Нощта на живите мъртви e24 
  
 
  текст: Мартин Карбовски 
 
В България известните са известни предимно с това, че са известни. Тукашният вариант на beaumonde отдавна мирише на гнило: обединили усилия, евтаназите/мастилени братя/шутове на служба при Съдбата Мартин Карбовски и Николай Романов надяват кислородните маски и се опитват да съкратят мъките на зомбитата. Царят не само е гол, но и никога не е бил цар, твърдят те; запознай се с Клетниците, макар че вече ги познаваш. Глупостите и станиоловия им блясък те бомбардират ежедневно. 
 
"... у прабългарите стоял един обичай, непознат у никой друг народ: Един арабски писател, Ибн Фадлан разказва, че когато виждали в средата си някой човек, който особено се отличавал от другите по кадърност и ум, българите казвали, че повече му приличало да служи на Бога. И поради това го обесвали на някое дърво... Тоя начин да изпращат на оня свят своите надарени люде произтичал у прабългарите от вярването им, че Бог се нуждае от подобни избранници, за да управлява чрез тях света..." 
из "История на българския народ" 
Петър Мутафчиев, 1943 г., с. 89, БКН 

"Успокойте се - вие сте никои. И това може само да ви радва" 
Уилям Сароян, Некролози 

"Нещата са изцяло такива, каквито изглеждат; и отвъд тях не съществува нищо" 
Жан-Пол Сартр 

В задния двор на Добре Подредения Стар Свят, малко под капещия свод на Континенталната клоака, заврян под тестисите на Европата, седи един неизвестен малък хартиен човек (направен от книжни пари) и пуска сапунени клъбца слава. А тези, които наследиха обесените по дърветата "надарени люде", потомците на избитата няколко пъти Аристокрация, днес са клекнали неудобно вътре в тези клъбца от слава и почукват по меките им стени в опит да контактуват с останалия свят. 

те са една нова религия 
Те са светският, ах, светският живот на нацията. Те са Братството на хай-лайфа по време на чума. Те са и Сектата на Елита от Последния ден. 
За елита, светския живот и хай-лайфа е чудесно да се говори по Коледа. Ордите вдебелени и вдебилени коктейлни пичове и тъпи путки, организиращи панаира на суетата в забравената от бога махала на Световното село, са изключително рядък медицински случай. Човешкият елит в тази страна прилича на задръстена обществена тоалетна, на която й трябва един здрав прът - едно да се отпуши и прокара Общественото лайно, и второ за да може лайняната пръчка да стане жезъл на хай-лайфа. Когато се замисли за нашия елит, първото нещо, което му хрумва на човек, е материал за трикраките недомислени от урбанистично-рустикалната ни среда бездомни псета. А второто, което нормалният човек е длъжен да направи, е да се изправи пред сектантското сборище на Елита от Последния ден и да изкрещи звучно и популистки: 

Ваде Ретро! (тоест 1. назад и 2. останете си някъде там в осемдесетте!) 
Елитът на една страна по принцип е класацията в нравите, отношенията и човешката изява в Съответното Общество. Той не е класация на интелекти и лични характери. Предполагам, че обидените по-долу хора са страшно добри като човеци в душата си и сърцето си. Всъщност те са добри именно по душа, а не в онова, с което се занимават [ако има такова]. Проблемът е когато една личност от кастата на водачите стане причина за заблудата на хиляди последователи - оттам страдат всички. Защото това е майката на Общественото лицемерие и оттам - Обществения неуспех. Класацията на известните хора у нас е изключително субективна, поради простата причина, че 

проблем с българския хай-лайф няма, защото няма хай-лайф 
Просто има едни прости и обидни за нацията лицемерни хорица, които си играят на Аристокрация. 
В т. нар. Обществен живот щъкат какви ли не видове и подвидове, които за по-голяма яснота трябва да бъдат разделени на две части. Класацията на известните хора у нас започва от едно фиктивно разделение - ние имаме 

