Имало едно време на запад - Босилеград e47 
  
 
  текст: Мартин Карбовски 
 
На десет километра отвъд българската граница съществуват хора, които се греят на дърва, имат газени лампи, но нямат пътища и нямат с какво да се похвалят. Имат всъщност само едно - казват с гордост, че са българи, разбира Мартин Карбовски при набега си до Западните покрайнини 
 
втръсналите капути на националната идентичност 

Случвало ти се е: пускаш телевизора и - пра-ас! - изскача един втръснал капут, който говори за "българска национална идентичност". Веднага, рефлексивно сменяш канала и попадаш на Робокоп 2 - една от най-интересните кино-приказки на 90-те. Там накрая на филма върху един от лошите се излива цяла цистерна киселина. Въпреки това персонажът става и, както му капят месата, продължава да ходи и да стреля, докато половината от главата му се разкапва, лицето му се свлича, а телесните му членове опадват един по един. 
Не ти и минава през ум, че двата канала дават почти едно и също нещо - българският Канал 1 в този момент показва все едно т.нар. "национална идентичност" точно като разкапващ се персонаж. Нещо безформено, което мърда. Нещо, предполага се живо, може би дори се нуждаеш от него, но то отдавна е залято от киселината на втръсналите капути от телевизора. 

освобождението - дълг на всеки 
На 60 километра западно от София е мястото, което обикновено наричаме "Западни покрайнини". То е на територията на Сърбия и всяко дърдорене по темата "национална идентичност" веднага и видимо се изпарява. Там, по тези места (въпреки че са на запад), годината не е 2000. Там годината е примерно 1945. Там се греят на дърва. Имат газени лампи. Нямат пътища. Нямат нищо, с което да се похвалят. Имат само едно - казват с гордост, че са българи. Което донякъде е неразбираемо. 
Не ходете в Западните покрайнини. Не и преди да ги освободите. 
Защото по-надолу на няколко места ще стане дума за освобождение. Не е това, което си мислите - просто се сетете как цели области в Европа са населени едновременно от смъртните врагове Франция и Германия. Как Португалия и Испания винаги са имали спорни територии. Как живеят Англия, Уелс и Шотландия. Някакво такова освобождаване - ако отидете дотам, до Босилеград, ще видите, че точно от него има нужда и то не е свързано чак толкова с границите. 

пътят е страшен, но славен 
Засега пътят до Босилеград е само страшен. На наша територия е що-годе читав, минава се през Кюстендил и гениално озаглавени села като Долно Уйно. Имало и Горно Уйно. Вози ни едно красиво момче с Опел Кадет, шопска антропология и ужасен горно-уйненски диалект. Момчето е контрабандист - кара стока за Сърбия през ден и прави 700 марки печалба на курс. В колата се запознавам с най-истинския пич на Бъдещото Освобождение - българинът от Босилеград бай Пене Димитров. Той е учител по български, слаб, аскетичен, раздърпан, мега-весел човек със съветска физиономия. Голяма група журналисти с частни автомобили отиваме на празник на българския КИЦ в Босилеград. КИЦ означава "културно-информационен център". На нашия митнически пункт Олтоманци митничарите ни се радват и ни канят на кафе. Пунктът изненадващо прилича по нещо на кокетно алпийско КПП между Швейцария и Австрия. Сядаме да попушим с разговорливия шеф на митницата, когато изскача наш човек журналист от Кюстендил - сърбите го върнали, защото го няма в списъка, пуснат от сръбското посолство у нас. По принцип всеки може да мине тази граница. Стига да не е "новинарец". Ако е коварен новинарец - трябва да го има в списъка от "амбасадата". 
Мен ме няма в списъка. Това вече ми се случи един път - върнаха ме, след като разбраха, че съм "новинарец" и ми биха черен печат в стария паспорт. Мразя да правя нещата официално. Затова с бай Пене Димитров правим единственото правилно нещо на Балканите - като не мога да вляза официално, ще го дам неофициално. 
Взимам неговата чанта, слизаме от българската кола и като куфарни търговци прекосяваме пеша границата. Сръбската митничарка е лепа жена - рови в чантата и вади някакви книги на бай Пене. "Ово йе", вика, "цели ден проблема за тия книжици!!!" Бай Пене носи три броя от книгата Босилеградският край - български учреждения и личности. Това е една от онези книги, които никой не чете, но са ценни, защото са забранени. Сърбите са казали, че имаме право да вкараме само по три броя на човек от нея. Затова всеки от нас беше взел тъкмо по три броя и като партизани успяхме да промъкнем поне малка част от тиража. Граничарят сърбин обаче нещо ме усети, сложи ръце на кръста и ме пита откъде съм. Сос мене е, казва бай Пене. Сос него, ерго сум, казвам аз на латински, но сърбинът не схваща шегичката и слава Богу. А ща радиш, пита пак той. Штудирам, казвам аз. Е ща щудираш? 
Тъкмо да му кажа, че щудирам в Лесотехническия - бай Пене ме изпреварва и казва, фильольогия. Явно ще ме върнат. Преглъщам един път, сякаш сърбинът е от Гестапо, и гледам към бай Пене, а той зяпа настрани и си свирука. Сръбският граничар ме погледна подозрително, върна ми паспорта, пак ми го взе, удари печат и с физиономия тип "знам, че ме лъжеш, гаден новинарец" ме пусна да вляза в Сърбия. Ходим мълчаливо с бай Пене по разбития път и мълчим. Свиваме зад завоя и той изпада в силна детска еуфория - как сме надхитрили полицая. Всеки път, когато минава границата, на този човек му правят проблеми за нищо и го държат по три часа. Познават го добре и не го обичат - нищо че има "српски паспорт". Кога човек го е апала змия, той бега и от гущер, казва бай Пене. Смее се и се подиграва чистосърдечно на сръбските власти. Бай Пене е арестуван веднъж за "нарушаване на националния суверенитет на СФРЮ". 

