Затворено e45 текст: Мартин Карбовски Рaзликата между истинския затвор и филмите за затвори не е голяма. В истинските затвори просто времето минава по-бавно, oткри Мартин Карбовски, когото едно писмо до редакцията на егоист изпрати в Централния софийски затвор Ако децата не искат да слушат, бaщите им трябва да ги водят да видят затвора, защото мястото, където живеем - планетата и Вселената дори - се управляват само и единствено от страха. Страхът, висша "ценност" и основен принцип на New World Order - новия световен ред, чиито неусетни правила за големите и малките държави и строгият му устав се отнасят персонално за всеки. За всеки от нас, който се ражда и получава номер. Понякога може би светът се влияе и от спорадичните бунтове и асоциални действия на хора, които си мислят, че не се страхуват - просто зaщото са виждали затвор само в американски филм. По-възрастните - и един турски. Казаха ми, че разликата между истинския затвор и филмите за затвори не е голяма. В истинските затвори просто времето минава по-бавно. От една история, която ще разкажа следващия път в е46 (бъдете там), ще стане ясно, че съм бил в ареста. Споменавам това предварително не за друго, а за да призная пред себе си и пред вас, че ако тогава знаех какво всъщност представляват Местата за Лишаване от Свобода - ако наистина знаех и малкото, което знам днес - тогава, в онази история, просто щях да се посера. От страх. Историята си е история, но сега, в нашия случай, всичко тръгна оттам, че в редакцията на егоист се получи писмо от затворник. Покрай това писмо влязох в истинския затвор, отидох на свиждане на този затворник и се заклех никога през ума ми дори да не минава мисълта да се държа асоциално. Да не пия. Да слушам. Да не давам повод на никого да ме мрази, защото може нещо да ме топне и да ме вкарат в затвора. Да не настоявам пред момичета, които явно не ме харесват. Да пуша на определените за тази цел места. Да не ти и хрумва дори, че един от обществените ми експерименти някой ден ще бъде "влизане в затвора", като истински затворник. Никога, братко, никога. Много затворници пишат писма. И друг път съм получавал. Но точно този затворник е влязъл в деня, когато някой от вас е засукал за първи път, а някои дори не са били родени. Но нека подредя нещата. Ето текста на споменатото писмо: "... Мартине, ще се моля на Бога, дано писмото ми да стигне до теб. Няколко реда за мен. На 52 години съм. Присъдата ми е 36 г. 6 м. Не желая да я коментирам, но ще ти кажа едно - за себе си аз не съм виновен, но за нашето "правосъдие" най-големият престъпник съм аз, но както и да е. В затвора съм вече 12 години. От 14.02.1989 година. С течение на дългите години, които ме откъсват от външния свят, аз изгубих абсолютно всякакви връзки с близки и познати. Разби се и семейството ми. Родителите ми много отдавна ги няма, майка ми може и да не е на този свят. От четири години съм без абсолютно никаква поддръжка. Не съм луд, но знам ли какво ме очаква през следващите 24 години, които трябва да изтърпя тук. Откъдето и да ме погледнеш в момента съм гол и бос. Гладен ставам, гладен лягам. Забравил съм какво е месен продукт, какво е плод-зеленчук. Растат ли в България ягоди, череши и изобщо. Гледам, когато другите правят свиждане как си хапват, пийват си кафе, пушат цигарки, а аз само преглъщам. Убийствено е! Съзнавам че това което правя в момента си е чиста проба просия, но просто съм принуден. Не искам да умирам все още! Мартине обръщам се към теб преди всичко като към ЧОВЕК с голямо "Ч" и с голяма надежда че ще ме разбереш, ще откликнеш на зовът ми за еднократна помощ. Умолявам те от все сърце и душа - помогни ми с тия неща, които ще ти напиша по-долу и който са ми крайно необходими за момента. Бих желал ако имаш възможност да ме посетиш някоя неделя за да се видиме и поговориме за 30 минути. Толкова имаме право по време на свиждане. Имам право на свиждане всяка 2-ра и 4-та неделя