Bulgarian Psycho e30 текст: Мартин Карбовски С напълно нова самоличност, сменил очилата с безцветни лещи и сплескал надолу вирнатия си гребен, Мартин Карбовски направи немислимото: проникна там, където и стените имат имена - в луд-ницата. Операция Bulgarian PsycНo Undercover е първият експеримент от този вид в България, но нашият смел репортерстващ писател е категоричен - втори няма да има. Поне не с негово участие (из разговорите на Карбовски с Художника: Елате в Ремисия! Една нова Страна на Нещата, където Вие сте ненормалните. Осъзнайте се! Осъзнайте и признайте разпада на Вашето логическо мислене, чуйте за Широката Норма! Кой ви е казал, че сте нормални? Кой твърди, че някой ден няма да лепнете кататонен ступор от най-близката си приятелка с арменско-португалско име - Шизо Френия? Елате в Ремисия! Една нова Страна на Нещата, където Вие сте ненормалните. Защото за нормалността на едно Общество може да се съди само по едно - по отношението към птиците божии. Птиците божии... птиците божии... птиците божии.. птиците божии... Така е то. Силна цигара. И хубава...) Няма нищо по-лесно от това да влезеш в психиатрична болница. Човек просто трябва да нахлузи една демодирана фланелка, леко да брадяса, да остави косата си леко да се омазни и да я приплеска надолу, да се лиши от очилата, часовника, обицата - всичко онова, което всъщност го държи нормален. Като се погледнах в огледалото, се стреснах. Това, което ме прави да изглеждам нормален, е просто едно обикновено лустро - малко козметика и аксесоари. Крачката от имиджа на журналист до визията на рецидивист е само на едни очила разстояние. Като се приеме и фактът, че от късогледството лицето ми непрекъснато се гърчи в устрема си да вижда нещата - почти докарвам образа на психично болен. ъв вехта найлонова торбичка с надпис Харлей Дейвидсън слагам чиста кърпа, стари джапанки. Изсипвам вътре една кутия цигари. До N-ската болница стигам с такси през милиони антиутопични пейзажи. На портала никой не ме спира. С малко късмет късогледите ми очи ме отвеждат точно пред желязната врата на Мъжко Остро. Ако не знаете - вие живеете в свободна страна и всеки, който иска да се лекува в психиатрична клиника, може да отиде и да го направи доброволно. А по закон всеки, които се лекува доброволно, може да си тръгне оттам веднага, когато реши. Така е по закон. Иначе е малко по-трудно. Така и не си разбрах диагнозата. Бях приет любезно и с внимание. Един млад доктор, явно притеснен от психично здравия ми вид, спомена, че това не е място, на което човек си лекува хемороидите. Дават ми стая, легло, лъжица. Отвън това място изглежда като раят на земята. Пеят птици, навсякъде дървета и висока трева. Чува се шум на влакове и високо летят самолети. (Художника: Знаеш ли, че този влак не се движи по разписание?! Карбовски: Не знам... Художника: Не се движи. Заради мене. Нищо не е по разписание заради мене. Защото ТЕ се страхуват от мене. И винаги закъсняват...) Поетите биха казали, че тук природата е буйна и неудържима. Санитарите биха казали друго. Че ще й ебат майката на природата и ще я вържат, ако е толкова буйна и неудържима. Първото нещо, което човек регистира в сградата на Мъжко Остро е, че там е правен ремонт. Второто е тежката миризма на пикотлива гнилоч, омесена с дезинфектанти. Така може да миришат само едни скъсани гуменки, които от напикаване не могат да изсъхнат. Все още приемам всичко като пърформанс - някой го е организирал толкова зловещо само и само да ме уплаши. В седма стая съм. С най-спокойните самоубийци. В стаите още по-силно мирише на пикотлива гнилоч с дезинфектант. Почти целия си престой прекарах в коридора на Мъжко Остро, в импровизираното фоайе. Просто там прозорците стоят отворени. Птиците божии изглеждат зле. Облеклото тук е два типа - мръсна нощница с обувки или мръсен анцуг с обувки. Горната дреха може да бъде какъвто решиш парцал, стига да е много мръсен. На задниците на нощниците пише с блажна боя "МО". Мъжко Остро. Или на