кухненски елит и булеварден елит 
Кухненският вид е съставен от по-неизвестните имена с по-големите претенции и по-малките възможности. 
Типичен пример за кухненски елит със затихващи функции са примерно редакциите на вестниците Стършел и Култура. Но ако те нямат никакво значение за формирането на общественото мнение, то голямата тъга идва от това, че към кухненския елит спада най-многобройната квазиелитарна прослойка у нас. Това са духовните водачи 

Великите Мастурбатори 
Тази страна е пълна с хора, които се самонаричат духовни водачи и най-паче "интелектуалци". Интелектуалец е най-сбръчканата и лишена от смисъл дума в българския език. Никой не знае какви животни са интелектуалците. За тях се чува и усеща, когато някой им предложи да вземат позиция. И тогава те се изпускат - изпускането като акт на несъзнателна смелост и като акт на несъзнателен отказ от страна на сфинктера да е стегнат през цялото време. За неща, за които човек просто трябва да изпсува или да убие, интелектуалците разсъждават дали и как е възможно това. Във всеки техен акт блести нищоказването, дупелизането, държенето цял живот на оная си работа в ръце и едновременно с това плах опит за дефиниране на позиция и културен автоимидж. Т.нар. интелектуална среда е захранена в миналото от лабораторията на партийно-кастовите нужди. Тя е израснала като проститутка, на която са плащали добре, но сега я търсят все по-малко, поради отлежалост - а отлежалостта е добродетел единствено при вината и уискитата. Визията за интелектуалеца е: зле облечен и добре нахранен (макар че скимти обратното) човек, най-вероятно женен за актриса, която от своя страна се чука с братовчедите си. Което е и истинското бреме на интелектуалеца (като изключим фалшивия алкохол, дребните вътрешноведомствени интриги и прочие безинтересни лайна). Българският интелектуалец е българският Васисуалий Лоханкин (Илф & Петров): той не работи и никога не е работил нищо, тъй като това би му отнело от ценното време да размишлява над важни въпроси като например "Пешо Георгиев (попълни си името сам) и трагедията на българския либерализъм". Българският интелектуалец иска да чука българското общество; и тъй като то е сухо и актът е неосъществим, той - натъжен и ако го питате, отритнат - самотно мастурбира. 

Единственият шанс на нацията е да чака тази среда да измре 
Тези гьобелсови мисли са предизвикани от културното отчаяние на отделния индивид - пресата, медиите и журналистите са зациклили в инерцията да ухажват все повече изпускащите се интелигенти. А самите те не направиха и не правят нищо. Българите тайно ги е срам, че след 1989 година нито един от мозъците на тази страна не извади апокрифна книга; плаче им се на българите (но само на някои от тях: на други им се смее през цялото време), че нямат Михник, Йонеско и Хавел; мечтаят си българите за Сахаров и Солженицин. Но, както е известно от следосвобожденската история, в тази страна предимно се мечтае и малко се действа. 
В кухнята на обществено-духовната елит-пирамида, на масата, постлана с вестник Литературен Фронт, около шише евтина гроздова и краставички от буркан, седят 

писателите 
Това са хората, заради които българската литература днес прилича на стерилна крава: Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Александър Томов, Христо Калчев, Владо Даверов, Евтим Евтимов, Илинда Маркова, Блага Димитрова и всички останали знайни и незнайни словослагатели в срутващата се къща на казионното писане. 
Топло ти става на сърцето, когато се сетиш, че има и други, които не са маскари. Хората, които написаха Нещо в Последните дни, са Хайтов и Радичков. Още един път за критерия - няма значение дали Хайтов се е снимал с отрязани партизански глави и дали сам си е писал Мъжките времена. На кой му пука, че Радичков е ортодоксален комунист - тия двамата просто написаха интересни и нелицемерни неща. В края на века могат да са спокойни и чисти като светци. Или поне като Георги Марков и Борис Априлов, Бог да ги прости. 
Динозаврите са изчезнали не защото са се заледили, а защото са снасяли запъртъци, от които никой не се е излюпвал. Някой ден кухненският елит на тази страна [надяваме се] ще изчезне като динозаврите - заради ледниковия период в икономиката. Икономическият мраз ще стори същото и с безплодните литературни и духовни динозаври, които още дълго време ще мастурбират в общественото пространство и ще пръскат семето си в лицата на няколко млади поетеси и стотина възрастни жени. 
За тях ще остане скорошната реплика на Андрей Пантев в Стандарт: "Единственото ми качество като интелигент е това, че съм ничий." 
Вярно е - интелигентът е ничий. И независим - в оня смисъл. 
Поне така казва Михник, ала той е поляк. Ти прецени дали е прав. 

