ДЕСЕТ МАЛКИ БЪЛГАРЧЕТА НАРКО-КОМУНАТА e48 
  
 
  текст: Мартин Карбовски 
 
"Ние не се борим срещу наркотиците. За нас си се борим", казват десетте момчета от първата българска нарко-комуна в планините край Белово. За 36 часа Мартин Карбовски беше един от тях, споделяйки хляба, работата и желанието им да върнат нещата в нормално състояние. Всеки от тях е един от нас, припомня той в разтърсващо живия си репортаж 
 
Тия дни, ако дилърите имаха професионална организация, биха празнували десет години истински хероинов бизнес в България. През тези десет години борбата с наркоманиите вървеше страшно добре - почти колкото самият хероин на пазара. Който и вестник да отворите, ще видите, че нещо се прави. Интересното е, че нещо се прави, а никой не му пречи. Една-единствена новина тези дни се различаваше от останалите - някой прави комуна в Сатовча, а друг се опитва да му попречи. Симптоматично и пълно с родна, българска логика. 
96% от миналите през комуна хероинови наркомани в Италия успяват да се върнат към нормален начин на живот. Неприятното при хероиновата зависимост е това, че след като си се отървал от абстиненцията, трябва да се отървеш и от целия си живот, за да продължиш процеса на "откачане". Махаш родителите, махаш махалата, махаш всичките си познати, махаш за сбогом на докторите, махаш се от града и отиваш там, където никой не те познава. Но и това не е достатъчно. Трябва ти Организация. Нещо да правиш, да имаш друга идея и други хора, с които да я осъществиш. Какви други могат да бъдат тези хора, освен такива като теб, с които си от един цирк и си знаете номерата? Ето това е принципът на комуната. Днес първата българска наркомуна е посадена край Белово между три планини - Пирин, Рила и Родопи. Работи вече от месец. За да стигнеш до нея - имам предвид да я видиш - ти трябва водач. 

Моят водач е бащата на един от комунарите. Изглежда като клошар. Като човек, който не е спал шест години, а през това време косата и брадата му са расли не на шега. Бащата говори бавно, трудно разбираш какво мисли. На пръв поглед прилича на луд, иначе е бизнесмен - държи борса и супермаркети. Качваме се горе в късния следобед. Бащата продължава да поставя условия: единственият начин да пишеш за комуната е да си комунар. Ще трябва да работиш с момчетата и да не ти личи много, че си журналист. Е, те ще познаят веднага, че не си един от тях, но няма значение. Нямаш право на: мобилен телефон, цигари, кафе, сексуални контакти, вестници, радио, телевизия, нямаш право да пееш и да създаваш музика, нямаш право да притежаваш пари. Давам му телефона си и парите. Става ми криво, че на стари години пак ще трябва да се връщам в нещо като казарма. 
Когато стигаме, първото нещо, което прави впечатление е, че липсва сграда като хората. Виждали сте порутени земеделски сгради без керемиди, прозорци и черчевета. Сградата на комуната е точно такава - бивше картофохранилище. В "спалните" липсващите стъкла са заменени набързо с велпапе. Първото ново нещо, което са успели да спретнат комунарите, е ограда от разбичени капаци. Направили са го, за да отбележат границите на дарения им имот. Имот, който впрочем поражда напрежение между тях и широката якорудска общественост. 

