МРЪСНА ПРИКАЗКА ГЕРМАНИЯ e25 
  
 
  текст: Мартин Карбовски 
 
Годината е 1994. Блед интелектуалец слиза на мюнхенската жп-гара с малко куфарче и много надежди. Това е Германия - разцъфнала, подредена като селска къща за гости страна, която пъшка под властта на тираничните братя Грим (както малко по-късно героят ще открие, те са нарисувани на банкнотата от хиляда марки). Бледият мъж среща най-различни интересни персони като поляци, работодатели и пълзящи самолети, както и загадъчния десперадо Хасковлията, с когото скоро се оказва рамо до рамо на лехата за корнишони. 
 
Мартин Карбовски играе бледия мъж-гастарбайтер, гражданин на съюзническа страна, попаднал под безсърдечния ботуш на капиталиста Фриденбергер. Ще оцелее ли Карбовски в този ад от предателства, злокобни козни и ставане по тъмно? Ще успее ли да спести някоя и друга марка, за да се върне в отечеството сред свои, подкарал мерцедес на старо? Една гастарбайтерска история за силата на духа и славянската жилавост във враждебната тевтонска среда. 
Ден 1. Качвам се на влака. Началото на лятото е. Слизам в някакъв град, който се казва Великденски дворове (Остерхофен). Във влака за пореден път човек установява, че това е Германия. Ако решиш да пръднеш в купето - веднага ще нарушиш новия световен ред и космическата хигиена на тая страна. Отвъд прозореца на влака се редуват ниви. Обаче никак не приличат на нашите ниви. На нашите ниви ъгълчетата и краищата са им стъпкани и обезобразени. Тука до последния клас нивите са като подстригани, краищата им са като по конец, ъгълчетата им са филигранно прави и образуват форми. Гледката от самолет сигурно прилича на гоблен, плетен от немска девица, която цял живот си е останала такава. Защото се е занимавала с гоблени. 
Пристигам. Слизам. Няма никой. Всички са на работа. Трябва да стигна до назначението си - село Бързото село (Шнелдорф). Няма такова село. Ходя с часове из чистите им улици. Къде са отишли всички немци? Някъкъв поляк ме упътва. Хората без работа в Германия се наричат "поляци". Излизам от населеното място. Ходя с часове между две царевични ниви, разделени от идеален асфалтов път. Явно в тази страна никой не идва и никой не си отива. Усещам отчаяние от самотата. Ужасът от мисълта, че съм се загубил в най-подредената страна на света, ме кара да се стегна. Смях напушва балканското ми сърце. Сигурен съм, че ще се справя. Това е просто Германия, провинция Байерн (Бавария). Това е Страната на Опънатите Нишки. 

Ден 2. Шефът ми се казва Мирния хълм (Фриденбергер). Жена му не е ясно как се казва, щото говори на немско-сиукски диалект. Наричам я Шефин, тя ме гледа подозрително. Фриденбергерови имат три деца, една баба, един дакел, един Мерцедес 200D. Имат също така малка къща, стопански двор с огромни халета, селскостопанска техника (колкото за цяла старозагорска област), собствена дизелова помпа. Всичко, което е на Фриденбергер, е дизелово. И жена му е дизел, и децата му са дизел. И гастарбайтерите му са дизел - икономични, евтини и адски замърсяват околната среда. Четиринадесет поляка и двама българи (аз и Хасковлията). Всички сме на около 23 години. После стана ясно, че Фриденбергер не взимал възрастни гастарбайтери, щото много крадяли. 
Шефин е като немска учителка от руски филм. Тя е руса и мощна като дойчмарката. Сини очи, телени рамки, руса коса, немска сланина. Типична немска "матушка", която работи по цял ден и е родила три деца - руси коси, сини очи. Но са момченца. Около Шефин има аура от нацизъм. За разлика от нея Фриденбергер прилича на пияница от село Бракьовци, Софийско. Изпит, слаб, брадясал, рошав - липсва му само една гугла и може да продава кисело мляко на пътя Видин-Кулата. Имам леки подозрения, че Фриденбергер е евреин. Почудих се как така една толкова дебела жена може да има толкова слаб мъж. Предположих, че Фриденбергер пие тайно и много. Не беше така. Просто Фриденбергер ставаше два часа преди гастарбайтерите си и си лягаше три часа след тях. Махнете Фриденбергер и дойчмарката на световните пазари леко ще падне. Никой не го видя да яде, да пие и да седи. Никой не го видя да се излегне или да дреме по баварските ливади. Сигурно защото в Бавария ливади няма. Има само краставични ниви. И всичките трябва да бъдат обрани от Фриденбергер и гастарбайтерите му. Аз съм един от тях. 