Когато едни хора не са важни и не вършат нищо, няма какво да се пише за тях. Това есе е именно за хората, които всъщност не са важни и най-вече не вършат нищо. Догажда му се на човек и от това, че колкото повече пишеш за тях, толкова повече доскучаваш. Константин Коцев е казал истината с две думи: "Тези хора се държат така, сякаш не серат. И сякаш като пръднат, през гъза им излитат пеперуди..." Бихме добавили: тези хора изглеждат като хонорарите си - обидно дребни. Много по-интересен и важен обаче е другият, истинският панаир на суетата 

булевардния елит 
Светски личности като отрудения Евгений Минчев са докарвали у не един човек пориви да се разкара от тая нещастна държава. Минчев спонтанно и хрисимо говори за познанствата си с вече неизбежните посланици и за ордена на Фруктиерата. Ни да го биеш, ни да го връзваш кавалера на Фруктиерата - толкова е нелеп, че понякога направо ти става жал. 
Както и при духовните водачи от кухнята на елитарното общество, така и при булевардния елит критерият за "звезда" е единствено това къде и как се появяваш - без отпратки към интелекта и характера на личността. Кратко отклонение: азбучен пример за човек, който върши нещо и е известен ЗАРАДИ, а не ВЪПРЕКИ него, е Ути Бъчваров - някакъв готин пич, който ходи на лов, забърква манджи и се държи нормално пред камера. Едновременно с това в живота пие като мъж, псува колкото трябва и се държи естествено. Защо Ути е пример? Защото той притежава онова, за което евгениминчевците и любостойковците никога не са чували - 

самоирония 
Самоиронията е абсолютно първият и непоклатим признак за интелигентност. Всяка една обществена личност, която се приема твърде насериозно, е обречена да умре мъчително, попадайки в лапите на журналистите и папараците (и в прицела на подобни есета като това тук, не че сме виждали други). Елитът в нормалното общество знае, че сам зависи от това дали ще се сношат с него журналистите. Журналистите в нормалното общество пък знаят, че са "вся власть советам" и бачкат денонощно, за да изложат звездите - това означава много пари. Това за звездите означава и доста повече слава, равна на пари прим. Една молба: не вярвай в искреността на човек, който бие фотографи или праща гневни писма до съответната медия, в която според него е окалян. Тъпото копеле се възмущава и дращи неграмотно опровержения; на самоироничния човек просто не му пука. 
У нас, разбира се, за пореден път нещата са наобратно. По коктейли, светски седянки и елитарни вечеринки има страшно много журналисти. Тези сборища са екран на общественото двуличие - там се вижда коя госпожа кого ще наебе тази вечер, кой телеводещ повръща направо на килима, кой бизнесмен яде като прасе и дори не повръща, и кой друг един господин иска да чука нищо неподозиращия младеж на бара. Но журналистите си траят за всичките тези сцени на величие и падение защото са продажни идиоти (30 от неизбежните кюфтенца на клечка, набодени в зелка), които не съзнават властта и силата си. Навсякъде по света елитът се създава и дирижира от жълтата преса, докато у нас жълтата преса се ръководи от сандвичите, панираните октоподени пипалца и дали има още от ония вкусни лозови сармички на шведската маса. 
Жълтата преса е един от боговете на булевардния елит, който у нас е разпънат между мокрия и сухия бар, а в краката и дланите му са забити клечките от недоядените коктейлни хапки. Жълтата преса не се рови в личния живот на Известните Гейове и Популярните Бандити не от уважение към правото им на личен живот, а от непрофесионализъм, инерция и страх за жалката си журналистическа кожа. 
Жълтата преса не говори истината и е скучна като лош порнороман, в който читателят трябва сам да се сеща какво се случва. В този порнороман никога няма да се кажат истини като това, че (примерно!) 
- Лили Иванова за последен път е била звезда когато сме се раждали и при нея процесът никак не напредва елегантно, както при Тина Търнър примерно 
- Георги Христов не е имал хит (пардон, шлагер) от години, само признание в САЩ (?!) 
- дует Ритон са си изпяли песента (наскоро разбрахме, че това не била една и съща песен, а две различни - и двете на Тончо Русев) 
- оня от "Трик" си е боядисал косата като скункс 
- Росица Кирилова по-скоро мърмори, отколкото пее, но не по начина на Марк Нопфлър 
- шоуто на Тодор Колев де факто приключи по-миналата година 
- Къци е хлевоуст печалбар 
- Маруис Куркински всъщност се взема насериозно 
- Щурците още поне 20 години ще припомнят за печатите по бедрата на ученичките и страданията на късата коса 
- Някакъв човек "по телевизора" с костюм и фишу (?!) се упражнява по стил, а първото му име, ако следите ежедневниците, е малко индианско - Модният Ас (същият се обезсмърти в пантеона на българското псевдо с фразата "Безстилието започва от моя костюм нататък") 
Друг някакъв синковец, самонарекъл се Човекът глас опищя цялата държава - и както се разбира от изявите му, дори шумът от Калашников е някак по-тих и по-интелигентен 
Българската живопис поне от десетина години насам е някаква жизнерадостна цветна мацаница, която някакви хора от провинцията, наскоро открили костюмите на Армани и мерцедеса с кръглите фарове, купуват срещу престъпно много пари, нацепена на малки и по-големи шарени правоъгълници, наречени явно за удобство "картини" (виж. конкурса Картината Абсолют) 
Яхнаджиев - оня, дето цапа хората - трябва бързо да бъде освидетелстван 
Българските дизайнери са като българското Рено Дафин - френско, но далеч не чак дотам 

