Обикновеният, елементарният тип, честният простак ще ви го каже направо: “На твореца - във гъзеца!”. И ще бъде прав - това е неговото отмъщение, заради претенциозността, неестественото звучене на натвореното на български, това е ужасяващото неразбирателство между писач и читател. Писачите се намират винаги в своя си тесен кръг от разбиращи ги. Затова у нас не читателите говорят за любими писатели, а писателите си имат просто по няколко любими читатели.
Защото само Бог е творец - ние сме просто добри или лоши, свободни или несвободни подражатели.
Другото нещо - “художественост”. Звучи като “нека да ни е добре и на двамата”. Няма цензура, която да определи като художествена следната фраза:
“Няма нищо по-хубаво от това да поставиш главата си между женски крака!”
Разбира се - тук става дума за кунилингвус, лизане, езици, срамни устни и какви ли още не приказни състояния. Но това не е фраза от порнофилм - това казва Хамлет на Офелия, когато сядат да гледат представлението. На този принцип, понеже на Шекспир е разрешено да говори мръсотии, в днешно време той е по-модерен от всякога, като във времената на върл тоталитаризъм и гьобелсова цензура. Просто няма друг. И какво друго да се поставя, когато думата “художественост” е верното определение за всеки български драматург. Тя обаче върви ръка за ръка с определенията “инерция”, “скука”, “творческо беззъбие и безебие”.
От понятията на Ре-цензора стихотворение не може да сглобиш, разказът изгнива и спихва в мозъка, вицът умира прав, лирическият герой става стерилен, получава се един приятен лоботомиран тип с тежка вазектомия, олигофрения и ритнат в главата от кон. Това не твоят, моят, нашият герой. Това е на пичка си майчина в тиквите неизвестен мъртъв персонаж, търсещ къде да пръдне и никому неказващ за това.
Защото свободата на словото не ще молитва, не ще мотика, не ще рецензия - иска Караджата! Защото -
от Паисий - поради что се срамиш?
Може би някой ще извади патриархалния бит и същност на българина, неговия вечен морал и непорочно съзнание. Непорочни са били винаги само незаченалите мозъци - официални коментатори на “националното съзнание“... Те пропускат абсолютно нарочно оная тънка и много здрава жица в българското самосъзнание, на която са кацнали лековитите бели ластовици на еротикона и житейския цинизъм. Никой не се срамува от нищо:
“уста върху уста, корем върху корем, вуна върху вуна, путка да е пуна!”.
Ако извадите тази житейска философия на екран или на страница от вестник автоматично ще се намери някой отново да я върне където й е мястото - долу, откъдето е дошла. Цензурата не е човек, а машина, която не разбира, че не можеш да махнеш едно нещо да не го виждат много хора, след като то така или иначе се е родило долу - сред многото хора. От тези си действия машината очаква край на дразненията. Разбира се, става обратното - действията на цензурата и властимащите винаги са обект на нова реакция:
"хванала се царската щерка за кур, па й излязло мехур!"
Така е започнала една игра вовеки веков, от която нацията разбира как "мачка с колай се ебе", че "село гори - баба си я чеша", как “я си го лажем мамо, он си ма ебе", че "един умира, друг му го завира" и как "не требва да се учи гъз да сере".
За цензурата нацията е лаконична - "иска да е на кравата опашката, та цел живот да лежи на путка!"
За Свободата на Словото - само едно: “Сиромах човек и от половин путка е доволен”
И така, от народните низини, направо...
по Вонегът- добре дошли в маймунарника,
там където някой държи вашата Свобода на Словото. Маймунарника е форма на обществен живот, където вирее елитът на нацията, изявената олигархия и където се знае всичко за всеки. В Маймунарника живеят всички тези хора, който са в клетката на общественото внимание и щат не щат забавляват минаващите покрай тях неизвестни и анонимни зрители. В Маймунарника кипят игри и политически страсти, стремежи за власт и любов, пощене на дребни или грандиозни интереси, чува се вой на незадоволени индивиди. Интересното в Маймунарника е кой кого чука, сваля, убива, краде, лъже, спазарява, кой на кого плаща сметките, кой какви свирки прави (хубави или лоши), кой е силен и кой слаб на този ден и тази дата.
Ето всичко това за нашия си Маймунарник вие не знаете и няма как да разберете. Осведомени сте за всяка изпразване на американския президент, за забежките на Хю Грант с проститутки, които след това издават книги (!), за пиянството на един Боби Браун и изтичането на околоплодните води на Мадона.
Но никога няма да узнаете ако в нашият “обществен и културен живот” се случи нещо разтърсващо и интересно и от което западен журналист би могъл да направи състояние - примерно Мариус да се събуди един ден със сменена сексуална ориентация! Но това е нищо и засяга тесен кръг от хора. В същото време докато си говорим за Мариус в клетката се случват такива неща, че козината ви ще се изправи.