живела майка Србия! 
Сърбите са велика нация. Адски велика - ако ние колим агне, те пекат вол. Ако ние пием гроздова в юзчета, те пият сливова в котли. Ако ние псуваме на майка, те вече са го заврели на майката у ладното дупе. Обаче сърбите, като всяка друга балканска нация, са сбъркани. И те като всички нас наоколо имат една идея-фикс, която ги прави фиксирани идиоти. Идеята при тях е, че Сърбия е по-важна от тях самите. И че Сърбия и сърбите са най-важни по принцип. А това не е така: ако бъде попитан, всеки на Балканите ще им каже същото за своята страна, дори леко изненадан, че това не се разбира от самосебе си. 
Обаче днес не става въпрос за Сърбия. Става дума за едни пресечени местности, малки схлупени недостроени села без електричество по улиците, става дума за далечни, много далечни роднини, отдавна забравени парчета от български фамилии, които живеят със српски поп, српски милиционер, српски кмет и српски език. Опелът Кадет също успява да мине границата и ни взима сякаш сме на стоп. Младият контрабандист, потенцията на нацията, учтиво ни обяснява защо върху мизерията раснат типични български къщи - неизмазани, кубични, триетажни и вечно недостроени. Това са "бензински" къщи, казва Младият контрабандист. От бензиновата криза допреди две години някои хора в района са забогатели прилично. Младият контрабандист ползва в речника си сръбски думи - казва "джак" вместо "чувал". Бай Пене го перва учителски по врата и вика укорително "лелеле, оти толко много сръбееш, бе?!!" Младият контрабандист се усмихва виновно, слага си колана и кара с 40 км/ч - има опит със сръбските ченгета. Той ползва Опела само за работа - иначе има БМВ петица. 
Босилеград е само на десет километра от границата. Влизаме вече по тъмно - градът прилича на българско населено място с червен кмет по времето на син финансов министър. Запуснат, роден, тъмен и мирише далечно на дим. Навсякъде по улиците има струпани дърва за огрев. Няма чаршия, няма светли витрини. Има един час до официалното събрание в КИЦ-а. Почвам да снимам каквото ми падне - няма и много за снимане. Най-интересното беше в един магазин - леплива лента за мухи от 1970 година, върху която хиляди муши тела бяха намерили смъртта си. Докато щракам една стена, изрисувана в стил социалистически стенопис, до мен спира синя застава, а от нея слизат двама полицаи. Защо сликаш? - пита единият. Снимам бе, правя фото, казвам аз. Отде сте? - пита другия. Од бугарски магазин, преса - сръбският ми е перфектен, само дето не знам много думи. А-а, вика ченгето, каде бехте кога имаше рат (война)?" Замислих се. Обясних му, че когато НАТО бомбардираше Сърбия, повечето вечери се случваше да се напия и да крещя от прозореца на таксито "Живела майка Србия!". Което донякъде е вярно. 
Ако е верно - хвала ти, казаха сръбските ченгета и си тръгнаха. Сърбите винаги са ми приличали на много едър и серт побойник, с едно висше удоволствие - когато цялото село се събере да го бие, поне може да използва случая и да напсува всички накуп. 

