туркiя ке стане e43 
  
 
  текст: Мартин Карбовски 
 
Понякога толкова много мразя държавата, в която живея, че съм склонен да заобичам всяка друга. Ако до момента някой беше поискал списък на симпатичните ми държави, Турция сигурно щеше да бъде на последно място, но - панта рей, панта кинейтай и въобще си е ебало майката как се променят нещата, както е казал Хезиод ли беше, забравих. 
 
Българите свързват Турция единствено с миналото си и я смятат за западнала азиатска страна. (За сведение на незапознатите обаче, Турция е на 17-о място в света по икономическо развитие.) Когато хората от травълбюрото 4seasons ми казват, че отивайки в Турция, ще се влюбя в нея, решавам, че просто ме зарибяват. После... бях там. Е, не се влюбих, но страшно ми хареса. Сигурно затова днес, вместо историческа омраза, започвам да изпитвам съжаление към себе си и мястото, където живея. На път съм да стана великотурски шовинист и да крещя по най-неславянски начин, че от Ирак до Виена всички ние прекосяваме великата турска родина "ана-ватан". 
Това са само думи. Ако не ги разбирате, значи все още живеете със спомена за робството. 

Харесах Турция поради лична причина - обучен съм да се страхувам от нея. Тия дни ми се стори - или ми казаха, или пък просто разбрах - че няма от какво да се страхувам. А се страхувах, защото Турция е била империя. Единствената полза от това за обикновения турчин днес обаче е, че са останали много културни забележителности, заради които днес Турция се опитва да бъде музей. От Отоманската империя (или от земетресението, не мога да преценя) са останали предимно руини. Вечните модерни хора във всяка епоха отиват при тези руини, правят си снимки, цъкат с език, огладняват, ожадняват и най-накрая попадат на това, за което са дошли - дюнерите, златото, шкембето, кожените дрехи. А когато опитат йени ракъ, търсят текила. Текила, защото турската йени ракъ е обикновена нашенска мастика - за чиито авторски права обаче всъщност претендират гърците. 

Най-неприятното при пътеписите е, че се пишат на трезво, а пък се случват в пияно състояние. За шест дни в Турция обиколих страшно много места. Накрая с моторна лодка ходих и до някакви закътани заливи, където водата на Средиземно море беше адски студена, а плажът - целият малки ситни камъчета (които възрастните западни туристи намериха за доста интересни и си тръгнаха с пълни торби). Онова, което притежават местата в Турция, е усещането за елементарна космополитност - чувстваш се като гражданин на света. При това - нa място, където са си дали среща още доста граждани на света. Може би последното се отнася само за курортите, но и те стигат. 

Турците не лъжат. Това се описва и в най-протурската книга, писана някога - Европейска Турция от англичанина Джеймс Бейкър. Тази книга е като азбучен пример как нещо про-турско, без да иска, винаги cвучи леко aнти-българско. Ами че те най-малкото не лъжат туристите си. Можеш да се пазариш до 50% процента от цената на каквото и да е. Можеш да си приказваш, без да купуваш. Връщаш се да купиш едва след като си разбрал, че онова, което са ти казали, всъщност е вярно! Това е истинска пешеходна шопинг-мания - раят на дребно! 
Депремираният български човек, вечно обзет от чувство за вина пред сервитьора (сервитьорски комплекс), се шашва, когато отвсякъде му предлагат услуги, черпни, намаления (истински!), добро отношение. И на всичкото отгоре продавачите говорят на всички живи езици (по малко, но от сърце). Съдете сами: в златарските магазини непрекъснато звучи Бритни Спиърс с песента "роден(а) съм да те направя щастлив...", а продавачите гонят хората по улицата и след като са ми казали "без пари... без пари!", се обръщат и викат "коничи уа!" на двама възрастни японци. Брей каква работа! Прогрес! 