Ден 3 Работата е ад. Още първата вечер разбирам, че краставиците се берат с Flugzeug (самолет). Никой не можа да ми обясни какъв е този самолет, с който се берат краставици. Хасковлията първо се зарадва, че вече си има дружка, после престана да обяснява. "Ще го видиш самолета. Ко да ти кажа - немеца го е измислил...". 
В първия момент като видиш самолета на Фриденбергер, се оглеждаш за гората с краставиците. Настина това нещо е конструирано като двуплощник. Само че не лети. Направено е да пълзи. Това е просто един стар камион Мерцедес, на който са заварени криле. Крилете покриват осем реда краставици от едната страна и осем от другата. Гастарбайтерите лягат върху тези криле. По корем. Ръцете им са пуснати надолу и берат корнишоните със страшна сила. Хвърлят ги в едни малки улеи пред себе си. В улеите има лента и тя извозва корнишоните назад към ремаркето на самолета. А самият самолет пъпли из краставичните полета на Бавария и нищо не може да го спре. От време на време Фриденбергер пуска самолета на автопилот и отива назад да рови из краставиците. Проверява дали не сме оставили някоя краставица. Ако намери краставица - мърмори. Ако намери втора краставица в твоя ред - уволнява. И обижда - каза на един поляк, че е мързелив. Полякът не се обиди - тръгна си. Беше весел, защото знаеше, че от Германия все ще успее да открадне нещо. Не можеш се върна ей така с празни ръце, нали. 

Ден 8 Работата е ад. След първата седмица на гърдите на всички излизат страхотни гнойни пъпки - това е от спарения дюшек, върху който лежим от 05.30 до 23.30 часа средноевропейско време. Имаме половин час почивка на обед. Никой не се къпе, никой не яде много. Няма време за това. Спим в легла на два етажа в халето, където Фриденбергер си паркира трактора. Събуждали ли сте се в пет сутринта от рев на трактор шведско производство?! Ужасът от внезапния шум се заменя с бягство навън от отровните газове. На някого (поляк) му руква кръв от носа. Жегата, лавандулата, механичните движения в раменете, бодящите ластари на краставиците, прахта - всичко това влиза в отвърстията на човешкото тяло и прави коричка. А от тази коричка - поетите знаят - и душата закоравява. След десетия ден всички искат да си ходят в къщи. 
Към това се добавя и спречкването ми с Поляка Янош. Има такива поляци - кокалести, руси. Ама поляците са руси като руснаци, а не като немци. Полякът Янош твърди, че е великополяк. Великополяците са с претенция, че са едва ли не немци. Полякът Янош ми казва в прав текст на немски (заяждане) : "Съдейки по твойте очила, не всички българи са цигани..." 
В такива моменти необяснимо защо ми става тъжно. Ако има нещо което ме натъжава и обърква истински - това е ненужно лошото отношение на човек към човека. Какво да му кажеш на такъв човек? Казах му: " Съдейки по твойте зъби обаче, всички поляци са абсолютни коне..." 
От превода шегата и обидата сега се губят. Ако ние обаче се обиждаме на "говедо", поляците се обиждат на "кон". 
Хасковлията и няколко не толкова честолюбиви поляци ни помириха. Тежко е да си гастарбайтер - всички те мразят. Аха-аха да си тръгна. 