българи от старо време 
В Босилеград живеят 99% българи. Това щеше да бъде само статистика, ако не бях срещнал по тъмните сокаци случайно бай Глигор. Той говореше чист провинциален български, самоопредели се като българин и ми показа къде е църквата. Беше затворена, но затова пък покрай каменната й ограда в тъмнината се мотаеше безстопанствено прасе. Няма по-сигурен начин да усетиш, че се намираш на родна територия. Няма клуб, няма диско - ходих на сладкарница. Държи я семейство Рамис, филибелийски род. Рамис държеше да му платим с български левове. Седи той до кюмбето, люпи тиквено семе, полива толумбите и чака клиенти. С една толумба ще се наядете. С три - ще хванете захарна болест. По радиото звучи песента на Брегович, този път в оригинал: 
Айде Яно, айде душо 
кучо да продаму 
кучо да продаму 
само да играму. 
Балкански кеф с латински нюанси - продай къщата, Яно, за да можем да потанцуваме още малко. 
Събранието в КИЦ-а наистина приличаше на възрожденска вечеринка. Дойдоха куп деца, които не знаеха добре български, но знаеха за Левски и Гонзо. Над вратата на клуба се вее синьо знаме, на което пише "ЛЕВСКИ - БОСИЛЕГРАД". Идеята е на Сашо Димитров - амбициозен, добре облечен и надут като вазовия Кандов младеж. Той иска да формира футболен клуб "Левски - Босилеград", който да участва в нашето първенство. Човек може и да помечтае, нали? 
Българската ядка се състои от този младеж, още един нисък и приветлив човек с патерици - Иван Николов (поет), и доайенът на събирането - Радко Стоянчов. Все едно участвам във филм за Велчовата завера. Радко Стоянчов е засукал едни мустаци баш като капитан Мамарчов, Сашо Димитров говори за организацията като за БРЦК, Иван ми подарява книга с поезия на чист български, а моят човек, комитата бай Пене Димитров, цъфва с жена си - преоблечен, свеж и красив като калоферския учител Ботйо Петков. Светли и чисти хора, които могат да направят от всеки циник радетел за националната кауза. Помислих си, че точно на такива хора един ден т. нар. "признателни поколения" вдигат паметници. Без майтап - тези хора го заслужават. Просто защото са живи и продължават да си говорят на български там, където национализмът е национално ястие. 

Събранието минава с речи, ръкоплещения и доста фини, не-српски коментари от страна на нас, гостите. Оживление за пръв път настава когато докторът на Босилеград взима думата - говори настървено, не дава да го прекъсват и казва онова, което никой у нас не знае: колкото и да се говори у нас за "Западни покрайнини", никой нищо не прави и нищо не се променя. Истината е, че докато на тях им се ебава путката лелина и живеят като хора без държава, у нас учени и политици правят кариера с тези две думи. Жената на бай Глигор го допълва - "се едно от две майки уж цицаме, а се гладни седим! Кога ида у България - сите ми викат српкиня. Кога се прибера тука - съм пък българка! Се сме чужди!" 
Оживление настава и когато правим викторина за децата. От многото подаръци на Дарик радио са останали само по три броя - три фланелки, три календара, три картонени шапки. Другото - сто фланелки, кашон с календари, двеста рекламни шапки - всичко това беше върнато на българската митница по заповед на сръбските граничари. И това се случва точно месец след Српската безкръвна революция и идването на Кощуница. Просто хората на Балканите са идиоти и се променят адски бавно. С три картонени шапки направихме викторина - а децата се радват и се смеят. Тук те още живеят в епохата на цигарените дъвки и петлето на клечка. Което си е носталгия. 
После отидохме в кръчма "Mladost". На две маси местните българи нагостиха българите-чужденци. Местните пиеха "шприц" - бяло вино с газирана вода. Чужденците опитаха жълта домашна джанковица. Вечерята беше српска - кюфте, наденица и шишче. Сиренето - холандско. Бирата - от Зайчар. Музиката - народна. Телевизорът дава мач на Црвена звезда. Почти съм си вкъщи. 
После, колкото и да ме е срам, трябва да призная, че се пяха песни. Тъжно нещо има в това пеене на маса. Негърско нещо - така и така нещата трудно ще се променят, братко, дай поне да попеем нашенски мелодии. Чудно защо тези кахърни мелодии не се наричат на някой славянски език нещо като блус - толкова са близо до настроението на черните берачи на памук от миналия век. 
Тръгнахме си така трудно, както когато на село трябва да се разделиш с безброй роднини. Истинска симпатия изпитвам към бай Пене. Такива хора като него са смазката в колелото на историята. 

