Гласовете не чувам e32 
  
 
  текст: Мартин Карбовски 
 
В Българския Театър би трябвало да има малко хора, които да правят много театър, който да гледат много хора. Сега много хора правят малко театър, който се гледа от още по-малко хора. Единственият преебан е побърканият данъкоплатец, с чийто пари се прави предимно боза, смята Мартин Карбовски, който сам се пробва в театъра и едва оцеля душевно  
 
а Питър Шафър и театъра 
Ако Питър Шафър беше български автор, то неговата пиеса Еквус щеше да изглежда така: 
Двама български красиви млади театрали се съблекли и решили да се чукат. Обаче все нещо не ставало, защото докато театралите били голи и се опитвали да се чукат, непрекъснато ги наблюдавали едни еквуси, т.е. коне от Министерство на културата. Наблюдавали ги и пръхтели недоволно, докато красивите млади театрали остарели и започнали за нищо да не стават. Така театралите умрели преди конете от Министерство на културата да умрат. И това е цялата история с две думи - при положение, че Питър Шафър беше български автор. 
За щастие, Питър Шафър е английски автор. Ако четете докрая, ще разберете какво става с конете, които пръхтят и гледат как двама в английска пиеса се опитват да се чукат. 
След като ви дадох пример с английски автор (Питър Шафър), колкото и да ви е кофти, ще ви дам пример с български автор - Недялко Йорданов. Съжалявам, това е. 

за Недялко Йорданов и театъра 
В известен смисъл в момента Българският Театър прилича на жената на Недялко Йорданов. Тя е възрастна, страшно гримирана, играе лошо и играе едни и същи неща. Тя се казва Ванечка и най-добре играе жена на Недялко Йорданов. В този смисъл Недялко Йорданов наистина е женен за Българския Театър. 
Притчата за него е проста като готварска рецепта - вземете две щипки интелектуалщина, една кофа опозиция (безцветна), малко рими от типа "чичка-ръчичка, но никога пичка", разбъркайте добре, прибавете струни от китара, онези два aкорда на вкус и една топка Хайгашот. Този "театър" (те го наричат така, не си измислям) е нещо, което пълни залите - той не се различава от литературните четения, но се продава добре. Продава се добре не защото Йорданов е добър, а примерно защото Костов бил лош. Това обаче не е Български Театър (БТ). Това е пост-социалистически реализъм, пропит с тъга по нявгашната ерекция, безотчетните банкети и патетиката на търсените рими: 
Рими търсени 
като театрални прими, 
с които Недялко 
никога няма да спи, дори и за малко... 
защо, Ванечка?! 
Знам ли! 
Довиждане, г-н Йорданов, до след малко, където сте положителен пример. След като дефинирахме какво не е БТ, редно е да постановим какво е. 

за Мариус, Морфов, Москов и театъра 
Дали не обидих някого - тези имена случайно са заедно и са подредени по азбучен ред. Но театралната пирамида МММ е сред малкото неща (останалите имена, които заслужават да се споменат с добро и правят понякога умни неща, вижте на съседните страници), което си заслужава да се гледа и което ще остане в историята от постната епоха на театралната реформа. Страх ме е да ходя на техни работи, защото тези тримата са и синя птица, и света троица, и златна паница за мен. И ме е страх за тях и недоверие ме тресе - но пак вярвам в тях като разпнатия разбойник Варава в Иисус. Сиреч, и аз имам нещо общо - бях там и се настрадах. 
Ако сте забелязали обаче, никой от тях не се оплаква от нищо. Няма "Боже, защо ме изостави?" Няма плач и липса на ангажименти. Как го правят тия хора?! 
Само веднъж Сашо Морфов отбеляза, че поставя Шекспир, защото няма свестни български автори. Ебати колко е прав Морфов, не можете да си представите колко е прав! И Мариус е прав - този човек непрекъснато играе себе си, просто защото с друг по всяка вероятност ще се преебе. 
а драматурзите в театъра 
Българските съвременни автори - с единствено изключение светецът Радичков - са задници. Те се опитват да кодират посланията си в реверанси към Бекет, Йонеско, Метерлинк и прочие. Техните персонажи са неразбираеми идиоти, изметнали се шаблони и мухлясали не-човешки лайна, които не съществуват и следователно е невъзможно да се изиграят. Ако приемем, че средният зрител в "интелектуално отношение" е потомствен овчар, то българските автори са недосетливи препаратори на овце, които показват препарирана в интересна поза театрална овца. И после българските автори на театър обидчиво се фръцкат, защото единствената реакция на зрителя - потомък на овчари - е да вдигне рамене и да изпсува при вида на така препарираната овца. Добре, че част от потомствените овчари вече се срамуват от произхода си, играят на сноби и се стараят да не обиждат много авторите. Трябва да наблюдавате лицето на публиката - тя се старае да разбере посланието с неистово усилие. Тя търси фабула, "неква връзка" да захване, някой цитат да я накара да се усмихне. Авторите пък неистово се бъхтат да кодират посланието. И го правят добре - защото най-добре се кодира това, което не носи смисъл. 
Авторите, българските автори в българския театър се страхуват от публиката. Те никога не могат да напълнят НДК поне един път като Недялко Йорданов. В този смисъл Недялко е най-добрият български автор. Жалко, че не прави театър, а семейно-приятелско джамбуре с недобре кодирани (и той!) политически послания. 