Първото нещо, което виждам, е кръг от хора. Два дни така и не попитах момчетата защо когато са заедно (а те са заедно непрекъснато) спонтанно се подреждат в кръг. Запознават ме с лидера на комуната - Томи. Познавам много наркомани - този не е, за наркоман е свръхдебел. Гледам и другите - десет човека са. Трима от тях все едно са взети изпод НДК. Бащата казва, че съм познал - тримата са дошли половин час преди мен. Изглеждат отчаяни. Сигурно са очаквали мизерия, но това, което виждат, надхвърля всички очаквания: сигурно ги кара да мечтаят за казармата. Само един от тримата нови впрочем е служил в армията. 
Нямат време за посрещане - Бащата си отива, а на мен веднага ми връчват брадва. Дванадесет години от мига, в който за пръв път един старшина ми даде да цепя дърва. Затова и се уважавам като човек - защото бързо загубвам способности като тази. Докато внимавам да не се самоубия, се запознавам с Китаеца - другият лидер на комуната. Цепи дърва като дърводелец на свободна практика. Питам го откога се е откачил. Отдавна, казва той и ми показва как се цепи дънер с чвор. А с какво си се занимавал преди да станеш наркоман? Китаеца ме поглежда хитро и казва, с тарикатите бех тарикат, а с балъците - балък. После разбирам, че бил нещо като дребен мошеник на Магура. Носи косата си вързана с ластик. 

Един от новите го докарали в комуната пиян. Правили му тест за хероин, бил отрицателен. Въпреки това комунарите не го искат, но Бащата ги моли да го приемат, защото преди десет дни щял да умре. И защото бил обещал на майката. Тримата нови ги запомням лесно: Малкия пиян, Малкия от Ямбол и Малкия архитект. Малкия пиян е от Захарната. Като го питаш как е, отговаря, че е боклук. Аз съм боклук, казва, голям боклук. Среща неодобрение и навъсване сред останалите. А родителите ми са светци, продължава Малкия пиян, като човек, чийто махмурлук е по-лош от пиенето. Цела нощ съм пил, щот съм боклук, а майка ми е светци. И баща ми също е светци. Томи го поправя - казва се "баща ми е светец", а не "светци". Така е, казва Малкия пиян, баща ми е светци, а аз съм боклук. Утре ще се оправиш, казва лидерът на комуната и вика всички да видят какво им е донесено от цивилизацията. Брашно, макарони, олио, зеле, ябълки - все неща, пратени от родителите и полезни за черния дроб. Бащата остави и пет кила агнешки пържоли. Купихме ги заедно, докато той обясняваше на селяните в Юндола, че е от комуната и ги питаше къде се намира тя. Селяните се замислиха и си казаха един на друг, абе, тия от Белово, уж са по-големи комунисти от тия в Якоруда, пък виж кви работи праат. 
Малкия от Ямбол е спрял да друса преди два месеца. И той изглежда твърде здрав за наркоман - като бичме е як, а пък притеснен като човек, комуто ще се наложи да се защищава с бой. И в който бой ще пострадат много невинни хора. На 19 години е, главата му е почти бръсната. Не говори много, предполага се, че не иска да издава ямболското си наречие. На другия Малък и баща му, и майка му са архитекти. Малкия архитект се мотае и не желае да подхване никаква работа, дори и след като успявам да накарам Малкия пиян да носи трески за огъня. Китаеца гледа подозрително и пророкува, че Малкия архитект не е за комуната. 

От казармата знам, че когато искаш да се скатаеш от цепене на дърва - намери си работа в кухнята. Там се запознавам с Бакара - русо слабо момче, от ония, дето ги харесват момичетата от крайните квартали. Кухнята представлява огромна неизмазана стая с печка тип "Мечта" и мивка. Столовете не стигат и около масата са наредени и дънери. Бакара готви постно зеле в огромна тенджера. Завършил е ТОХ-а, но му личи, че докато съучениците му са готвили постно зеле в часовете по практика, той е готвил само дозите си. Всички изглеждат като работници на строеж - можеш дори да си помислиш, че са просто бригада селски младежи, дошли да правят ремонт на хижа в планината. 
Но не е така. Цари едно особено напрежение. Правилникът изисква комунарите винаги да ходят по двама. Когато някой иска нещо, винаги пита Томи дали е добре да го направи. Преди вечеря Томи вижда, че хората му се отпускат и решава да местим дънери - от едно място на друго. Личи си как старите се юркат повече, докато новопостъпилите се чудят защо трябва да се местят дънери. Трябва, казва Томи, докато главите ви престанат да мислят за кашета. "Каше" е листчето, в което се сгъва хероинът. Нямаше как да ми хрумне, че за едно елементарно местене на дънери може да има толкова сериозна причина. 
Бакара отваря един от здравите кухненски прозорци и излиза през него, за да запали огън за агнешките пържоли. Пали го със скъсани страници от руски учебник по биохимия. На лавицата на прозореца има друга книга - Ремарк, Искрица живот. Готвачът я чете, докато чака яденето да стане. Баща му на Бакара е бояджия, майка му е работила в техникума Ворошилов. Първия път са му казали, че в цигарата, която пуши, има "стаф". Работата става в бар "Занзибар". С него успявам да дефинирам словосъчетанието "смъртоносни приятели". 