от месеца. Сутрин от 8.30 до 14.30 ч. Мисля че ще има какво да си кажеме. Относно колета, за който те моля да ми пратиш имам право на колет до 11 кг. със следните неща: 1 кгр кафе на зърна 5 стека цигари виктори 1 кгр шпеков салам 1 кгр луканка 1 кгр кашкавал 1 кгр маслини 1 кгр ябълки 1 кгр банани 1 кутия шоколадови бонбони 10 сока "ТАНГ" в пакетчета на прах 2 тоалетни сапуна 1 пяна за бръснене 1 автършейв 1 четка за зъби 1 самобръсначка 1 нокторезачка 1 химикалка и 10 плика за писане 1 стабилен катинар! С благодарности и уважение Сиромах Даньо" За да разберете това писмо, шрифтът е добре да прилича на почерка на Сиромах Даньо, макар това да не може да стане. Когато го четох за пръв път, много се смях. Нойзи ми каза, че е хубаво да се види този човек, може да стане хубав материал. Съвсем спонтанно му отговорих, че човекът ще е там още 24 години - значи имаме време. Без да искам го казах, наистина. После и двамата се смяхме. Въпреки това се хванах, че гледам коя неделя е втора, коя четвърта. Първата втора неделя на септември станах рано, купих грозде, кафе, маслини, банани, един стек Виктори и взех едно момиче с мен. Романтична eкскурзия до Централния затвор. Отиваме на място, където, уж сме сигурни, никога няма да попаднем. Така е, никога няма да попадна там и това е един от кефовете на живота ми тези дни. Момичето с мен ми каза, че твърде малко неща съм взел на затворника. Трябвало да изпълня целия списък. Не, няма да го направя. Тя отиде и купи скъпа пяна за бръснене. Ядосах се искрено. Казвам й - ако искаш да си му полезна толкова много, трябва да му пуснеш, а не да му купуваш някаква жалка пяна за бръснене. Всеки затворник би се отказал и от цял океан пяна за бръснене, ако можеше да го замени за пет минути с тебе, нали?! Така е, съгласи се момичето. И веднага ми го върна - каза, че ако реши, може и да му пусне... Затвора намираме трудно, въпреки че не е чак толкова далеч. На едно гише като на едновремешните будки пише "Пропуски". Ченгето на пропуска е симпатичен, бръснат до черепа тип, който пита "попълвали ли сте билети". Не, не сме, никакви билети не сме попълвали, за първи път сме на свиждане, съжаляваме... Билетът е жълт лист в два екземпляра за имена, ЕГН и прочие бюрократщина. Зор виждаме, докато опишем на тесния лист какво носим. Носим хляб и пила и Библия с пищов, ми идва да викна, раздразнен от процедурата. Ще чакате, казват на пропуска, вие ще влезете трета група. Излизаме и чакаме в едно оградено с тръби улично пространство, застлано с обикновени тротоарни плочки. Около нас - само съсухрени циганки и стари жени с торби. Единствено по филмите пред затвора виси една дежурна открита кола с момиче без бельо в нея. Циганите винаги са ме учудвали с цветовете на дрехите си. Предполагам, че повечето цигани на този свят са далтонисти. В двора виждам много деца, облечени типично по цигански. Когато завърши първото оглеждане, децата почнаха да щъкат в едната ръка с домат, в другата с олигавено парче хляб и да се катерят по оградата, така че да паднат на булеварда. Диди, Диди, вика една висока циганка с набраздено лице, бегай оттам, ше се праиш на кръв, бе, ше паднеш бе... Диди не се интересува много от майка си, докато майка й не дойде да я свали от оградата с точен саблен удар във врата. Диди ме пита ние защо сме тука. Отиваме в затвора, викам аз, ти не си ли за затвора?! Момичето с мен протестира и казва, че така не се говорело с деца. Ние, казва момичето с мен, отиваме на свиждане при един батко тука, а ти къде отиваш? "В затвора!", отсича Диди и бавно побягва към майка си. После идва пак. Кого обичаш повече, пита момичето с мен, майка си или баща си?! "В затвора!", крещи Диди и се смее, както умеят да се смеят само циганетата, чиято втора реколта зъби са се подали наполовина от венците. А майка ти и татко ти обичат ли се, настоява момичето с мен. Обичат се, казва делово Диди. Ама много се бият. Ама как така се