... и тъй нататък, можеш да продължиш и сам. 

Хай, дявола, ни се ще на нас да кажем на хай-лайфа. Читателят вече е открил отдавна, че скромността не е техният специалитет. Това са книжните тигри (звезди само на хартия, най-често - вестникарска), които няма да преживеят нито една отрицателна квалификация по свой адрес и ще се обидят на госпожа Журналистика завинаги, ако въпросната врътлива госпожа внезапно откаже лозовите сарми и се заеме да им изключва системите една по една. 
Пресата обаче не създава коректив за интересно и неинтересно, за елит и парвенющина - тя пише добро и само добро. За по-лесно Жълтата с лека ръка лансира Големите недоразумения на българския елит. Това са Фолк-звездите и Политиците. Субекти като Луна, Месечина, Сашка, Прашка и въобще обобщената звезда на фолка - Дива Миризлива - са реминисценция на елита от родовообщинния строй, когато жената с най-големите цици са я надупвали пред всички и са я карали да не мърда, за да могат децата на племето да осъзнаят сексуалността си. За тях и за политиците, Мао Дзе Дун се е изказал най-добре: 
"Чувството на класова принадлежност е психическа характеристика. Затова чувството на принадлежност към по-висша класа е психическо отклонение..." 
Впрочем едно весело събитие напоследък, самопровъзгласило се за "най-светското", показа, че поне някои политици са с всичкия си: на смехотворния конкурс на Клуб М за мъж на годината [естествено] бе награден премиерът. Иван Костов обаче сам срути всички уверения за обективност като самоиронично предположи, че го награждавеат само защото е министър председател. 
Но да се върнем на фолкърите: ако те наистина започнат да преобладават в елита на тази страна, аз лично ще гласувам за Министерски съвет, съставен от четирима души - четиримата от Хиподил. Тия момчета носят в ръцете си истински лайна, с които да боядисат дъгата, която и без това свети фалшиво. И се държат нормално в ненормалната ни среда, докато всички на върха на обществената пирамида носят памперсите си, без въобще да ги сменят. 
В официалните интервюта по върха на пирамидата - и тук се включват всички видове пациенти на това есе - се говорят глупости за любовта, "новите ми творчески планове", "моите почитатели", завистта на хората, и че личното щастие се крепи на съпружеската вярност. Абсолютната характерна черта на целокупния български елит - сякаш всички са завършили един и същ колеж - е, че страда от завистта на хората и обича половинката си (има го във всяко интервю). И това го казва естрадната звезда ХХL, на която единственото нещо, заради което можеш да завидиш, е гьонската тъпота, неинформираност и капсулиране в собствения кръг от фенове-роднини. Или може би завистта на останалите идва от това, че въпросната звезда е била чукана до разпарцаливяване от половин София направо върху стъпалата на музикалната си кариера. 
Е, тогава вече ти става жал. Жал не за нейното лицемерие - то е задължително. А за това няма ли поне един път българска звезда да се отпусне и да каже нещо интересно в поне едно интервю. 
И пак, понеже не всички са маскари, добре е да се зарадваме с поне няколко имена, за които си струва да се говори. Камен и Слави. 
Двамата, колкото и да се мразят, си остават идолите и на двата типа ново поколение - 
поколението Metropolis-егоист (ърбън) 
и поколението Балканто-Underground (кънтри). 
Двата вида поколения всъщност са един и същи вид - те адски си приличат и се преливат, съдържайки в себе си две страшно силни желания - първото, да не живеем вече в задния двор под тестисите на Европа и второто - да запазим неуравновесената си, люта и силово-чаровна автентичност. 
Към двамата големи на шоубиз-елита, разбира се, се налага да прибавим и други имена (които не изчерпват изцяло знака плюс): театър-кино-ТВ (Морфов, Москов, Лафазанов, Новоселска, Попйорданов, Стефан Данаилов, Вачкова, Токмакчиев, Въргала, Август, Лили Абаджиева, Явор Гърдев, Куркински, Любен Дилов-син), музика (Пендачанска, Дони & Момчил, Стефан Вълдобрев, Минчо Минчев, Теодосий Спасов), а има и още. Но са малцинството. 
Най-големият парадокс на българския елит е, че в него със собствена светлина наистина блестят футболистите. Неуки или неосведомени - те се държат нормално уверено, имат проблясъци в интервютата си и знаят колко струват. На това ги научи чужбината и безспорната им изява. Те просто се държат като хора, което съзнават състоянието си и без да искат, показват, че понякога всичко има и финансови измерения - от другата страна отново са нашите приятели Клетниците, които успяха да направят така, че във всяко интервю предимно да се подсмърча заради прословутата липса на средства. А от футболистите снобите трябва да научат, че елитаризмът е на една ръка разстояние от Стоичковата псувня и чудесната небръсната мутра на Трифон Иванов. 