за актьорите и театъра 
Въпреки НАТФИЗ нашите актьори са едни от най-големите в света. Големи, защото: 
а/ играят квото им дадат, не отказват 
б/ търпят да се излагат заради други 
в/стават известни чак на бенефиса си 
г/ и всичко това за около 120 лева на месец. (Както е казал Тодор Живков на Калоянчев по повод създаването на Сатиричния театър - "Ще критикувате, ама до 120 лева ще критикувате.") 
Всъщност българските актьори са луди за връзване. Те, заедно със сценичната прах, с години гълтат отровната атмосфера на театралния Клюкариат. Заедно с лошия алкохол преглъщат мечтите си и стават онова, което им позволява Системата. Влизали ли сте в барчето на Народния театър?! Там вони на Арда качак, умрели мечти и гноясали амбиции. Идете и помиришете. Не стойте дълго, защото ще зaгубите част от сетивата си. 
Проблемът на актьорите е, че са много и че са приятели. Никой не иска да се състезава с другите. Проблемът им е, че са стари и похабени от липсата на състезание. Проблемът е, че "млад актьор" у нас е човек на 35-40 години. В нормалния бизнес с актриси за зряла актриса вече се смята девойка, която е превалила 23. Проблем е още, че новобранците в големите театри играят борчета, докато им окапят игличките. Проблемът им е, че се страхуват да се самоопределят като Мариус - хомосексуалиста, като Попйорданов - сангвиника, като Баташов - нервния работохолик, като Ивайло Христов - експериментатора и въобще като трупата на Армията да се разграничат от племето. А актьорското племе е племе на канибалите-педофили-копрофаги. Първо изяжда децата си. После изяжда кофа с лайна и отива да спи. Тихо, не го будете. 

за Системата и театъра 
Никой не знае каква е Системата. Когато за пръв път стъпих на сцената на Пловдивския Драматичен Театър, всички ми говореха за Магията на театъра. За повече от година и половина разбрах със сигурност, че магията в БТ е толкова, колкото в кучия гъз. Никой в БТ не е сигурен за нищо. В БТ никой нищо не решава. В БТ е най-добре нищо да не се случва. Почти всяка година се сменят директори, които от своя страна сменят 
а/ персонала, 
б/ репертоара 
в/ секретарките. 
Ако някой е направил нещо свястно - почва се отначало. Ако някой е сринал театъра до основи - пак отначало. Краде се. Печатат се фалшиви билети, крият се бройки зрители. Фалш, лицемерие и рядка сперма - това е нормално за всеки театър от античния насам. Но далаверка с ламарина, гвоздеи и плат-американ - това го има единствено в българския държавен театър. 
Ако магията на театъра е малко ръкопляскания, много нерви, никакви пари и тонове лицемерие - значи за това е ставало дума. 

за Мениджмънта и театъра 
Има такова животно в БТ. Живее като тумор в мозъка на млади хора, които ще умрат от тумор в мозъка, преди да успеят да направят каквото и да е. Когато фирмата "Камен Во" направи Дванайста нощ, всички казаха, че това нещо е тъпо. Инерцията на журналистическото свинство, към която принадлежа и аз, просто не забеляза, че театърът е пълен. И че това се случва не един път в НДК като при Недялко Йорданов, а сто пъти. И друго не успя да забележи журналистическото свинство - че някой намери някакви пари и направи театър. Вместо всички да пляскат на Студио Мобиком, щото даде пари за театър - всички вкупом казаха, че Мобиком са луди да дават пари за такова нещо. 
Мобиком обаче знаят много добре защо са го направили, но Мобиком повече пари за театър няма да даде, защото никой не се намери да каже добра дума за начина, по-който порасна първата нормално менажирана, финансирана и "както си требе" театрална продукция. 
В Българския Театър просто би трябвало да има малко хора, които да правят много театър, който да гледат много хора. Сега не е така - сега много хора правят малко театър, който се гледа от още по-малко хора. 
В сегашната система на менажиране и финансиране на БТ има един-единствен преебан - побърканият данъкоплатец. С негови пари се прави боза, а не БТ. 
Когато стане дума за менажиране, винаги се сещам за Пловдивския театър. Там директорът беше луд човек. Смени репертоара, набра млади актьори на по 20 години, направи две комерсиални постановки (Молиер и Карбовски) и три трудни за гледане (Чехов, Калин Илиев, Стефан Цанев). Единственото признание, което почти му стигаше на този човек-директор е, че почна да печели от билети. И най-важното: вкара осмокласниците да гледат Чехов, и то не насила. Покрай "порнографските сцени на скандалния Карбовски" и "акробатичния прочит на Молиер" децата се заинтересуваха от актьорите и актрисите и отидоха да гледат Чехов като хипнотизирани. Е, не им хареса, обаче вината си е само на Чехов. 
Предполагам, че този директор точно в момента лежи болен от хипертония и тежка форма на пропаднали надежди. Въобще не ми пука за него, обаче всички знаят, че той си отиде неразбран заради поредните рокади на Министерството на К. Заради финансовите игри с Европейския месец на културата в Пловдив. И заради последните сводки на театралния Клюкариат. 
А когато един директор си отива - има опасност тихомълком зaедно с него да си отидат и лансираните от него автори: Молиер, Чехов, Цанев, Карбовски и Калин Илиев. Отиват си и актьорите на по 20 години, от които досега децата искаха aвтографи. Защото НИКОЙ в БТ няма критерий за това кое е успех на театралната сцена и кое е провал. Кое и изкуство и кое не. Критерият е описан малко по-надолу. 
И ако Министерството каже, че акробатичният Молиер и фрагментарният Карбовски трябва да си ходят - на нас с Молиер въобще няма да ни пука. 
А пък aко Министерството на Културата след година успее да напълни отново салона с неорганизирани деца - нас с Молиер кучета ни яли. 
Но Министерство на културата и Емма Москова няма да успеят да направят това. Защото децата искат акробатичния Молиер и фрагментарния Карбовски. Те наистина харесваха тези две пиеси. Аз ги питах. 