На връщане в тъмнината ни спря полицейски патрул. Глобиха младия контрабандист 105 нови српски динара, защото бил карал на дълги светлини. Представяте ли си - тъмница, можеш да си бръкнеш в окото, без да видиш, а те нямаха за какво друго да се хванат - хванаха се, че карал в пустошта на дълги. Младият контрабандист се е оборудвал за такива случаи - има две аптечки, набор от лампи за фарове, въжета за теглене, триъгълници аварийни - отзад в Кадета въобще не е ясно къде слага стоката за контрабанда. Но го глобиха. Српските полицаи от това живеят - седят на пътя на контрабандата и рекетират. На една Нива пред нас й взеха 50 марки. Ладата караше контрабанда - листове ламарина. Добре дошли на Балканите. 

не искам Западните покрайнини да са у нас, 
искам Сърбия да си е у тях 
Или, казано по друг начин, не ми трябват Западни покрайнини, искам да не живея на Балканите. Всичко това не е интересно, ако не ви засяга. Съвсем случайно, ако става дума за мен, държа да кажа, че почва да ме засяга. Досега беше така - пука ли ми, че някаква си България не притежавала някакви си Западни покрайнини? Някакви местности, предполага се. Не ми пука и правилно. Ама по тия места живеели мои роднини? И това не е важно - никога не пия с роднини. Ама тези хора се чувствали доста зле! На кой му дреме - у нас е същото, повечето хора живеят неприятно зле. Или ще ми кажете, че те са хора без държавата си и целия си живот трябва да прекарат на чужда територия. Да са се преместили, казвам аз, не мога да им помогна. 
Има само едно нещо, от което може да ти пука. Онази курва, историята, можеше да погоди на всеки от нас точно същия номер - да раздели гробището на две, селото на две, къщата на две и да остави едни и същи хора да живеят на десет километра един от друг в две различни епохи - едната сръбска и социалистическа, другата - българска и скептическа. 
Пука ми, че ме ебават на границата. Ако тази граница не падне, поне да се премести - има такава местност навътре в Сръбската територия, нарича се Старата граница. Но не това все пак, не местенето на границата е освобождението, за което споменах. Освобождението - то е друго нещо, почва от главата, пущината. 
Не е голям късмет да си българин. Въпреки това има и щастливи българи. В София примерно живеят щастливи българи поради една проста случайност - представете си Видин, Монтана, Годеч, София, Благоевград, Петрич да са на сръбска територия както останалите западни покрайнини - Пирот, Ниш, Цариброд, Босилеград. Тогава столица сигурно щеше да е Велико Търново, просто така, да преебават майните. Ето как има и щастливи българи. Не ми беше хрумвало, че един от реалните поводи за щастие на българите е самата възможност да имаш собствена държава. 

Реално няма смисъл да се пише повече за Западните покрайнини - поради простата причина, че ако така продължавам с приказките за освобождение в главата, ще се превърна и аз във втръснал капут като ония в началото. Нямам идея как да бъдат освободени Западните покрайнини. Имам само едно предложение: вместо да дава втръснали капути, говорещи за "Западни покрайнини" и "национална идентичност", на всеки кръгъл час в прогнозата за времето БНТ да споменава атмосферната обстановка и температурите в Ниш, Пирот, Цариброд и Босилеград. 
Защото вече сме в епоха, когато освобождението не ще Караджата, а иска екзарх. А всяко едно освобождение чака едно-единствено нещо - подходящото време. 

Затова - нека поне знаем какво е времето там