Ден 15 След втората седмица един прашасал не-великополяк ми казва нещо, което ме накара да се разсмея. Това беше полският еквивалент на българската пословица "човек и на хуй да го въртиш - все някога ще свикне". Пляскаме си ръцете с поляка. И правим това, което са правили потиснатите и унизените от капитализма по цял свят - обединяваме се на интернационалния принцип. И престава да ни пука. Вече никой не може да ни изгони от полетата на Фриденбергер - защото сме стари гастарбайтерски кучета и започваме да се учим на хитрини. За да е по-лек животът върху крилото на самолета, си говорим за жени. Разговорът се води на английски, немски и руски. Най-вече на полски и български. Фриденбергер усеща кой прави раздора на борда на неговия самолет - българите. Непрекъснато повтаря - "Булгарише нур бла-бла-бла!" (Българите само дрън-дрън). Обаче не може да ни гепи в издънка. Ние с Хасковлията бачкаме по-яко от всички. И винаги искаме допълнителна работа. Когато сме в почивка, Фриденбергер все нещо мъкне, разтоварва, откача и закача. Помагаме му само ние - българите. Сигурно защото у поляците няма толкова засилен магарешки синдром. С Хасковлията имаме само едно общо нещо - щом има работа, тя трябва да се свърши. Пък и се оказва, че от цялата компания моят отвратителен немски е най-разбираемият баварски език по тия места. И Фриденбергер ме ползва за преводач. Лидерът на групата е обаче Хасковлията. С балканската си фамилиарност и чаровното си безсилие (от липсата на език) той печели сърцата на всички. Печели и по някоя друга марка от басове, замени, чейндж марки-злоти и т.н. Икономически самороден гений е Хасковлията. Сложи го на кенеф, той ще ти отвори лавка. В началото го кръстих господин "Ко-каза-тоя?". Постепенно образуваме комбина. Той носи вродена житейска решителност. Аз участвам със своята придобита нефункционална интелигентност. Заедно, това ни прави адаптивни и способни във всяка ситуация. Видях го, че гепи от дребните пари на поляците - бърка им по джобовете. Нищо не казах. Ко да му кажа. 

Ден 26 Градушка! Огромни ледени парчета накъсаха сенника на самолета и ни накараха да бягаме из калта като от бомбардировка. Краставиците на Фриденбергер просто станаха на каша за минути. Сам Господ Бог като я гледа тая подредена страна и сигурно се дразни. Нивите станаха мазало, всички гастарбайтери притихнахме под навеса и разбрахме, че бачкането май беше дотук. Хубави пари се печелят в Германия. 7.50 DM на час. Какво ще правим сега, като ги няма най-мразените неща на този свят - баварските краставици? 
Фриденбергер за пореден път показа, че няма нищо общо с българския селянин. И че немската градушка няма нищо общо с градушката на Яворов. Същия ден дойдоха едни очилати, плешиви, слабовати костюмари и му връчиха застраховката. Той не я взе, а поиска нещо друго от тях и те се навиха. Застрахователите за половин ден организираха доставката на тонове краставичен разсад и с машини го набучиха на мястото на старите насаждения. За още половин ден новите краставичени растения се прихванаха, раззелениха се и градушката на Господ-Бог се обезсмисли. Фриденбергер ми каза да преведа на останалите: "Седмица почивка, за да се надуят краставиците". Аз преведох и му казах: "Отивам да се разходя из Германия". Той опули очи и се опита да ме разубеди. В спора си с него разбрах нещо ужасно. Фриденбергер и жена му никога не са ходили на море. Фриденбергер и жена му не са ходили по-далеч от Мюнхен. И то по работа. Фриденбергер и жена му зиме и лете стоят в Бързото село Шнелдорф и крепят немската икономика. И последно: Фриденбергер и жена му не са богати немци. Те твърдят, че работят само за прехраната си. Нямах причина да не им вярвам. Но техният начин не ме интересува. Това което ме интересува в момента, е концертът на Пинк Флойд в Мюнхен. 

Ден 35 Върнах се. Спах по гари и комуни, стопът вървеше чудесно, за десет дни навъртях 4000 км. Нито един път не ме спря полицай. Можех и да не се върна при Фриденбергер, но бях обещал. Ако бях емигрирал, полицията щеше да създаде много проблеми на Фриденбергер. Аз изпълних обещанието си. В замяна имаше отново цели просторни полета с корнишони, които чакаха. Чакаха нас и Фриденбергер. 
Ден 36 Работата е ад. 
Ден 37 Работата продължава да е ад. 
Ден 40 Аз съм негър. А работата е ад. 
Ден 52 Изобретих блуса. Хасковлията подава някъкъв напев и поляците го подемат. Това е есперанто блус. Дори Фриденбергер е впечатлен. Работата е да си ебе майката к'ъв ад. 
Ден 56 Бихме Германия на световното по футбол. Дори Фриденбергер е впечатлен. "Работата е там", казва тоя мъдрец, "че вие имате играчи. А Германия има отбор..." 