предниците. Птиците божии седят на три диванчета около празна ниска вехта маса и мълчат. Никой не ми обръща внимание. Сядам до тях. Те стават и се разотиват. Това се повтаря няколко пъти. Докато не дойде Ивайло. - Ти как се казваш?! Аз съм Ивайло! Днеска съм на дело и ако майка ми реши, може да ме вземе. Ти какво знаеш... Аз на майка ми съм й забивал отверка в гърба... Ивайло е красиво дете на видима възраст 17 години. По-късно става ясно, че е много по-голям. Шизофренията запазва хората млади, слаби и със силно излъчване. Кожата на божиите птици е или брашнено бяла, или почерняла. Почернява от слънцето, защото става свръхчувствителна от халоперидола. Ивайло се усмихва. Леко фъфли. Това за отверката е вярно. домът на птиците божии не прилича на затвор. Те скитосват нервно по коридора, дразнят се един друг, ходят по Докторите и искат нещо. Един от тях е загащил анцуга си високо и ходи бързо. Спира се, връща се, сякаш вечно забравя нещо. Мръсен, рошав и нервно отнесен - ходи по сестрата и вика: - Сестра, нямам кръвно! Нямам кръвно! Кръвно нямам! Сестрата му казва, че не може да няма кръвно и той се успокоява. Нервно си отива по коридора. Неговото място заема свръхслабо кахектично момче, което отвръща глава на погледите ми. Това е Боко. -... Дъа... Боко може да казва само "да". Диагнозата му е тежка олигофрения. Боко е човек, за когото другите божии птици се грижат. Черничко набито момче отнякъде е набрало джанки и ги слага в устата на Боко. Храни го и му се смее. Боко е много смешен. Като яде, перисталтиката му издава неконтролируеми звуци - нещо като мляскане, нещо като оригване, нещо като къркорене. Нещо като нищо на света. Боко е любимец на всички тук. Зяпа като гардже, яде каквото му слагат в устата, обаче плюе костилките. За Боко се предполага, че другите божии птици го насилват сексуално. След такива моменти уж спокойният олигофрен изпада в постсексуални дисфорични състояния и чупи прозорци с ръце. Докторката каза, че можем да излезем навън. Отвън има една оградена кошара, където ни наблюдава санитар. (Художника: Знаеш ли защо ни пускат тука да се разхождаме? Карбовски: Не знам. Художника: Защото прилича на боксов ринг... Знаеш ли защо никой не иска да избяга от тука? Карбовски: Не знам. Художника: Защото навън е пълно с боксьори. И бият. Тук също има боксьори. Ето този например със розовата нощница, дето му трепери ръката. Той си мисли, че ще ме излъже, защото трепери с дясната ръка. Обаче аз много добре знам, че той е левак и може да ме удари с лявата си ръка. Така е то. Знам всичко. Аз съм най-богатият човек на Земята.) Птиците божии молят санитаря да ги пусне до лавката да си купят цигари или кафе. Санитарят пуска някои от тях. Един по един. При мен идва Боби. Боби е тартор. Боби се има със санитарите. Във всяка мъжка група на този свят има хора-институционалисти, които ръководят явно или неявно групата. Боби ми иска една цигара. - Приятел, ще ми услужиш ли с една цигара?! Черно лице, липса на долни зъби. Обаче е кокалест, млад и видимо здрав. Нищо ненормално няма в него. След като ми изпуши цигарата, поиска да види какво има във вехтото ми найлоново пликче с надпис Харлей Дейвидсън. Боби има резидуална шизофрения. Сиреч без остра симптоматика. Сиреч е почти близо до нормалния човек. И именно затова не ме остави намира, докато не ми взе всички цигари, всички пари, които имах, и джапанките. И това под насмешливия поглед на санитаря. Боби наистина прилича на всички, които навън се наричат нормални хора. От всички божии птици единствено дългият Боби ми направи лошо, страшно впечатление. Единствено той ми каза, че много ме уважава, че нищо няма да ми направи и единствено той ми посегна. Отстъпвам поради една-единствена причина, която е на път да се превърне в моя житейска философия: нормалните трябва да дават пари за божиите птици. Седим ние с Боби двамата и пием кафе. Пушим цигари. Всички божии птици са ТАБАКИСТИ. Това е единственото смислено действие, което извършват - освен, че ядат. И