Всичко е въпрос на честна изява. 
Българите, чиито предци бесеха по дърветата "надарените си люде", сега дъвчат киселицата на резултата - днешните надарени люде са семплото недоразумение на силното желание за Аристокрация и късата пишчица на Благородството в кръвта ни. Хората след време ще научат, че Елитът на Точно Това Общество ще дойде от интелекта и забогатяването на Свободните, Независимите и Необременените. 
А дотогава сектата на Елита от Последния ден ще продължава да води блицкриг-а на агресивната посредственост. Вместо да се смири, да се помоли за себе си, и да поздрави Точно Това Общество с думите: 
Ave, Caesar, morituri te salutant (стига да я знаеше тая фраза, но Клетниците не четат книги, само вестници). 
Защото елитът от последните дни на Обществото трябва да бъде и негов гладиатор. 
Бел. Ред. 
Те се движат на границата между будуването и нереалния, тъпкан с халюцинации за величие сън - като в интермедиите на Оливър Стоун. Отвъдната страна е жизненоважна за отсамната - те никога не губят връзката с нея за повече от три-четири дни, между два коктейли-промоция. Но дори тогава поддържат контакт с изкривеното си и празно (като повечето опоскани от иманярите тракийски гробници) самосъзнание. Чрез мечти, чрез въпросните халюцинации, чрез измяна на паметта или чувствата. Те казват: "моите почитатели". "Със сигурност ги познавате всичките по име", бихме отвърнали ние. 
Те спят мръснорозовия си сън, встрани от ведрата действителност, където съществува дума като "самопровъзгласен". В Тази Действителност има и непознати за Клетниците неща като труд, пестеливост, талант, предвидливост, подготовка (помежду си му викаме "бекграунд", но не познаваме човек от бомонда, който да знае английски език, затова - между нас), практичност и прочие, без да пропускаме странното състояние, наречено "душевно здраве". Събуждането си е събуждане, затова аз съм го включил в традиционните си вярвания под няколко форми: че мъртвите ще се пробудят за някакъв честен труд, че Спящата красавица най-после ще направи хитсингъл, за да оправдае съществуването си в тъй нареченото елитарно пространство, че някой любим човек като - примерно - Теди Москов ще се завърне отново и в една утопична реалност ще има поне няколко като него. Ако се събудиш, значи все още си сред живите. Ако не - няма да ни липсваш. 
В едно телевизионно състезание някакъв човечец спечели цветния телевизор (мечта на рода му от емил-димитровово време насам), и отказа да го вземе. Лесно можем да разберем отказа от такъв подарък. По същия начин човек, който е светнат за природата на нещата (de rerum natura), на живота и променчивата им същност, би отхвърлил идеята да прекара отпуснатото му житейско време по коктейли между осем и единайсет. Тук обаче говорим за Нескопосните Танцьори, които се кълчотят нефелно