за Емма Москова и театъра 
Емма Москова предизвиква недоумение. Тя е неадекватна в политиката си, в държането си пред камера и всуе се старае да представлява с авторитет институцията си. Ако театърът в момента представлява държавна гора, госпожа Москова е като голия чудомиров горски стражар, с който и без който гората си расте. И ако не я запали някой - гора ще има. Въпреки чиновниците и аркашките, и Поляков, и всички. 

за Поляков и театъра 
Абе кой е тоя Поляков, дето коли и беси в българския театър и всички под сурдинка му произнасят името и се плашат като андрешковци от секретар-бирника?! Толкова ли е голям този Поляков?! Някои казват, че бил малко режисьорче, пораснало до голям зам-министър. Не знам, но нещо трябва да се направи. 

за себе си и театъра 
Много ми беше приятно да получавам аплодисменти. Нищо повече. Направих либретото на мюзикъла Бог е невинен заради две неща - заради хората на 14-24 години и за пари. Пари нямаше, но хората дойдоха. Опитах се да си създам критерий за стойностните неща в театъра. Създадох си 46 критерия и на 47-мия се спрях. Четиридесет и седмият критерий е Аналоговият Критерий (АК 47). Преди него обаче има Цифров критерий (ЦК), който е по-добре от никакъв критерий. ЦК действа така: броя хората, които не са ангажирани с театър и които харесват мюзикъла. Много са. После броя на хората, които са ангажирани с театър и не харесват мюзикъла. Пак са много. И всички са ходили да го гледат. Театърът - пълен. Или съм много добър либретист, или не съм. Друга възможност няма. 
Театърът ме изпълни с омерзение. Както си личи от целия този опит за есе върху театъра, аз малко съм заприличал на всичките тези театрали, за които вече нямам обидна дума. Станал съм скучен и единствената ми идея в този материал беше да оплюя театъра. Но и аз съм негов продукт. Сега разбрах защо в БТ всички се обиждат на "некадърници". Те просто си говорят истината. 
Надеждата обаче остава. За мен също има надежда. Все по-трудно става за мен да направя втора пиеса. Пак ще стана нормален човек и ще пиша по-малко за себе си и за пиесите си, и по-малко ще приличам на тях. Надеждата остава. Има хора, които се вземат в ръце и си правят театър. Не е само Мариус. Запознах се с едно прекрасно момиче, което играе по три представления на ден - кара декорите със собствения си трабант и играе с кукли в детските градини. Тя си продава билетите, тя си мъкне декорите, тя си прибира парите, пак тя си радва децата по един нов начин. Тя вижда надежда за БТ - а аз си мисля, че тя е БТ. 
И други такива хора има - голата Шани в Еквус на Питър Шафър. Момичето, което сяда в млякото по Жорж Батай. Това момиче го обидих, преди да успея да й кажа колко я харесвам. За нейната гола сцена в Еквус и за английските коне на Питър Шафър стана дума в началото. Те са като самия БТ - сцена на някъкъв неуспешен секс и образи на театрални коне, от които всеки нормален човек ще се притесни - независимо дали чука, или прави театър. 
Но Шани и момичето с трабанта са хубави. Все някога сексът им ще се получи. А на конете на Питър Шафър или ще им избодат очите, или ще умрат прави от естествена смърт. Лично аз явно ще ги чакам да умрат