че повечето от тях ходят до дупката на тоалетната. Те искат цигари или фас. Неистово пушат - не до филтър, а изпушват и пръстите си. На всички пръстите им са изгорени. И пак искат цигара. Когато някой мине по алеята, те се накачулват на решетките и молят учтиво за една цигара. Никотинът е полезен за божиите птици. Помага им да се социализират. Ако някога ходите в психиатрична болница, занесете на божиите птици цигари. Много цигари. (Карбовски: Стекове? Художника: Не! Мастербокси и тирове, тирове, тирове, хубави цигари. И силни.) Боби днес е изпил осем, девет, десет кафета. След като вижда, че от мен нищо няма да може да изкопчи, отива при другите, за да търси облагата, към която се стреми всеки неболен човек. До мен сяда красив като Д'Артанян младеж. Бяло лице, дълга коса, голямо чело, наболи червени мустачки. Това трябва да е Художника Иван. Давам му последната си цигара. Без да ми я иска. Спечелих го завинаги и се гордея, че познавам Художника Иван. (Карбовски: Ти ли си Художника, за когото всички говорят? Художника: Аз съм. Рисувам много, но тук в болницата ми крадат картините и ги продават скъпо и прескъпо на Запад.) до нас сяда Мечо. Мечо е олигофрен със синдром на Даун. Първото нещо, което вижда, е моето пликче Харлей Дейвидсън. От него се подава кърпата ми. Мечо взима кърпата и започва да я трие в лицето си. Скачам като нормален човек и с ужас си взимам кърпата и торбичката. Всъщност усещам, че вече не се държа много нормално. Мечо нещо ръмжи и мяка. Трудно му се разбира, но говори много повече от Боко. Целта на Мечо е да не му падат гащите. Пижамата му е скъсана и вързана отпред на корема. Мечо ходи по приятелите си и ги кара със звуци да му затегнат възела. Но проклетата стара скъсана пижама пак пада. Другата цел на Мечо я разбрах по-късно, след неговия съвършен етюд - застава пред хората и си бърка в гащите дълбоко и продължително. След това се обръща с гръб и си бърка отзад още по-старателно и съсредоточено. Целта на Мечо е "да си вкарам пишката в дупката на дупето". Санитарите са го научили на това. Пак санитарите си организирали преди време и едно смешно състезание между двамата олигофрени Боко и Мечо: двамата да си мерят пишките. От дърпане пишката на Мечо се разтяга като ластик. Санитарите обичат Мечо. Мечо обича санитарите. (Художника: Имаш ли микрофон? Карбовски: Не. Но знаеш ли, мислех да си взема... Художника: Знаех си аз. Разбрах веднага. Ти нямаш микрофон, но записваш... Така е то. Така трябва. Запиши всичко. Карбовски: Не мога да запиша всичко. Художника: Можеш, можеш... Можеш да го публикуваш даже... Хората трябва да знаят. Така е то.) Над Мъжко Остро се намира Женско Остро. Както си седим с Художника, Мечо, Боко и другите божии птици, отгоре се разнася "Бесаме, бесаме мучо...". Мечо се ядосва и сочи в разни посоки, защото не му е ясно откъде идва звукът. След като регистрира пеещата жена на решетката, я напсува и я нарича "алтава". Жената на решетката крещи: - Котенце, ще дойдеш ли да ме хванеш за ръка и да се разхождаме?! Или да продължавам да ти пея?... Не я виждам много добре на кого говори. - Да, да, на тебе говоря, котенцето със сините лентички... Е, това може да съм само аз, защото на вехтата ми тениска пише Аdidas и има три сини лентички. Поглеждам към санитаря и казвам на жената зад решетката: - Пей! Жената запява: - Вървят ли дваама на дъълъг път... И път да няяма, не ще се спраат... ще бродят чиисти по таз земя, ах, как не искаам да съм самаа... После разбрах, че тази жена наистина е сама. Пееше от женския Изолатор. (Художника: Някои хора са мъртви, защото не могат да бъдат честни... Идат като вълци, бягат като овци... Не! Не идат като вълци! Идат като тигри... Всичко е толкова наред! Обаче защо трябваше да става така?! Карбовски: Кое е наред и кое е станало как? Художника: Все едно, че не знаеш кое! Знаеш много добре. Не се срамувай да бъдеш честен.) Времето минава изключително бавно. Няма часовник. Когато питаш санитаря колко е часът, той винаги