Бакара: "Дълго време бях наркоман. Познавах много наркомани. И те, дилърите, решиха, че след като познавам толко много наркомани, трябва да почна да продавам. Щото всички наркомани ме познават и ще идват при мене - ще имаме много голяма печалба. И общо взето аз им обещах, при положение, че знаех че ще идвам тука... Но ме намериха един фатален ден, явно са разбрали, че съм ги излъгал и ме удариха с бухалка по главата. Буквално ми счупиха бухалката в главата. Обещах им пак, натискат ме - натискането беше счупването на главата, на носа, тука пръст, две ребра пукнати - всичко това само и само да продавам. В крайна сметка в неделя аз им обещах последно, че ше продавам и в понеделник се качих тука. Сега сигурно ме търсят." 

Днес, казва Бакара, ти си ни гост, значи няма да ядем постно. След време ще имаме стая за гости и топла вода, нарежда той. Банята е почти готова - има вече и бойлер, тоалетната засега е на двора. И отвън, и отвътре сградата на комуната прилича на строеж. Само дето на строеж хората бачкат и си тръгват, а тези остават и да спят в него. 
Огънят за скарата е малък, момчетата са го наобиколили прави и мълчат. Това всъщност е единственото, което ги отличава от компания стари приятели. Обичат да мълчат, наредени в кръг. Говорят само за конкретни неща - донеси това, искаш ли да направиш еди-какво си, оправи тази брадва, защото журналистът я счупи. Веднага ме нарочиха за журналист и абсолютно не се притесниха. От един цирк сме, казва Китаеца, знаем си номерата. Снимай и пиши каквото решиш - ние не сме дошли тук да се крием. 
Всички чакат вечерята с нетърпение. Малкия пиян - за да седне, Малкия от Ямбол - за да си почине, а Малкия Архитект - защото няма друга работа. Запознават ме с Гърга - ниско, сериозно момче, което носи бейзболната си шапка наобратно и е пуснал два кичура да се ветреят. Останалите двама са Амалата и Манекена на шапки. Амалата е малко слабо момче, което бачка като бясно - прякорът му на цигански значи "приятел". Манекена на шапки сега не носи шапка - пази си една в багажа и заради това другите го ебават. Иначе е мълчалив софийски симпатяга, чиято коса още си личи къде е била изрусявана на кичури. Сядаме пред празните чинии и чакаме Томи да почне вечерята с встъпителна реч. Томи казва, добре дошли и айде успех! Това беше - спогледахме се с малките и почнахме да чупим хляба си. 
Бакара сипва на всички и цялата комуна започва да яде мълчаливо. Постно зеле със залоели агнешки пържоли. Питката е кафява, от типово брашно. Едно от правилата на комуната е хлябът да се прави в самата нея. 
Нетърпението ми и цепенето на дърва са възнаградени. След вечеря Томи отпуска реда и започваме да си говорим за наркотици. Което също не е много редно - такива проблеми се обсъждат само от членовете на комуната. Преди десет дни Амалата, Манекена на шапки, Гърга и Бакара са изглеждали като днешните новопостъпили - били са пресни, с току-що излекувана физиологична абстиненция. Днес те бачкат с истинско озлобление, за да докарат комуната до нещо, що-годе годно за живеене. Китаеца и Томи не друсат от две години. През това време често се налагало да спасяват този или онзи приятел. Най-тежко е онова състояние, което те наричат "студена пуйка" - абстинентна криза без хапчета, без никаква помощ, само с връзване за пружината на кревата. 