бият? Ами така, на пияното, глези се Диди. Нищо не съобразявам и веднага я питам дали имат пиано. Имаме, кима утвърдително Диди, тате има ракия, вино има, и ракия! Винаги съм знаел, че вицовете ги измислят децата, особено тъпите вицове. Майката наплесква Диди яката, ама Диди не реве, а продължава да си общува с други хора. Възрастните жени разчопкват бохчите и дават сладки на децата. Събират се още хора, появяват се бебета - едното проходило, другото - не. Ходещото се казва Мартин - отвсякъде му крещят, а аз се обръщам вместо него. А Мартин рита с омалелите си сандали една червена чашка за кафе и крещи "го-о-оууул!" Една от възрастните жени има такива мустаци, каквито аз никога няма да имам. Всички изглеждат уморени. Това са майки на затворници. Гаджетата още ги няма. Чакаме повече от четири часа - за точно половин час свиждане. Ставаме приятели - на една стара циганка й попълнихме билета като опитни свиждащи се. Тя не може да пише. Пушим цигари. Идват и двама старци - досущ като от ненарисуваната картина "Бащи на остарели затворници". Явно хората знаят в колко часа да идват, защото ограденото пространство пред входа на затвора постепенно се изпълва с възрожденска глъчка. Появяват се две нелоши на вид момичета, но те са нищо в сравнение с нея - истинското затворническо гадже. Казва се Здравка. Лицето й сякаш е ваяно от италиански ренесансов скулптор, а съвършеното й тяло е скрито в диплите на широка пола-панталон от изтъркан черен плюш. Носи шарена риза, вързана на кръста, и елече от същия стар плюш. Косата си е вързала с голямо пластмасово крокодилче. Беше истински дълга коса до кръста, малко неподдържана, неподравнена, просто естествена. Здравка се развява със самочувствие на принцеса - принцесата на затвора. Обаче има някъкъв проблем. Постепенно и бавно принцесата Здравка надига глас срещу някаква несправедливост, извършена спрямо нея. Някаква нагла несправедливост. Принцесата почна да вдига тон на една от старите жени с думите "той тебе не ще да те види... той мене иска да ме види... то кво си мислиш... той тебе въобще не иска да те гледа... ако ме види мене, ше се разреве като ме види, щото той плаче за мене..." Старата жена е майка на един от затворниците, а не иска да напише на билета си гаджето му Здравка. Стиска безпомощно чантата си, скрила вътре безценната жълта хартийка за свиждането и с една ръка, като да се брани от лоши оси, се опитва да не допуска до себе си затворническата мадона. Разпрата продължава повече от половин час, струпват се хора - старите жени защитават наборката си, а младите я овикват. Майка и гадже не могат да се разберат коя да отиде да види момчето си. Боже, трагедия с елементи на екшън - по едно време принцеса Здравка замахва, крещейки "ше ти разбиа устата ма, как няма да ми го дадеш да се запиша ма (билета за свиждане)". Вместо да набие бабата обаче, Здравка решава, че й трябва друг етюд - и се разплаква, като внимателно размазва грима по лицето си. Плаче пред всички, не крие страданието си, тръшка се и леко, сърцераздирателно вие - както вие страдаща красива жена. Това явно трогва един от сержантите пред входа, който, без да продума и да се меси в спора, записа името на Здравка като истински пич и каза, че ще види какво може да направи. Принцесата грейва и почва да обяснява на всички как нейният Герчо (имената не са измислени) я обича, как ще излезе към Нова година, как ще имат деца, как ще живеят заедно... От разказа й се разбира, че Герчо вече е имал един брак и едно дете, а тя в момента живее с някакъв приятел. Но сега лицето й наистина излъчва щастие - точно както слънцето сменя дъжда през непостоянното циганско лято. И повтаря едни и същи фрази, някои - съвсем нелогични на български: Обичам го бе, обичам го... Не, не е красавец, ама душата му е красива... Аз съм силна във него... силна съм във него, много съм силна в него! Майката явно наистина нямаше да се чувства добре със Здравка на