Само че няма кой да вдигне завесата - представяте ли си като картинка нашия Маймунарник - вътре маймуните са пуснали завесата и освен крясъците на болка, възмущение, злорадост, ощипване и ухапване вие нищо друго няма да разберете. Недай боже някой да се опита да погледне през дупката и да коментира - веднага му бъркат в окото! Недай боже нещо да почнеш да бъзикаш маймуните - веднага идва пазач и те изхвърля от парка. Не се и опитвай да повдигаш завесата - веднага ще те замерят с лайна или бонбони.
Истината за сексуалния живот на президента? Вижте вестника! Разкъсаха готиния пич Били за една несръчна стажантска свирка. Той се отърва щото накрая там проумяха, че в свирката няма нищо обидно за нацията. Обидно е само когато такива неща останат зад завесата.
В нашия Маймунарник нещата не стоят така. Президентът не ходи дори до тоалетната. Министрите не носят никога дамско бельо. Никой от тях няма да бъде хванат да си играе с кукли. Силните на деня не са и чували за орален секс. Госпожа Журналистика внимава да не обидят някого, седи в ъгъла на Маймунарника и плете топли чорапи на една кука, мърморейки за журналистика с човешко лице. Или за онанизъм с човешко лице.
А вашата Свобода на Словото е вътре - в Маймунарника. Потърсете я добре. Защото...
по татко Фройд - типът забрани
оформя типа протест.
У нас Свободата на Словото не е забранена. Тя просто не се използва. Дори може да се предположи, че не е нужна никому! Което ни натъжава, нали?!
Дори през периода на идеологически здрач нямахме забранени книги, след като падна стената - нищо скрито и свободно написано не излезе от чекмеджетата както в Русия, Полша и Чехия примерно. Щеше да ни е срам от братята в СИВ, ако не бяхме технократи и нямахме поне няколкото забранени и свалени телевизионни предавания като “козлодуйското ку-ку”.
Не е голяма гордост, ама е нещо. Защото спрените и забранените неща дават онази част от пъзела, която никога няма да видите заради завесата пред Маймунарника. В Германия няма нужда от такива предавания просто защото преди време всички немски телевизии показаха как Хелмут Кол бяга от елен-лопатар, който се опитваше да го вдигне на рогата си! Смях от документалните ленти. Защо е нужно някой си да измисля тази сцена и да я снима, като нея я има и има свобода това да бъде излъчено още докато Кол си оглежда бутовете за ранички. У нас такова нещо не е забранено за излъчване - просто има традиция да се изхвърля на монтаж.
ЗАБРАНАТА на една свобода става ясна при УПОТРЕБАТА й. У нас реално Свободата на словото още не е употребена. Само няколко пъти е проверена.
След проверката обикновено нещо се случва в спалното помещение. Идва времето на...
диагнозата на доктор Терзийски-
homo ludens (или лудият педераст)
Идва времето на хората (лудите педерасти или поотделно - луди и педерасти), които са свободни и способни да си играят с всичко: с думите, с нещата от света, с понятията, с имиджа, с фалша, с искреността или лицемерието на другите. Да са свободни да си играят житейския театър без лепенки на устата. Да са свободни да приемат че войната е естественото състояние на духовете. Да не притежават манията за величие, която е ненужна при игра на думи. Лудите педерасти, които ще ви кажат онова, което вие сами мислите, което носите у себе си, но не сте свикнали да го вадите на бял свят.
За да си такъв човек у нас, наистина трябва да си различен като педераст и смел като луд.
Двуликото Общество не може да опази Тайната на Кафените си Гащи в модерния свят на интереси, информация и добронамереност. Двуликото общество прави така, че да сме зависими от Свободата на Словото, но да не ни понася - тя наистина е опиум за народите. Самото то обаче се нуждае от Истината за себе си, защото истината е най-добрата реклама, ако не се срамуваш от нещо.
В нашата къща, където утилитарното е приведено до оцеляване, винаги е имало
нужда от такива хора: различните и смелите, лудите и педерастите. Те така
и са били наричани. В тази къща, където либертинажът е не-
известна дума, филистерията е на върха на обществената пирамида, а епигоните гонят и ебат наред - лудият педераст, човекът играещ със нещата и словото от живота, а не с пишката си, ще ни потрябва.
Homo ludens, играещият човек ще се заиграва и подиграва с всичко и с всички. Освен с Истината. Обществото му е скъпо, но тя му е по-скъпа.
А Истината винаги ще бъде девствена и никой няма да има феодалното jus primae noctis (право на първата нощ) с нея.
Или на първи канал с нея.
И ще се радват на играта хората и ще се обичат като братя.
софия 210298