Китаеца: "Тръгваш да му правиш изкуствено дишане... Последния ми случай беше с един Пепи. Значи отивам, беше му спряло сърцето. Трябва да му биеш много силна тупаница в сърцето, едва ли не. Та като почне сърцето, оттам да му надуваш белия дроб и се получава едно хъркане, значи то не е както хърка човек, ами все едно... Много е страшно, много. А има случаи, когато отиваш да го спасяваш, а той ти умира в ръцете и имаш чувството, че тва си ти. И ти си виновен, че той ти умира в ръцете. Или пък го спасиш и той стане и тръгне да буйства... И знаеш ли кво ми разправя - че щял да си посвети живота на отмъщение. Някой трябваше да дойде да снима тая гледка, как, какво става в самата къща... Значи майката е парализирана, бащата или е мъртво пиян, или нещо, дреме му на него на шапката, ти отиваш, вика те няква съседка, която кво правила, кво струвала, вика тебе да го спасяваш, щото никой не знае какво му е и как се прави..." 

Китаеца бил дилър - имал две коли и апартамент в София. Сега няма нищо. Седем мутри са го гонили по Пиротска, за да продава за тях. Изял е доста бой, но не иска да разказва за това. Затова пък Томи ми разказва как през 1993 на Стамболийски и Рубин дошли шиптърите. Тогава се продавало на кантарен грам. Нямало четвъртинки, половинки, шестнайсетинки. Отиваш, купуваш "кантар" и - дуф! Струвал към четири лева. Тогава, значи, казва Томи, отиваш и си купуваш един, а те ти дават подарък още един. 

Томи: "В един момент се събуждаш, цялото ти семейство е над главата, половината блок, също и трима-четирима доктори. Събуждаш се и гледаш всичките тия лица как те гледат с едни ококорени очи. Ставаш от земята и майка ти пада, забравила и тя вече да диша... И ти тръгваш нея да я спасяваш. Също може да ти се случи да се събудиш в някоя огромна кочина, даже ако не и в кенеф, в лайната си да се събудиш, целия да си се опикал и с цигарата така си си запалил дънките, че до колената са ти изгорели крачолите. И добре, че си се опикал, за да спреш огъня нагоре... Аз съм виждал и съм спасявал доста хора - значи отивам, човекът е мъртъв вече от десет минути, то има една много специфична миризма, която не мога да ти обясня..." 

Томи за малко не разорил родителите си - Бащата всъщност му е рїден баща. В квартала му викали Томи Ужаса - защото който не го кефел, няма значение дали момче или момиче, Томи Ужаса го напъхвал с ритници в празен контейнер за боклук и връзвал капака на контейнера с тел. Томи казва, имам много лошотия да връщам на този свят - в смисъл, че сега трябва да се правят сериозни неща, край на старите работи. 
Има нещо в тона му - хвали се като човек, който е бил на война и е видял как изглежда смъртта извън филмите. Твърди, че от едно каре в Люлин (четири блока) ще ти изкара 35 наркомана минимум. Минимум. 
Помолих ги да си спомнят колко техни приятели са умрели от хероин. Китаеца брои - десет. Всички мълчат, не знаят дали е редно да броят. Томи ги поощрява - моите са пет, казва. Гърга вика, и аз пет. Манекена - и той пет. Бакара - трима. Амалата - седем. Малкия пиян - трима. Малкия архитект - двама. Малкия от Ямбол - четирима. 
Те познаваха 44 мъртви хероинови наркомана. С мойте - 46. 