отговаря:"Шест!". Започва да ми става трудно и тежко. Нормалните не ебават птиците божии. Нормалните не приемат птиците божии за пациенти. Около мен е пълно с болни хора, обаче те някакси си държат достойно. Неболните са недостойните. Здравите хора са недостойните. И то не тези в болницата, а тези навън. Серат, ебат, чукат се, пият, смеят се - те не знаят за птиците божии. Никой не знае, че шансът да лепнеш шизофрения е по-голям от шанса да лепнеш СПИН. Ако един болен от рак се насере - почистват го. Тези, които трябва - родители и близки. Ако една птица божия счупи мебелировката - изпращат я далече. И когато божията птица умира в мизерия - тогава няма виновни Санитари, виновни Доктори, виновни Болести. Никой не е виновен. Не си мислете нищо лошо дори за Санитарите. Вие сте по-лоши и от тях. Време е за вечеря. В столовата още тече ремонт. Има голяма празна черупка за телевизор. Някои птици божии нямат лъжици. Обзема ме лек страх. Това, което ми сипват, е бяло, рядко и в него плуват малки остри бели бучки. Изглежда като супа от сперма на много болен човек. Опитвам го. Предполагам, че точно такъв е вкусът на супата от сперма на много болен човек. Искам да си върна яденето, но някой се пресяга и ми го взима. Оглеждам се и виждам, че всички се хранят настървено. Приемам, че съм разглезен по въпроса с храната. Вечерята е всъщност каша със сирене, разбирам от Художника. Отивам до тоалетната. Тоалетната не е чиста. Клекнали три божии птици пушат фас. Други трима мият чиниите. Питам дали има сапун. Няма, казват ми те, обаче има топла вода. После чиниите се изваряват в стерилизатор. Стъмва се. Това ме потиска. Сестрата се изправя пред сестринската стая и вика всички да дойдат при нея за хапчета. Няма нищо по-тъжно на този свят от опашката, на която се подредиха като деца моите другари. Прегърбени, слаби, божиите птици кълват хапчетата си. Повечето пият розови хапчета с надпис HAL. Халоперидол. Мечо дотичва отнякъде развеселен и като ме вижда, че се мотам и не се нареждам при тях, почва да вика: - Стиавай, стиавай! Хапчетата, и ти, и ти! Ставам и се нареждам на най-тъжната опашка на света. Взимам си хапчето. После го изплювам скришом от сестрата. Зелена капсулка, която ще си пазя винаги. (Художника: Знаеш ли Формулата? Карбовски: Знам много формули... Художника: Но не знаеш Формулата. Така е то. Ще трябва да ти я напиша. И Художника написва Формулата. Ето я: Художника ме запознава със своя враг - краля на планетата Едем. Художника казва, че планетата всъщност се нарича Ядем, защото кралят много обичал да яде. Но всъщност кралят се казвал Емилиян. Но Емилиян не се казвал така, защото имал много пари и вече щял да се нарича Емилион. И за три милиона лева можело тази болница да се превърне в хотел, където по стаите да има телевизор, баня, камериерки и всеки да може да си гледа куче. (Художника: Защо всичко трябва да става така? Преди беше по-лошо, но се оправи. Сега вече има даже маслини със ориз. Защо трябва от костите на хората да се правят филтри? От мозъците им ТЕ правят киселина, а самите хора превръщат в макарони. Тук долу има една машина за мелене на месо - тя превръща хората във спагети! Вярно ли е, че в София беше паднала атомна бомба? Вярно е! Аз възстанових всичко, но защо трябваше да става така? Вярно ли е, че всички китайци могат да бъдат големи колкото един българин? Вярно е. Могат ли американците да бъдат по-силни от целия български народ? Вярно е. Всичко това е така. Никой не знае, че ако направиш нещо лошо за някого, за него това може да е добро. Така е то. Най-хубавите неща не си ги спомням. ТЕ направиха да бъде така... Карбовски: Кои са ТЕ? Художника: Не се прави, че не знаеш. Пише ги по вестниците.) Художника ми дава да чета една книга. Книгата се казва Те бяха ваши връстници. Решавам, че заглавието е случайно. Давам му молив, карам го да ми рисува върху страниците от книгата. Той ми нарисува: 1. Опълченците на Шипка (това сме ние) 2. Гола жена пред Сталинград (защо руснаците