свиждането и след четири часа чакане просто не влиза в затвора. Изчезва и всички мигом я забравят. Извикаха ни по имена и ни пуснаха да влезем в затвора. Оксиморон в действие. През цялото време пред входа на затвора се чувствах гузен и ако някой от ченгетата отпред ми кажеше да вдигна ръце да ме обискира, щях да го направя с облекчение. Имах усещането, че съм им дошъл на крака. И сега ще им е адски лесно да ме приберат... Да ме приберат, защото съм... лош. Мама, учителките, старшините, проподавателите, детската градина - всички винаги са твърдяли, че съм лош. Не че съм тъп, обаче ще свърша зле. Мястото, където се свършва зле, е точно тук. Момичето с мен още на двора пита един старшина дали можем да се снимаме със затворника. Е как да се снимате, пита старшината. Ми така някак, обясняваме ние. Няма да стане, казва отегчено човекът, вие въобще нямате достъп до него, за първи път ли сте на свиждане?! За първи път сме, тросвам му се аз и оставям фотоапарата. На пръв поглед помещението за свиждане прилича на класна стая, с неизбежният убито-светлокафяв цвят на старите дървении. Класната стая е разделена на две по дължина. По същата дължина има един ред седалки. Пред тях - къс плот с разбит телефонен апарат, няма шайби, стърчат жици. По-нaтам през цялата стая се е опнала ситна желязна мрежа. Класическа - като мрежата, с която хората у нас си ограждат имотите, но с по-малки дупки. Мрежата е до пода, до тавана и до стените. На метър от нея има друга мрежа. Там, от другата страна на другата мрежа, са наредени самите затворници. Пред тях - също телефон. Затворниците всъщност изглеждат добре, някои от тях дори са си млади, дебелшки момчета. Призрачността се поражда от двете мрежи - на човек му се мержелее пред очите и оптичната преценка за близо и далеч се размива, като при фацетния ефект. Старите свиждари хукват по местата и грабват телефоните. А ние нашия човек никога не сме го виждали. Абсолютно не знаем как изглежда. Ченгетата ме гледат подозрително как чакам всички да си заемат местата, за да видя пред кой от 14-те затворника ще остане празно място. Само пред един от тях е празно - висок, побелял човек с нощница. Прилича на един холивудски актьор, на когото винаги дават да играе психопат - един такъв с маймунска физиономия, любимец на Били Боб Торнтън (Рон Пърлман - Салваторе от Името на розата - Ред.). Сядам и вече ми се иска да си тръгна. Това е моят човек - торбата с подаръците, на която пише МЕТРО, е пред него, предали са му я. Здравей, казвам весело, как си, бай Данчо?! Бай Данчо - холивудският злодей - се разплаква. Ти си, вика, на чичо Георги момчето, нали? Как се сети за мене? Дори не са му казали кой му идва на свиждане. Не, казвам аз, аз съм Мартин, от списанието, дето си писал. Пичът бърше очи, не му отива да реве, чуди се, после се сеща и пак ревва. Не мога, казва, да си сдържам сълзите. Не съм имал свиждане от януари, сега съм в болницата на затвора, имам екзема на крака. Иначе бил добре. На всяко изречение повтаря, че не може да повярва. Страшно трудно се чува - всичко около мен жужи, все едно съм на онази старата, аналогова междуградска линия. Оглеждам се - всички говорят ли, говорят. Старите жени реват, синовете им от другата страна се усмихват. Принцесата бърза да се изприкаже като на скоропоговорка, а пред нея е някъкъв незабележим и смотан човечец, сигурно голям престъпник. Бай Данчо си слага дланите на мрежата срещу него, кожата му става на ромбчета. Иска да си говорим, защото няма време. Благодари ми надълго, повтаря какво е намерил в плика с подаръците, които той нарича "колет". Извинявам му се, че не мога да му донеса всичко. Той казва, че няма нищо - и това е достатъчно. Питам го как се чувства. Казвам му, че искам да направя интервю с него, но няма да е сега, защото явно ще трябва да се търси официално разрешение. Дай боже да си свършиш работата, отговаря ми той. Лошо ли е вътре? "Не питай..." Какво ядете? "Еe