Бакара: "Общо взето, майка ми ме спаси. Значи изпил бях аз три хапчета морфин, шейсетки, четири диазепама течни си бях бил венозно и... повече от половин грам хероин. Това всичкото наведнъж. И съм сам в стаята. Защото бях в криза. Значи морфина го пих, за да си оправя кризата, не можах. Бих си течния диазепам - пак не стана, бях на много висока доза. След това реших, че трябва пак хероин да си бия, за да мога наистина да се оправя... Така се опраих, че пет минути бях мъртъв. Майка ми, баща ми и брат ми едвам-едвам са ме спасили... Единият - изкуствено дишане, другият сърцето ми масажира, третият - устата. Едвам са ми отворили устата, глътнал съм си езика, колабирал съм, задушавам се. Като се събудих вече - всички пребледнели, аз не знам какво става. Нямам спомен. Общо взето съм бил мъртъв. Пет-шест минути." 

Ние не се борим срещу наркотиците, казват ми. Борим се за нас си. Аз мълча, както се мълчи пред хора, които не се изразяват добре, но ти е ясно, че са прави. Казват - в момента се води война. Борба с наркотиците. Кампания против всичката дрога на света. Обществото срещу зависимостите от последния ден. Майките срещу психотропните вещества от неизвестен произход. Учителите против смъртта в клас, при която се повръща на пода. Докторите за един свят без наркомании, но с богати семейства, които се друсат дружно само на Коледа. Татко е на кокаин, мама е на глутамид, аз съм на херо. Сестра ми е малка и още е на двора. Канонада от инициативи, залпове от смели до тъпота идеи, идеи за избор и за бъдеще. 
Плюйте на тези неща. Борбата с наркотиците е измислена от дилърите, за да няма истинска борба срещу наркотиците. Има неща, които не трябва да са истински, за да съществуват. Две от тях са борбите с дрогата и излишните килограми. Инициативи, подхранвани с пари от бюджета и от чужбина, не са успели да излекуват и един нормален хероинов наркоман. Всяка единична проста дилърска инициатива обаче е успяла да набави поне още един потребител. Защото животът е тъп, а Земята - твърде неприятно място за живот. Защото има два взаимоизключващи се принципа, които ръководят света - Принципът на Удоволствието и Принципът на Организацията. 
И защото ако някой иска да умре, казват момчетата, има свещено право да го направи. Преди това обаче, има още едно не толкова свещено право, което всички пропускат - да знае за двата принципа. 

Малкия пиян: "Аз таковам, да. Ама преди пет дни спрях. Имах едни хапчета, за да се оправя. И спрях да ги пия, избягах, отидох, надрусах се и казах... Абе, казах, нали - от тая вечер казвам, че ще ги пия тия хапчета, спирам да друсам. Майка ми през деня ми даде пари, исках й пари да ми даде да ходя да се надрусам, даде ми пари жената. Викам от довечера почвам да ги пия хапчетата, пих ги и пак ми беше лошо. И ей са ми е малко лошо." 