Като говорим за места, все пак имам предпочитания. За да съм справедлив, трябва да отбележа, че Ефес и Бар-стрийт в Кушадасъ направо си съперничат. Като истински изследовател жертвах екскурзията до природния феномен Памук-кале, за да се посветя на стоте айриш-пъба в града и околностите. И пак изненада - по тези места битуват (не са просто туристи) млади англичани, новозеландци, германци и всякакви други интернационални пичове. Наливат се яко с текила или Ефес-Пилзнер и се носят като персонажи от Плажа на Гарланд. Самият Птичи остров, Кушадасъ, преди 3000 години е носил гръцкото име Сколанова. Тук почивката на средната класа почиващи излиза от 130 до 500-600 долара за десетина дни. За едно лято през острова се извървяват почти един милион души. Тук няма бедни хора - всички са богати, казват турците за самите себе си. Сезонът пък е от 15 април до 30 октомври - нещо, за което ние можем само да мечтаем. На Птичия остров от 25 години не е валял сняг, а рибите, които могат да се хапнат тук, ги няма никъде другаде. Примерно риба Соломон. Или нещо по-близко: шкембе чорба с много лимон. Или вретено от агнешки чревца с люти чушки; миди, пълнени с ориз направо в черупката плюс жив омар по 150 долара парчето! Чудеса, за мен не по-малки от храма на Артемида в Ефес. Просто друго място, друга приказка. 

Някои неща и досега ми звучат наистина като приказка, но всичко, което видях и разказвам, проверих по три пъти, защото ми се струваше невъзможно два свята да са толкова близо и единият да е толкова излишен. Отгоре на това винаги са ми внушавали, че нашият роден свят е по-добър, красив, уреден, цивилизован... Дори да е мърляв, наш си е. А техният е лош и акан, защото е чужд и защото е турски. Или защото е в Азия... Но да вземем Беледие-хамамът, турската баня в Кушадасъ. Ненаучна фантастика. Първо ти мият главата и пеят, после има малко сауна, после те търкат с кесе, а накрая те измиват целия. Не влязох в турска баня - едно заради историко-сексуалните атавизми на хлъзгавия сапун, и второ, заради това, че славяните наистина свързват уплашено повечето източни удоволствия с употребата на вазелин. Което си е типичен наш комплекс. Беледие-хамамът от ХI век се ползва и от мъже, и от жени, но двата пола ходят на баня в различни дни. Според мен това означава, исторически погледнато, че турските жени и мъже никога не са били къпани в един и същи ден. Символът на градчето пък, Кервансараят, е точно на 600 години. Днес той е луксозен хотел със стаи, които нямат номера, а имена. Огромната каменна сграда е опасана с електрически маркучи по ръбовете, които нощем светят, създавайки чувство за обем, феерия и безкраен купон. Кервансараите преди са били огромни безплатни ханове за хората, пътували с камили по пътя на коприната. За да поддържат тези места, султаните са заделяли от данъците. Днес в тази сграда всяка една туристическа група завършва почивката си с купон, наричан "турска вечер". Яде се и се пие на корем, музиката започва с Вивалди и Marcia Alla Turca на Моцарт, а завършва с казашки танци, Калинка мая, еврейски национални песни и куп други международни простотии. Има и много кючек, но в Турция човек спонтанно започва да го нарича "ориенталски танц". Защото е различен от тукашния мангасарски гюбек, екзотичен е и едновременно с това му личи, че е танц, комуто отива да се танцува в Турция. В Турция дори и чалгата не ме подразни, като се замислих. Просто там й е мястото. 

Търсейки потвърждение на готовите си представи за турците, още в Късмет хотел - райско място на един от полуостровите, сред високи палми и друга субтропична дървесина - срещам Тичащия турчин. Нисък, слаб, възрастен, с къси крака, мустаци и остър нос, този човек непрекъснато се движи между басейна, бара, рецепцията, ресторанта и мястото, където гледаме мачовете от европейското. Подтичва насам-натам, спира при някой гол, казва "язък" и продължава да препуска. Почива сам в апартамент на хотела. Разбирам, че е пенсионер и живее самотно, щото жена му е починала наскоро. Не е луд, а истински симпатичен и типичен турчин от рисунка - единственият, който потвърди закостенялата ми представа как изглеждат турците. Покрай него разбрах, че от 80 години многоженството в Турция не се практикува. Това се казват познания по съседна страна - повечето хора у нас все още са с впечатлението, че турците имат по три жени. Пазим си този спомен, вероятно за да можем да им завиждаме. Турското понятие за "грях" впрочем е неочаквано гъвкаво - грях не е да се напиеш или да преядеш, а да не си добър към госта си примерно. 