такова парче хляб и недоварен боб". Има ли бой? "А-а, няма, няма. Преди, като бях млад, и аз скачах на всеки повод, ама сега, ако ме ударят, обръщам се на другата страна..." Да не би да прилича на казарма? "Не, не е като в казармата - двеста пъти по-лошо е..." Има ли сексуално насилие? "А, ти и за това ше питаш - няма, няма. Който не иска - няма." Нещо дават ли ви да си купувате? "Има лавка - с цигари, кафе, вафли, обаче аз нямам пари. Тука всъщност, който има цигари, той плаща с тях - те са за размяна. Аз не пуша много, но ако имам цигари, ще мога да си разменя нещо..." Понеже сега не можем да си говорим, продължавам аз, напиши в писмо какъв е режимът - кога ставате, ядете, лягате, има ли разходка, всичко. "Дa ти напиша, обаче писмата ги четат и ако има нещо, няма да го пуснат..." Никой ли от твойте роднини не идва да те види? "Никой... имам син на деветнайсе години, не е идвал въобще, жена ми не го пуска..." Има ли начин да излезеш по-рано от тия 24 години? "Не, май няма... Върховният съд няколко пъти отхвърля обжалването. Може да има някоя амнистия, но няма да е скоро." На колко ще бъдеш, като излезеш? "На 76... Мога ли да те помоля нещо, Мартинчо, за един катинар, защото каквото и да има човек тука, все му изчезва... и ако можеш, остави ми десет лева..." И двамата си сменяме непрекъснато слушалките от едното ухо на другото, защото от притискане те заболява главата. Жуженето на разговорите добива истерични нотки. Надзирателите са пуснали от другата страна на мрежата при затворниците децата им. Диди крещи "тате, тате!", сестричката й тича наоколо и говори с лошите момчета без страх и свян. Малкият Мартин, ходещото бебе, игра футбол навън и сега спи уморен в ръцете на някакъв човек с космати ръце. Малкият Мартин ще пропусне свиждането с баща си, просто имаше лошия късмет да заспи. Никой не го буди. "Може ли да си поговоря с момичето?", пита изведнъж бай Данчо. Момичето с мен през цялото време стои зад нас и не смее да се обади. Викам я сега, тя сяда, аз започвам да се оглеждам. Хората си говорят. Навън има площадка, по-малка от волейболно игрище. Там явно се разхождат. Гледам пак хората в класната стая. Бай Данчо, големият мъж, реве на мрежата, но не спира да говори. И момичето, което дойде с мен - и тя реве, но не успява едновременно и да плаче, и да говори. Ченгетата се споглеждат, единият маха с ръка, влиза между двете мрежи и пуска един звънец. Шумът става невъобразим. Всеки крещи, надвиква другите, звънецът надвиква всички. Край на свиждането. Правим си знаци с бай Данчо. Знаци на дружба и че пак ще дойда. Той се тътри по мрежата, обляга дланите си на нея, а кожата му пак става на ромбове. Нищо не се чува. Четем си по устните. Второ писмо: Здравей Мартине! Прости ми, но не може да се получи разказ от това, което е в мен в момента. Вря и кипя!? Изписаха ме от болницата и като се прибрах в отряда нито чаршафи, нито одеала, дюшек. Приятелите от килията раздали всичко на килиите по коридора. И как мислиш, ако бях с по-лабилна психика някой трябваше да хапне хубав бой, но Даката посрещна всичко с усмивка на лицето и лек майтап. Но стига съм те занимавал с тия дребни на вид проблемчета. Сега взех назаем химикалка и лист и дано направя лавка този или другият месец. Дай БОЖЕ? Хиляди благодарности от сърце и душа за това че ме изненадахте много приятно, за радостта, която ми доставихте за тези тъй кратки 30 мин. Дано не са първи и последни както ми обещахте. Съжалявам, че не можахме да се уточниме относно дрехите, но ако имаш възможност да ми изпратиш в колет едни гащета, една тенис фланелка, една по-дебела риза, един чифт чорапи, една химикалка, една запалка, тоалетен сапун, катинар и изобщо каквото имаш възможност. Може и нещо за хапване. Спомена ми за някакво мялко радио, но ако ти се намират от тия малките уокмени - с радио и касетофонче и слушалки, много те моля да го сложиш в колета с дрехите и бельото. На колета напиши