по новия паркет и лъснатите до претриване от Обществената Ръчица ТВ-екран и "V.I.P. "-вестникарски страници (където често четем израза "ВИП-персона"- нещо като "хемендегс с яйца"). И шоу-бизнеса (използвам понятието за яснота, не че има смисъл) танцува - кой както може - по светските репетиции. Там лошо облечени хора с лошо поставени претенции се разхождат с неправилно избрани чаши, пълни с лошо уиски, и на лош български и с лошо въображение си говорят неща като "къде си бе кво праиш - бе". Ако искате да се сприятелите с това общество, смразете се с истината и разпространяйвайте безвредни глупости. Танцувайте техния танц - хайде всички, дайте пак, опитай отново, миличък, само още един път, дай от началото - и го правят - защо, мислите? Заради ръкоплясканията, разбира се. Без тях са загубени (те са си доста загубени по принцип, но тук няма място за всичко), не могат да дишат, не могат да спят, и най-вече - не могат да се събудят. А до леглото, на нощното шкафче, лежи български ежедневник, където се чете "наш еди-къв си покори еди-коя си държава (попълни си сам името)". Ако се събуди, този наш еди-къв си, сменил миналата седмица опинците с лачени обувки от неизвестна италианска марка, поглежда през слепналите си от лошото уиски клепачи към шкафчето и реалността отново добива споменатия мръснорозов цвят. Той - макар да знае добре какъв смях е предизвикал в съответната държава - е истински, ама истински убеден в таланта си. После става, облича рокля от невменяем български дизайнер (или костюм, на чийто ръкав от външната страна все още стои етикета Pierre Cardin) и започва поредната си обиколка по редакции и телевизии. Там го посрещат с чай и бяло сладко хора, щастливи, че има с какво да запълнят отпуснатото им място или време в съответната медия. Именно тези хора задвижват машинката и превръщат зомбито в национална знаменитост. И пак те са първите, които даряват ухото на Клетника с музика, по-хубава от Фантастичната на Берлиоз (ако я е чувал) - ръкоплясканията. 
Кога в нормалния свят пада завесата за хората от шоубизнеса? Ами когато не им ръкопляскат, няма аплаузи, няма шепот на гласове и подвиквания на разни езици, когато няма клакьори и роднини, за да станат на крака, да ръкоплещят и да крещят. Ако лишите от тези неща един истински артист, душата му отлита. Клетникът обаче е недосегаем за истината - ако не му ръкопляскат, достатъчно е да познава съответния ВИП-драскач от съответния вестник. Простете, но целият български шоубизнес и култура - минус най-много пет процента - се гради на този принцип. Тоест, такива животни просто няма. Ах, капулетска смет, ми идва да възкликна с шекспиров патос, но то така или наче няма смисъл. 
Четох наскоро в зле написано и отпечатано издание, че "еди-коя си дизайнерка е българската Коко Шанел". 
Кокоша какво? Не се чува