Разхождайки се по крайбрежната улица, която се казва Ататюрк булвари (всичко по-голямо в Турция се казва Ататюрк), ме заговаря една възрастна англичанка. Основният поздрав на Птичия остров е "уер-ар-ю-фром-сър". Никой никога не ми е говорил на "сър" и в началото ми е трудно да свикна. Когато възрастната англичанка разбира, че съм българин, ми се радва като на внук. Вика, ами и тука при нас работи един българин, много добро момче. Така се запознавам с Емил от Видин. Работи в кръчмата като обер. Тя се казва "Турска кухня" и изглежда като малък ресторант на френската ривиера. 
Персоналът е интернационален: Емил (30) от Видин, Алекс (56) от Белград, и Халема - старата англичанка, която е тук заради климата. Никога не ставало задушно, дори и температурите да са адски високи. Казва, че този климат е най-добрият на балканския полуостров. Аз й обяснявам, че не сме на Балканския полуостров, а тя вика, че Средиземно море е обградено все от Балкански полуостров, чак до Александрия. На вид Халема е типична англосаксонка, само че си сменила името и станала турска гражданка - от любов към Птичия остров. 
Черпят ме с рибя чорба. Готви я собственикът турчин, казва се Суат. Белокос, с очила, има нещо турско в него, иначе е жив европеид. Казва, че където и да се намираш по света, трябва много да работиш, за да си жив. Според него в Турция е по-лесно да се работи - в България и Югославия било трудно да захванеш бизнес. Българите много можели да работят, ама си пречели явно. Иначе сме били прилежни, хвали ни Суат и употребява най-силната немска дума за прилежен човек: "флайзих". Собственикът и неговите помощници, събрани от цяла Европа, работят по 20 часа на ден. Суат се хвали, че се научил на дисциплина още като гастарбайтер в Германия. 
Емил от Видин е неочаквано свестен младеж. Работил е като огнегълтач, шоу с огньове в цирка. Работата с това шоу обаче се разсъхнала, затова се цанил и оберкелнер при Суат. Когато зимно време се връща по за малко в България, намира нещата все по-зле и по-зле. Работи от десет години вече - Ливан, ОАЕ, Турция, Сирия. Животът е толкова сложен, казва Емил, че домът ми е там, където имам работа. Не ще и да чуе за бъдещето си в България. Не го е страх от нищо в чужбина. 
Старият сърбин Алекс и той е от шоубизнеса - бил е танцьор на младини. Гърчав, весел, приказлив, веднага ти взима и думата, и душата. Вика, сега тия, дето танцуват, не са хора бе, не са жени. Какви танци са това, възмущава се Алекс: "сутиен доле, гаче доле и на щапу... ово йе таньец?!?" (сиреч, сутиенът долу, гащите долу и хайде на кола... това им е танцът!) 

А 28-годишната Ренгин е нашата екскурзоводка. Тя избягала от България с родителите си по време на Голямата екскурзия през 1989. Не можете да си представите как тази жена обичаше Турция. Беше влюбена в нея така, както само една жена може да се влюби в страната, която й дава бъдеще. По същия начин впрочем една жена разлюбва и родината си, в която не й се е случило нищо хубаво. Сега Ренгин има хубава работа, мобилен телефон, живее в луксозния квартал на Измир Кършияка, била е скоро в САЩ, има си гадже немец. Ако беше останала у нас - още щеше да ниже тютюн и да гледа неразбиращо интервюиращите я журналисти. Това малко русо момиче се гордееше, че е туркиня така, както никой българин не се е гордял със себе си. Като слушах историята й, ми идеше да кажа на всички хора, които познавам у нас, просто да бягат. Да си хващат задника, да бягат и да обявят за родина всеки остров, на който се чувстват поне малко по-добре. 