Ден 60 Почивен ден. Никой не се впечатлява от почивен ден. Никой не го е искал. С Хасковлията отиваме до Кинжал село (Дегендорф). Зяпаме немска стока и си правим тънки сметки. Забелязвам, че Хасковлията ме ползва като "завеса". Праща ме при продавачките да ги питам нещо, а докато те ми обясняват, той гепи от щандовете разни неща. Много краде това момче! Аферим, всички ни излъга! В "Карщад" обаче го загубих. Намерих го след пет часа, седнал на входа на огромния търговски център. 
"Кво правиш бе, Аскьой?! 
"Ми фанаха ме бе, софеанец..." 
"Какво те фанаха бе, Аскьо?! 
"Ми да крада портфейли от щанда за кожени изделия..." 
"Как така бе, нали досега не можаха да те хванат? 
"Ми вътре в портфейла немеца е турил едно малко нещо, като глава на топлийка. И като стигнах на ексаватора и всичко наоколо зе да пищи..." 
"И кво ти направиха?" 
"Ми първо искаха да викат полиция, обаче като видяха, че не знам езика, ме снимаха, дадоха ми това листче и ме съпроводиха до изхода..." 
На листчето пишеше, че лицето Хасковлията не може три години да посещава търговска верига "Карщад". В противен случай подлежи на краткосрочно съдебно дирене, повдигане на доказано обвинение, глоба и затвор. Немецът го е измислил, наистина. 
Ден 60, следобед Откраднах писалка "Пеликан". Не можах да се сдържа. Желанието да крадеш го има у всеки. У мене то обаче не може да се развие. Никога не бих посегнал към нещо, просто защото не желая да изпитвам отрицателни емоции. Страх, срам и смут. Трябва да оставя тази работа в ръцете на други, по-достойни за това. Хасковлията има вече две чанти с плячка - чадъри, портфейли, чорапи, кърпи, кожено сако (!), автомобилна помпа, килограм картофи, люти чушки (от саксиите с цветя на баба Фриденбергер), диктофон, канцеларски материали и прочие кинкалерия и пасмантерия. Подозирам, че той има пръст и в изчезването на дакела. Дакела на бабата много го лаеше. Скарахме се с Аскьото. Казах му или да престане да краде, или да делим плячката, щом ме ползва като завеса. Побесня. Той се бил трудил толкова много. И рискувал много, а аз искам наготово. Казах му, че ако го бяха гепили, щяха да ме гепят и мене, че баламосвам продавачките. Можеше поне да ме осведоми за това. Виждали ли сте честен крадец? Хасковлията ми даде диктофончето. С мъка ми го даде, като преди това се опита да ми го продаде. Решихме, че сме квит. 

Ден 61 Дойде трети българин. Но това не е важно. Хасковлията си купи кола. Щях да се хвана на бас, че я е откраднал, но сам му уредих документите. Ескорт за 1100 DM. Сега си помислих, че ще престане да гепи от магазините, щото вече има имущество и има какво да губи. Глупости - същия ден в почивката някой ми свирна от близката царевична нива. Хасковлията гепил колело с 24 скорости "моунтай-байк" от Дегендорф. Помоли ме да му помогна да го разглобим и да го натоварим в багажника на форда. Разглобявали ли сте колело в царевична нива?! Обясних му, че кражбите за мен са свързани с много повече усилие и нерви, отколкото негърската честна работа. Мисля, че ме разбра. Но все пак му помогнах за колелото. 

Ден 70 Работата намалява. Полякът Янош е враг на българите. През нощта хърка като "недоебана полякиня" (Хасковлията). Опитах се да го разбудя. Да се еба в инициативната глава. Полякът Янош изрева, скочи в кревата си и размаха нож към мене. Този капут е опасен дори насън. Омразата ни е спонтанна и искрена. Не е на интернационална основа. Явно не мога да търпя великополяци. 