че съдържа дрехи и бельо. Щях да забравя - една шапка от тези с козирка и някакъв надпис, за да се почувствам и аз по така млад. Мисля че трябва да прекратя исканията си и ще се моля писмото ми да стигне до теб... Пишете ми, и ти и момичето... още веднъж ви благодаря за всичко като същевременно ви желая успехи и в работата и в личния живот. С най-добри чувства и признателност ! Сиромах Даньо А вие винаги сте мислели, че в затвора се пише на машина. Че има телефон. И разни хора, които биха приели с радост да се направи една пиеса в затвора, и други, които да разрешат пиесата. Вече трета седмица се мъча да получа официално разрешение да направим интервюто лично и вече се отчайвам. Това се превръща в кошмар. След като няколко пъти на телефона ми се обаждат сутрин рано и ме събуждат с думите: "Добро утро, обаждаме ви се от Главно Управление на Местата за Лишаване от Свобода... да не ви събудихме?!..." Трета седмица ме питат какво ще има в интервюто и каква ще бъде пиесата за затворниците. Няма да ги чакаме. Ще продължим да живеем като преди - бай Данчо с неговите насечени на ромбове ръце, aз - с огромния си самовъзпитан страх да не вляза в затвора. И в двата случая ще живеем по-добре. Защото затворите всъщност не са направени за бай Данчо, а за мен. За тия отвън, които, като видят стената, да си кажат, а не - мене ме е страх. Революция ли?! Да откраднеш ли?! Да се сбиеш до кръв?! Никога! Открих още нещо много важно - ако вляза в затвора, оттам няма да мога да емигрирам. Тук и сега поне има някаква надежда. И затова си мисля, свободата, Данчо, не е на върха на копието. Това са глупости, които жена ми четеше, когато не искаше да разговаря с мен. Свободата е там, където можеш да излезеш навън, а после да се върнеш вътре. Нещо обратно на това да влезеш за 36 г и 6м. и да излезеш след това. Целият съзнателен живот на всички хора покрай мен е протекъл между 14 февруари 1989 година и сега, краят на 2000-та. Ужасът наистина е пълен и по-голям за нас, тези отвън. Защото нито ти, нито аз днес можем да си представим, че всичко това между 1989 и 2000 е можело да не се случи - почти 12 години разговори, секс, храна, пиене, пространства, влюбване, техно, вестници, тоалетна хартия, пломби по зъбите, море, висока скорост, хубав път, евтини проститутки. всичко това просто трябваше да се случи, защото наистина това е целият ми живот. Да, съзнавам, че това поражда плетеница от морални казуси, за най-важния от които вече се сетихте: това все пак е престъпник и нищо не ни кара да се съмняваме, че този човек е отнел човешки живот. Съгласен съм. Не успях обаче като че ли да предам чисто човешкия си порив да му помогна с нещо, без съзнателно да се замислям за горното. Случват се такива неща - като остържем чисто професионалния мотив да се интервюира такъв човек и да се напише такава история, у мен лично остана единствено споменът как се зарадва този човек, когато му занесох разните дребни, ежедневни неща, на които никой от нас не обръща внимание, но за него те изчерпват света. Това е. Някои от вас сигурно ще ме съдят, но - простете неприсъщия ми патос - ще ми се да вярвам, че лошият Карбовски след сиромах Даньо е малко по-малко лош. Излизайки на шумната, широка, непоносимо свободна софийска улица, пресметнах пак: когато бай Данчо излезе на 76, аз ще бъда на 54. Признавам, аз съм в по-изгодната позиция. И все пак се питам - какво ще правим дотогава ние отвън, пред които се е простряло цялото това примамливо време и в него ни чакат и хубави неща? Не знам. Знам само, че сякаш летя n P.S. Малко по-късно интервюто все пак беше разрешено, за което благодаря искрено на Главния директор в Главно управление на местата за лишаване от свобода - М.К. Йордан Енев. 12-ти отряд. В затвора - от 14 февруари 1989. 12 години по-късно Мартин Карбовски поговори с него, опитвайки се да разбере как се е стигнало дотук и как всъщност живее един лишен от свобода. Един разтърсващ поток на съзнанието от първа ръка ...