Мустафа бей пък, дошъл в Кушадасъ преди 30 години, е сирак от 6-годишна възраст, оотгледан от наследничката на султана Хюмейра Юзбаш. Докато разбера и повярвам на думите му, минаха три дни. Настина г-жа Юзбаш, починала преди няколко месеца и последна издънка на сдалия властта преди близо век султански род, е мащеха на Мустафа. Госпожата била собственичка на Късмет хотел, където отсядат Клинтън, херцогинята на Йорк, Лех Валенса и други световни величия. Мустафа е пример за осъществената турска мечта, по аналогия с американската. Цитира Ататюрк: "... на всичко научих този народ, дано го науча и на сървис, защото най-свещеното нещо е да обслужваш хората и да се държиш добре с тях...." Тайната на успеха е да обещаеш нещо и да го изпълниш, казва преуспелият турчин, който ходи по дънки, риза с къс ръкав и евтини очила. Притежава туристическо селище, в което работят 80 човека. Занимава се с текстил, хотели и търговия. Скромен и богат, без да говори много за себе си, Мустафа е пионерът на туристическите връзки между Турция, България, Македония и други бивши социалистически страни. Допреди десет години е работил само със Запада. Има лично отношение към България. Първата любов на Мустафа е оттук, но не могли да се вземат, както преведе Ренгин. Няма логично обяснение защо Мустафа е толкова благоразположен към българите. Една от причините, които изтъква, е "да подобри качеството на туризма в самата България". 
Според Мустафа Европейската общност ще ни приеме не защото много харесва България, а защото иска да я ползва като мост към Турция и източния свят. Мустафа е твърдо решен да инвестира в идеята си за България и за туризма още три години. После, ако не тръгне, смята да се откаже. Въпреки че не е почивал през последните две години, твърди, че е обиколил света и само на о-вите Едуардс (близо до Антарктида) не е ходил. Добавя, че ще отиде и там, защото всеки човек има нужда от един нов свят, който на всяка цена трябва да си позволи. Кажи го на българите, викам му. Ти им предай, казва той и се смее. 
Мустафа, не е за вярване, ме заведе в Късмет хотел, където ме черпи със скъпо вино. Виното се казва Виля дел Луча от Кападокия, мезето са краставици, маслини и пуканки. Никога не съм попадал на такова място - нещо като райската градина, но с добър сървис. По едно време турчинът скача, отива във фоайето на хотела и отпочва сладка приказка с изискан господин около 40-те. Aз се зaплесвам по снимиките на величията, отсядали в Късмет хотел, а Ренгин ми прошепва, че това е синът на валиде султана. Престолонаследник Халим Юзбаш. Новината трудно стига до мен. Просто зaщото не мога да повярвам, че наследникът на всички турски султани е човек, когото можеш да срещнеш ей така, в някоя топла вечер, докато хрупаш пуканки и пиеш хубаво вино. Значи това е последната издънка на султанския род, славен покорител на толкоз народи. Приятен човек, личи си, че е аристократ - в краката му лежи куче, както би трябвало да лежи едно куче в краката на един аристократ. Сещам се да питам какво работи днес, след като от 80 години страната му е светска република. Мениджър на хотела, на Късмет хотел, отговарят ми. 
Видяхте ли?! Това е цялата история - наследникът на Отоманската империя, на султана-повелител на харемите, чийто род векове наред е тъпкал aвропейските ценности с извития си ориенталски ботуш - днес е управител на хотел. Бих казал, че семейството му бележи доста неприятен регрес. Светът наистина се е променил от времето, когато учебниците се опитваха да ни обяснят как стоят нещата на планетата. Да живее Ататюрк и светската държава. 

След като успях да заснема турската аристокрация, вече ми се прищя да го дам по-свободно в тая Турция. Един от дните прекарвам в студио за татуировки близо до Бар-стрийт. Младежът, който държи студиото, се казва Фатих и си е татуирал Кемал Ататюрк, анфас, върху левия гръден мускул. Абсолютен пич. Никакъв език не знае, но си говорим цял ден. После отиваме за бира. Фатих казва, че тревата в Турция е доста забранена, но те пушели сусам. Думата не е точно сусам, но това е най-близкото, до което стигат както моите познания по турски, така и неговият английски. Мисля, че ще свие някакви сусамени зрънца, а той вади едно наргиле и докато го задейства, минава кажи-речи половин час. Тъкмо решавам, че сусамът не действа, когато осъзнавам, че досега сме пушили само тютюн. После Фатих хвърля нещо в наргилето, което забълбуква и сусамът приятно ме блъсва. Фатих е лют фен на Ататюрк и много иска да служи в казармата. След като довършваме бирите, изчезва нанякъде. Оставя ме сам в дюкяна - да отговарям на интересуващите се от татуировки чужденци. Като ми писва, слагам един стол пред студиото и пиша едно "closed". Голяма работа е тоя Фатих, честно. 