Ден 88 Хасковлията ни организира свободен ден. Баламоса Фриденбергер, че имаме религиозен празник. Хасковлията е пич. Когато Фриденбергер кихне, той му вика "датибамайката!" с най-учтив тон. Наложи се веднъж да преведа, че това означава Gesundheit (наздраве). Въобще не се учудих, че един ден когато аз се разкихах, най-малкото Фриденбергерче ми пожела учтиво "датибамайка! Та?!..." 
А в почивния ден отидохме на Октоберфест. Така каза Хасковлията. Обяснявах му, че Октоберфест не може да има в края на август, но той успя да убеди поляците, че и те имат религиозен празник. 
Отидохме в онези огромни задушни палатки, в които мирише вкусно, лее се бира и се пие пот. Почнахме неубедително, щото поляците много бира не харесват, а на нас ни се струваше скъпа. Обаче по едно време като почнахме да поръчваме едни големи 1.5 литрови халби, като се пуснахме на едни вурстове и шашлици... Не се разбра кой плати. Май никой. Цялата група на религиозния си празник му изпусна края, както и всякъкъв транспорт до Шнелдорф. Някои свиха велосипеди, други - халби, трети - просто оставена мотопедна каска, за да не се минат. Сякаш на всяка цена българи и поляци искаха да покажат колко по-широка душевност имат от скапаните шваби. Шовинизмът и алкохолът са свързани правопропорционално. 
Вървим пеша към Фриденбергерови през онова ми ти баварско поле. Поезия. Всеки нещо крещи на собствения си език. Ние сме с нова националност, и се гордеем с нея. Просто в паспорта ми до визата трябва да пише: "националност: гастарбайтер. Не му се разрешава да бъде немец". 
Хасковлията вика да "пейм". Пита ме коя песен може да знаят и поляци, и българи. Не мислих много дълго. Това е за мене поезията. Тъпи поляци, мръсни българи, немска бира в сърцето на Германия. В тая ситуация има само една песен: 
Расцветали яблони и груши... 
Това е поезия, нали. Такава нощ се помни като Курската дъга, битката при Яш, Драва и Соболч, като Збигнев Бониек и като Мерцедес Бенц. На сутринта Фриденбергер освободи двама поляци. Докато всички се правехме, че берем краставици, тези двамата повръщаха в лехите си, без да имат сили да зарият повърнатото. 
Не знам как успяват, но немците винаги си връщат за всяка победа над тях. 

Ден 96 Работата почти привършва. Поляците един по един отлитат. Полякът Янош също си тръгва. Половин час преди да тръгне към полско-немската граница, той изпищява, че някой му е откраднал парите. Парите, които той с кръв и пот е заработил заедно с нас за три месеца. Ние с Хасковлията тъкмо се връщаме от Дунава. И нищо не знаем. Поляците се събраха и нарочиха третия българин. Момчето преди време се беше опитало да си отчупи тайно от шоколада на Поляка Янош. Тогава мина без бой. Сега вече миришеше на полиция и затвор. Става дума за около 3500 DM, нали. 
Фриденбергер беше като застрелян. Той наистина много ни харесваше. Не можеше да повярва, че някой от нас е извършил такова пъклено дело. Шефин фучеше, гледаше към мене и повтаряше думата "полицай". Първо щеше да извика полиция веднага. После заплаши, че ако не си признаем, ще извика полиция след 5 (фюнф) минутен. После минутите станаха 15 (фюнфцеен). После тя реши да ни даде още един час, постави по средата на спалното помещение една кутия и ни караше да влизаме и да излизаме един по един. Та който ги е взел, да ги остави. Никой не остави никакви пари в тъпата й кутия. Когато попитах Шефин защо гледа в мене, тя ми каза, че се надявала да преведа много точно думите й на всички останали. 
Шефин каза, че имало и друго решение - всички да отделим от заплатите си по 150 марки и да възстановим сумата на Поляка Янош. Тогава Хасковлията каза нещо на немски, което ме потресе. Потресох се, защото първо, беше много смело, и второ, че въобще Хасковлията накрая проговори немски. Той каза хладно: 
Besser polizei! (приблизително: по-добре да дойде полиция!) 
Така си легнахме без полиция, без заплатата на Янош и с лекото усещане, че от утре аз и Хасковлията ще започнем да въртим далавери в един добре подреден немски затвор. 