Ми първата присъда ми е за кражби и за измами... бях откраднал две лади и ги продадох... имах една измама във Варна... валута искаше един познат... това беше 88-ма... едната кола я откраднах 88-ма декември, а другата в началото на февруари 89-та... Задържаха ме във Варна на паркинга пред това, как се казваше... още не бях я продал втората лада... за първата взех 8000 лева тогавашни пари... осъдиха ме на шест години и шест месеца... Излязох в "прекъсване" през 1990 година на осми ноември... прекъсване значи да ти спрат за малко изпълнението на присъдата... не се прибрах навреме - прекъсването беше за 30 дни и през това време стана тая беля със това момиче Димитрина... честно, както си е било ще ти разкажа, така аз съм го казал и на следствието... това става на 27 или 28-ми март 1991-ва година... преди да вляза 89-та аз работих тука в 118-та гимназия на Жданов и Опълченска, дърводелец, поддръжка... имах възможност да работя частно, изкарвах пари, бях си земал западна кола, волво автоматик... после това волво го ударих и го продадох, а тогава Димитрина строеше апартамент в Надежда, освен този, който имаше с баща си на улица Данте 1... и тя ми поиска пари назаем... за да може да си плати обзавеждането, банята да си оправи, плочки... и й дадох... дадох й 7000 лева... за онова време бяха много пари... като излязох, си ги потърсих... през това време с нея сме били в добри отношения, въпреки че тя отказваше да ми ги върне... а една нейна колежка, там съседка, един път случайно я видях... каза, че Димитрина е била някъде в чужбина на изложба и се върнала така, заможна, личало, че има пари... и аз реших вечерта пак да я посетя, да поговориме... там беше братовчед й... отидох с добри намерения, нищо лошо не е имало... дори преди да се кача, от един магазин земах една бутилка червено вино, пакет цигари... просто така, да се почерпиме... горе всичко мина нормално, нали... братовчед й по едно време си тръгна, към девет ли, девет и половина... каза, че някакъв мач имало да гледа там по телевизията... и като останахме сами, аз повдигнах въпроса за тия пари... тя вика - нямам в момента, викам - лъжеш, аз разбрах от две места, че имаш, но не знам защо си решила да не ми връщаш... ми просто вика защото нямаме никакъв документ официален... няма да ти ги дам и тръгна да ми вика, разкрещя се... това става на вратата на хола в жилището й... бяхме сами... и аз в яда си я ударих, тя пада, удря си тила на холната маса... в хола както е... и така я намира баща й... след една седмица... аз през това време си тръгнах... да, и на другия ден заминахме за Созопол, имах една любовница там... следователите твърдят, че е умишлено... първо ме подведоха по един член, който е до осем години мисля, че беше... ходих на дело... прокурорката отказа да ме съдят... аз първоначално се зарадвах, щото помислих, че нещо е добре за мене това... връщат ме на същия следовател... и аз го питам - господин Атанасов, защо пак при вас... и той с две приказки ми каза - разбери, че ти искат по-тежко наказание, това не ги устройва... версията на обвинението беше, че аз съм я умъртвил умишлено, за да извърша грабеж... не, не съм земал нищо... в някакво старо палто на баща й... той го казал, че имало пачка 500 лева, тогавашни пари... радио някакво... "Океан" - някаква съветска марка - липсва... аз я удрям в яда си на излизане от хола там... и изобщо не обръщам внимание... виждам, видях, че залитна... но в яда си аз я удрям, дърпам вратата и излизам... дори мисля, че я напсувах нещо... не, не ми вярват на версията... еми, не звучи истинска, ама нали... и аз така си го обяснявам, че не е до късмет, ами направо... не знам... за това ми дадоха 20 години плюс десет "завишение", защото прокурорката настояваше за смъртно наказание... след като мина делото, съдийката ми каза, Данчо, даваме ти тая, вика, верно - голяма присъда, но видя, вика, прокурорката беше бесна, вика, искаше смъртна, искаше ти главата... и само и само да не ми даде смъртно наказание, ми дава 20 плюс десет завишение... стават трийсе... и шест и половина от предната присъда... 