победиха) 3. По темата "Те бяха ваши връстници". Представлява убит човек, който - за да предаде съобщение до щаба - е стиснал със зъби телефонната жица. Той с ръце това не може да го постигне, защото в устата слюнката на мъртвия ще служи за проводник, щото е електролит. Почвам да се притеснявам за психичното си здраве. Не може да бъде. Всичко започва да съвпада твърде много. Санитарят носи транзисторче, от което звучи песента на Дони и Момчил "Мания". Книгата Те бяха ваши връстници ми дойде в повече. Чета я. Тя е за едни побъркани хора, които винаги умират накрая, за да можел Девети септември да дойдел по-бързо. Художника казва, че Девети септември всъщност въобще не се е състоял точно на девети септември. Искам да си ходя. Искам да не съм луд. Лошо е да умреш. Още по-лошо е да си луд. Вече е нощ и всички отиват да си лягат. Аз изчаквам да стихнат и също си лягам. Чета още малко, за да се успокоя. Леглата са ужасно мръсни. Не се завивам. Твърде много хора са умрели в тези чаршафи. Загасват лампите централно. Двете божии птици в моята стая мълчат. Тъмно е и се опитвам да си внуша, че всичко е наред. В този момент високият кокалест мъж с вид на немец на съседния креват започва да се хили тихо и зловещо. После кашля. После пак се хили демонично. После пръдва - адски дълги невролептични газове без свян и обяснение. После пак се хили, кашля и пак пърди. Почти задрямвам в тази обстановка. Но няма да е толкова лесно. Птицата става, обляга възглавницата си на стената и започва да я боксира яростно. Кой ми беше казал нещо за боксьори? В тъмното силуетът му се обръща към мене. Вече е време да викам, че съм журналист и че тоя ще ме пребие. Пичът се обръща към вратата и си излиза. След него излизам и аз. Изтръпнал съм. Чета още два часа тъпата книга на ужасната луминисцентна лампа във фоайето. Връщам се в стаята, защото ми става студено. Боксьорът хърка. Лягам си и аз. В коридора някой вика тихо "Не ме бий, бе, не ме бий!" Не излизам да видя какво става. Човек не бива да експериментира много. Късно след полунощ всичко потъва в здрав невролептичен сън. Аз отдавна не спя. Събужда ме сестрата с пръчица за секрет в ръка. Трябва да ми вземе секрет. Всъщност аз трябва да си взема сам секрет. Отивам до тоалетната и си вземам секрет. Слагам го в епруветката на сестрата. Божиите птици закусват - чай, комат хляб и замръзнало кубче конфитюр. В този момент решавам, че ми стига толкова престой в дома на божиите птици. Лесно е да влезеш в тази болница. Трудно е да си тръгнеш. Вече не ме е страх. Паникьосан съм. Не мога да мисля. Постепенно паниката, че мога да остана завинаги затворен тук, ме залива и обгръща отвсякъде... Всички плоски сценарии за нормални хора, задържани насила на такива места, изплуват в главата ми. Мисълта, че шизофренията може да е заразна болест, просто засяда в мозъка ми. Искам да си тръгна. На всяка цена. Тук мога да стоя с години, докато майка ми се усети да ме намери. (Художника се навежда, взима от земята една калинка и казва: - Колко трябва да ме обича човек, че да се превърне в калинка, за да ми дойде на свиждане... Художника вижда едно черно малко куче и казва: - Колко ли трябва да ме обича един човек, че да се превърне в малко черно куче, за да ми дойде на свиждане... Художника чопли птича цвъчка и говори на едно врабче: - Колко ли трябва да ме обича един човек, че да се превърне на врабче и да долети дотук, за да ми дойде на свиждане...) Отивам и казвам на сестрата, че трябва да ме пусне, защото аз съм приет доброволно. Тя се смее и казва, че всички тука сме доброволно. А така! Казвам й, че познавам лично Доктор Иванова! Казват ми, че ако много досаждам, може да ме вържат. Много добре. Въртя се като луд пред кабинета на Доктора. Точно като луд. Как да излезе човек оттук, без сам да си поиска? А поиска ли си, все повече започва да прилича на божиите птици, които ходят по петите на сестри и доктори и ги молят за нещо. Параграф 22. Едната сестра ме праща при другата. Другата вика - ще те пуснем друг път. Не се притеснявай. Обяснявам, че не се притеснявам, но е мое право да изляза. Нормалната жена-сестра ме гледа подозрително и вика, че Доктора ще реши. Изпотявам се и почервенявам от напрежение. Дежурният доктор е млад и се казва Святовски. Целия ми свят се концентрира в този човек. А той ме гледа с внимание и се колебае дали да ме изпише. Все пак не ме е приел той. Този, който ме е приел, трябва да ме изпише. Казва ми, че няма как - ще стоя още един ден, докато дойде Доктор Иванова. Полудявам! Оше един ден тук и ще си прегриза сам гърлото. Очаквах да прилича поне малко на казарма, а не на място, където мога да се разболея от ужас. онова, което не изкрещях тогава, трябва да се напише сега. Представям си как е трябвало да го кажа там - на място пред всички красиви божии птици и доктори-мисионери. Щяха да ме вържат веднага. Никой не ебава лудите хора! Никой не обича лудите хора! Никой не смята, че те трябва да получат каквото и да било. Всички, които са ги обичали по пътя от Нормалното до Ненормалното, ги няма. Лудницата е морга. Моргата на Добрите Чувства към Непотребните. Те бяха ваши връстници. Те бяха божиите птици на по 28 години. Те са оставени от Точно Това Общество да гният в завързаните ръце на Докторите. Божиите птици са критерии за вашата нормалност. Не защото това ви чака и не защото трябва да се сравнявате с тях. Никой в тази страна не може да бъде наречен нормален и здрав човек. Здрав, твърди лекарският фолклор, е онзи, който не е изследван достатъчно. Просто защото критерият за нормалност на Едно Общество - единственият критерий - е отношението му към болните човешки крайници на Точно Това Общество. Диагнозата на Точно Това Общество е, че то е ненормално. Вече съм убеден. Лудите не са на адреса, на който бях аз. Лудите ходят по улиците и не мислят, не знаят, че един ден и те могат да полудеят и да попаднат там, където трябва да се съшие разкъсаното Съзнание. И когато е най-добре да дойдат Докторите! Ах, Докторите! Докторите, докторите - те да са живи! Единствените идиоти-светци на това място са те. Те са единствените, които знаят какво е сенестопатна дисморфобна картина при Емилион, те могат да излекуват манията на пеещата жена, те са единствените, които ги интересува резистентната параноидна шизофрения на Художника Иван. Те са там просто защото се интересуват от психиатрия. На мен не ми изглежда логично, но искрено им се възхищавам. Тези Доктори ядат на обяд това, което ядат и божиите птици. За някои това е основната им храна. Някои Доктори живеят и спят в кокошарника на божиите птици. Сестрите са носели домашна ракия от село, за да могат да бият инжекции. Докторите като от кал успяват да съберат разпадналата се психика и дори да върнат човека на мястото му. Докторите за мен имат само едно име - това е доктор Святовски, който ме пусна. Докторите наистина са светци, които имат право да не харесват журналисти. Благодаря, свети човече Святовски. Ще се опитам да се държа прилично. Хората имат само три пътя. Трите пътя на Смъртта, Лудостта и Играта. Играта те довежда до Лудостта. Лудостта те плаши до Смърт. Смъртта на Нормалните хора. Изписват ме. Прибрам се. Седя сам и гол върху тоалетната чиния и слушам как тече водата в красивата ми баня. Мисля си, че ето сега ще дойдат едни хора и ще ме върнат пак там. Къпя се бавно. Дългото къпане, което ти се ще да измие цели случки от твоя живот. Поръчвам си храна по телефона. Поръчвам си пиене по телефона. Обаждам се на едно момиче по телефона. Наистина се страхувам да не полудея. Алкохолът и разговорите със жени адски помагат да не полудееш. Някой ден ще престана да мисля за това, което видях, което ми се случи и което не мога да променя. (Художникът: Кой дава дефект? Кой дава дефект? Карбовски: Не знам... Художникът: Дефект дава машината. Защото я болят зъбите! Обаче вместо да оправят машината, ТЕ изхвърлят зъбите... Така е то. А изхвърлени, зъбите болят повече. И тях ги боли... Хубава цигара. И силна...)