Удоволствие е, когато се друсаш. Това е върхът на иглата на удоволствията и който не ви го е казал, вече ви е излъгал поне един път. Човек започва с Малките удоволствия - да си играе. Играта винаги е свързана с половите органи, които са единственият естествен начин на добиване на Удоволствия. После идват наркотиците. Първо бирата. После водката. После тревата. После на фолио и после на помпа. Принципът на Удоволствието работи безотказно. И започва да пречи на Организацията. Организацията на черния дроб. Организацията на половата система. Организацията на мозъчната кора. Колкото и да е сложен светът и неговата организация, той е мега-просто нещо в сравнение с организацията на собствената ти полова система или черен дроб. 
Двата принципа са преплетени и съществуват едновременно в строга хармония и противоречие - за да се напиеш, трябва да си подредиш маса. Трябва ти стол. Трябва ти примерно текила, лимон и сол. Удоволствието, каквото и да е то, се нуждае от строга организация. Примерно от лимонтузу, запалка, лъжица, спринцовка, шнур, малко вода, късче фас и половин грам диацетилморфин смесен с аспирин, малко прах за пране и прашинки гипс. Това е зависимостта между двата принципа - колкото по-висше е удоволствието, толкова по-сложно е организирането му. Толкова сложно, че много хора, като чуят как протича уцелването на вената, съвсем спонтанно решават да се напият, щото ги домързява или пък ги е страх да се друсат. 
Само идиотите не знаят, че поощряването на Принципа на Удоволствието разхлабва Принципа на Организацията. Наблегни на удоволствията в този живот - стигни докрай - и няма как да не се събудиш близо до собственото си лайно. Просто Организацията ти куца. 
Има една черта, която дели двата принципа. Тя е тънка и когато я прескачаш, не се чувстваш зле. Напротив - чувстваш се мега-яко. Отдалечаваш се от чертата и пак не се чувстваш зле. Потъваш в Удоволствие, забравяш дори за организацията на собствените си черва. И мислиш, уверен си, че можеш да се върнеш. Обаче не можеш. Дали си алкохолик, дали обичаш гол след ученичките да тичаш, дали си напомпан с власт и не можеш да изпуснеш въздуха, дали си зависим от телевизор, сол или алкохол, дали си хероинов организъм - няма значение. Ти просто си друг организъм, с друга организация. Организация на широките зеници, изпотяването, тахикардията, упоритото безсъние, диариите, тремора, гърчовете и маразма. 
Свободен си да се друсаш с каквото решиш. Единственото, което трябва да знаеш е, че в някои случаи връщането отсам чертата е трудно. А "трудно" в този случай е най-слабата дума на света. 

Лягаме да спим. По петима в стая. Кюмбето пращи и пуска дим, от който очите сълзят. Цяла нощ не мога да заспя - някой проплаква в съня си през десетина минути. Така и не мога да установя кой е. На сутринта (6 часът) Китаеца влиза и вика "Ставай за физзарядка!". Обхваща ме смешен бяс - бях се заклел никога вече да не чувам точно тези думи. Но излизам с тях, тичаме, правим лицеви опори, Малкия пиян се пребива в един заледен овраг. Вече не е пиян, само леко уплашен. Закусваме мълчаливо с прясно мляко и бухтите на Бакара. Само Манекенът на шапки не яде, а почуква с бухтата си по масата. Еднакво твърди са. После се разпределя работата. На мен ми се пада да готвя обяда. Питат ме какво ще има - разбира се, викам, зеле с агнешка лой, останала от снощните пържоли. Снимам момчетата едно по едно. Обядваме. Мен идват да ме вземат. Връщат ми телефона и парите. Взимам си довиждане с момчетата. Тръгвам си. Щастлив съм, че не станах хероинов наркоман. Едно необяснимо щастие. 
Момчетата ми махат. Китаеца се казва Боян. Гърга е Кирчо. Амалата е Радо. Бакара е Светльо, а Манекенът на шапки - Лъчо. Томи Ужаса се казва Тома. Те остават. Ще бъдат тук поне до пролетта. Сигурен съм - ще се оправят. 
Мисля си, че няма лесни начини - за всичко, което искаш да промениш на този свят. Един, само един от трудните начини обаче е истински. 
Така ми казаха и момчетата - няма лесни начини. Този е истинският. 

Томи: "Ми ето сега ако излезна, просто ще отида в Дионисиус и ще седна при гаджето си, която работи на бара, ще си поръчам едно малко уиски с лед и фъстъчки. Ще си пийна, целият оркестър ще свири, и певиците ще пеят... Да си направя най-големия кеф... Там са много хубави жените и са много хубави песните, разбираш ли?" 

Да, този е истинският