Същата вечер, полудял от липса на контакти, спирам една рускиня и казвам: "въй русская?!" Тя: "А вьй имеете самнении?!" "Может бъйт въй немножка русская!", викaм, за да не я обидя, може да е украинка примерно. А тя: "Йесли я немножка русская, въй что - немножка балгар??! "Дастатачна балгар", подръпвам се за пакета аз и разговорът потръгва. Така и не разбирам дали е проститутка и колко струва, защото от една невзрачна кола се изсипват две турски ченгета и ме питат как съм. Обяснявам, че съм добре, а те искат документи. Рускинята изтръпва, казва само ноу, ноу и явно ще побегне. Питат ме дали познавам това момиче. Пред очите ми минават избрани кадри от Среднощен експрес, обаче се напъвам мъжки и обяснявам на немски, че това е мойта приятелка. После, като ги виждам озадачени, повтарям на английски. Те ми пожелават приятна вечер и си тръгват като пичове. Докато се обърна обаче, рускинята възирала по-бързо и от съветския заек - самъй бързий заек в мире. Тамам беше станала работата и изведнъж - язък! 
Затова пък късметът ми проработва - срещам Нели. Тя е сестра на Емил от турската кръчма. Поетите описват жени и момичета от други светове - е, Нели е от един друг свят. Слаба и с невероятна гръд, Нели работи като танцьорка на ориенталски танци. Повлича ме да видя как минава една нейна работна нощ. Танцува по 25 минути в луксозни хотели, на партита и заведения, като част от програмата на обикновените западни туристи. Върти ханша nъс 160 оборота в минута. Е това е кючек! После отиваме на бийч-парти в Пайн Бей - всичко се прави на брега на морето, има огън, аниматор, Нели танцува, всички се кълчат, но никой не може като нея. За една нощ Нели обикаля две-три заведения. Изкарва добри пари. Спестява. В програмата българката се представя като "шармантната мис Нели" - специален гост от Истанбул. Шармантната обаче казва, че повече живее, отколкото работи. А аз седя и си мисля, че ориенталският танц е чисто и просто конклудентното обещание на една жена да те скъса. Ни повече, ни по-малко. 

На сутринта си тръгвам. Когато си взимам довиждане с Алекс, дъртият му сърбин пак ми излиза със сентенция. Да не забравиш, вика, да напишеш, че "он йе малечок светот. И све са людете исти. Каде и да идеш - има и добри люде.. и говна!" Самият Мустафа идва да ме пита дали всичко е било наред. Ашколсун, викам, и мерси също. Не успях да видя митовете на Турция - текстил, кожа, килими, злато, но наистина беше чудесно. За край Мустафа ми казва: "Всичко, което хората в Турция искат да правят, се нарича алъш-вериш... яваш, яваш и ще стане и това." 
Регистрирам, че колкото и да съм се влюбил в Турция, не ми е мъчно за нея. Тя е твърде различна от мен. Може би заради това е редно човек само да се отбива. Става ми нелогично мъчно за България обаче. Лоша-добра, това е: когато си в чужбина, все за нещо ти става криво. Наистина с нетърпение минахме турската граница наобратно - автобусът е турски и вози добре. Само дето на нашата митница нисък млад човек в кабинка с надпис "road taxes and permits" поиска на турския шофьор 250 долара на ръка. Турският шофьор псува, псува, чака, въртя се и накрая му занесе триста долара. Нашият му върна петдесет. Това е, брат - да си корумпиран дотам, че да връщаш ресто. Стана ми жал за турците. Добре дошли в България, викам си. 

Ще се влюбите просто