36 години и шест месеца... момичето на колко години ли беше... не, нямаше 40... на 36 или 37 години ли беше... нещо такова... бивша моя любовница, приятелка... ... От сутрин до вечер, ами... сутрин в шест часа ставаме... звънец, елекрически звънец... който проглушава коридора, щото ние сме в по-първите килии...ставаме в шест часа, към седем слизаме на закуска... в килиите имаме мивка и тоалетна... бани все още нямаме... в бъдеще казаха, че ще има... имаме втора проверка, като стане смяната на старшините... до обяд - еднообразие, което е направо... може да се разхождаш, напротив, отворени са килиите... от осем часа до вечерта до осем и петнайсе-двайсе сме отворени... може да излизаме из коридора... това е добра страна, нали, щото пък ако сме затворени в килията, както беше преди демокрацията, преди промените... още по-тежко, нали... няма къде да се размърдаш... имаме право на един час разходка на открито, на каре... от девет до десет, каре се казва, да, излизаме на каре... обядът е между 11:30 и един часа... в столова сме, да... с изключение на двама-трима, има тежко болни в две килии, на които двама санитари им носят храна... те са от тия момчета с по-малки присъди... следобеда пак същото - който умее шах да играе, играе шах... играе се и комар... комар постоянно се играе, никога не се е спирало... не го крия, то и отрядният е тука, слуша... карти се играят, табла... верно?! къде са забранени?... гледаме десетина-петнайсе минути от новините... щото започват да чистят вечер коридорите... в коридора има общ телевизор... некои си имат в килията портативни телевизори... еми, имат така десетина килии със телевизори... радио може да се ползва, радиокасетофон така, който да не записва... вечерята е между 5 и 6:30... след което пак: в коридора, в килиите... има някои, по цял ден са из коридора... аз не излизам... и това е - всеки ден едно и също... лампата в десет часа я гасят... има библиотека... рядко ходят хора така в нея... трябва да има десетина човека да я посещават библиотеката отвреме-навреме... като ми изпадне стар вестник да прочета... знам, че навънка се е променило много нещо... виждам, че животът навънка не е никак лесен... верно, има промени... но не са много към добро така, за болшинството... за хората... някои се оправиха така, станаха милионери... нали в тия години, когато се смени комунизма с демокрация... народиха се нови партии... ако изляза, бих работил по професията... дърводелец... на времето съм спортувал... има частни фирми, нали... не знам дали е трудно... дай боже някога да изляза... някой да ме вземе... има вариант "две-за-три": два дена работиш, пишат ти се три в затвора... но е много трудно да си намерим всички работа... мен режимът не ми позволява, здравословно нали не съм много добре... тука които работат и получават пари, правят "лавка"... те реално нямат пари в себе си... но на лавката им се пише, че разполагат с еди-колко си кредит и могат да го харчат за цигари... кафе... вафли... еми, на начинаещите, както им казваш ти на младите бандити, кво да им кажа?... не им пожелавам да стигат дотук... ако могат, по-добре да престанат с тия неща, защото пътят е един... рано или късно ще дойдат тука... тука не е добре... не е добре... ето при нас, при това положение... където има една дума... не знам дали ще изляза някога изобщо... ако изляза... ще живея при майка ми... при майка ми... то няма къде на друго място... а аз не знам дали е жива... нито съм я виждал от четири години, нито писмо съм получавал... от 27 април 97-ма година не е идвала и не се е обаждала... не знам къде е... дано да е жива и здрава... ...да, възможно е и невинни да попаднат тука... въпреки че един ден ги оправдават... имало е и такива случаи...