Ден 96 (една друга гледна точка) Не се срамувам да си призная. Парите ги гепи Хасковлията с безценната моя помощ. Първо забелязах, че Поляка Янош си е оставил пликчето с марките на леглото. Всички бяха навън и леко се припичаха, докато Фриденбергер нещо мъкнеше, оправяше и завинтваше. Казах на Хасковлията, че кинтите на Янош са там. Той се стресна и ме попита укорително защо не съм ги взел. Аз му казах, че това е кражба и само го осведомявам колко хубаво би било, ако някой съсипе Поляка Янош по този гнусен начин. Хасковлията каза само да му правя завеса. 
Адреналинът в едно такова начинание е по-силен от алкохол. Качих се без колебание във форда и дадох газ назад. Бутнах простора с прането на поляците. Фриденбергер се изправи и почна да крещи, че съм луд. Аз му казах, че само съм пиян и щастлив. Направих три кръгчета из стопанския двор със свистене на гуми и засилване към дизеловата помпа. След мене вече всички крещяха и псуваха. Сгазих една от играчките на най-малкото Фриденбергерче. На разбора съжалявах доста за тази играчка. От спалното към мене хукна Хасковлията и ми се скара строго, че правя глупости с колата му и съм й одраскал бронята. Качи се до мене и както ми говореше, аз дадох газ към Дунава и многобройните красиви крайречни алеи. 
Хасковлията каза, че ги е взел. Въобще не обърна внимание на репликата ми, че не е трябвало да ги взима всичките. Каза ми, че това е най-идеалната завеса в живота му. Само дето не ме разцелува. Наистина по нататък никой не свърза моето неестествено държане със случката. Когато си гастарбайтер, поне по два пъти на ден се случва някой от колегите ти да полудее, да почне да кудкудяка, да побеснее или поне да заплаче. 
Върнахме се в стопанския двор, а там - суматоха. Всички, изправени до стената, биваха пребърквани от Поляка Янош. В суматохата успяхме да хвърлим парите в единствената коприва, която расте като плевел в Германия. Копривата под първия трактор на Фриденбергерови. 

Ден 97 Нямаше полиция. Фриденбергер намери работа на всички и каза, че още една седмица ще работим, за да може Поляка Янош да заработи нещо. Явно документите на фриденбергеровите гастарбайтери не бяха много в ред и затова той и Шефин предпочетоха да оправят работата без полиция. Всеки е малко мошеник, дори и Фриденбергер. 

Ден 105 Лично закарахме Поляка Янош до немско-полската граница. Той беше убеден, че третият българин му е свил кинтите и дори ни се извини, че с нас се е държал лошо, а не бил видял що за човек е третият българин. Ние му се усмихнахме. На връщане спряхме да една бензиностанция и развалихме големите банкноти от по 1000 марки, от които съучастнически гледаха братя Грим. Хасковлията не оспори моята идея да разделим парите на три. Третият българин се зарадва много на дела си и хич, ама хич не ни се сърдеше. 
Същата нощ Хасковлията даде банкет. Пихме уиски с не-великополяците и празнувахме лошотията. Собствената, ирационалната. Също така световната и интернационалната. Мисля, че беше 9 септември. 

Ден 111 Тръгвам си. Хасковлията ще ме откара до Нюрнберг. Като видях колата обаче, щях да полудея. Тази кола беше пълна с крадени неща. Разпознах комплект ключове и въдици от килера на Фриденбергер. Разпознах неща, които аз дори не бих преместил от едно място на друго, а той ги беше гепил. Беше взел дори антената от телевизора, който Фриденбергер беше домъкнал, за да гледаме късните мачове на световното. Накарах го да я върне. Послуша ме. Върна се с антената десетина крачки, после се обърна и ми каза: 
"Не мога да я върна. Някои хора имат само един начин на живот. Ти си щастлив, защото да свиеш писалка за тебе е развлечение. Просто нищо не разбираш." 
И взе антената от телевизора на Фриденбергер, който той ни донесе за да видим как като никога България би Германия на футбол. 
Продължавам да го обичам това момче Хасковлията. Мисля си, че хора като него са енергийният потенциал на нацията. 

Ден след това. Пътувам към България. Никога повече не видях никого от Баварската сага. Винаги, когато (вече официално) влизам в Добре Подредения Свят на Обединена Европа, си мисля, че не съм варварин. Винаги, когато излизам през китните им гранични пунктове, си мисля, че човек е такъв, какъвто го приемат. Гастарбайтерът е икономическо животно, което няма да оцелее, ако не отхапва парчета жива плът от гостоприемника си. Ако не му носи болести като Обществена краста и недоволство. Германия е мръсна приказка за всеки, който не е немец или поне турист. 
Гастарбайтерите са лошите в нея. А без лошите не може да съществува нито една уважаваща себе си приказка .