(Последното лято на ХХ век
или Мъртвите кучета на Атракцията)
Едно топло място пълно с живот. Една особена хладка влага, която те кара да се въртиш в нея. Да влизаш и да излизаш. Да пиеш от нея. Да плюеш в нея. Да скачаш от високо в нея и винаги да я уцелваш.
Когато си там, в хладката влага, част от теб винаги трябва да се подава навън, за да не бъдеш погълнат. Затова е хубаво да усещаш дъното. На дъното гъмжи от животински видове. Повечето - мъртви. А по ръба - гъмжи от хора. Повечето - бедни. Ръбът е мястото, където хората се събират, сякаш за да изядат морето. Като огромна чиния, пълна с тайни. Като екзотичен пенлив коктейл, пълен с мъртви рибки. Морето те пуска да влезеш в него, след това те пуска да излезеш. То си остава да лежи на същото място и леко да помръдва, а ти отиваш да вземеш един душ. Нали ви казах, че Морето е вагина.
Погледнете картата. Ако континентът е живо същество, то дебелото му черво се нарича Дунав. Не е нужно дори да сте чували, че живеете в слабините на Европа. Дебелото черво минава през половината континент, всеки изхвърля в него тоалетната си вода, докато тихият бял Дунав престане да се вълнува, изкафевее и спокойно тържествено стигне до делтата си. Морето е ректумът на континента. Всичката континентална тоалетна вода се изсипва на една тясно място, което отдавна вече няма време да се самопречисти. Морето е едно от най-замърсените места на планетата. Толкова мръсно, че дори да започнем от утре да го почистваме, то никога няма да бъде чисто отново. В това Море има всичко друго, но не и кислород за рибите, живот за рапаните и онези неприятни за мидите песъчинки, от които те образуват бисери. Това че Морето е мръсно, не бива да се съобщава на хората. Така както на гладния човек не бива да се съобщава, че току що от супата си е погълнал хлебарка. Няма смисъл.
Ако морето беше чисто, човек можеше да се изпикае в него и да си каже: морето е толкова голямо - то ще разреди урината ми до степен клоняща към нула…така че защо да не се изпикая и аз в това Море...
Обаче Морето е мръсно. И когато човек се изпикае в него си казва: урината тук е толкова много, тя е разредила Морето до степен равна на нула… така че, мамка му, защо и аз да не се изпикая в това Море...
Нали ви казах - Морето е клоака.
Винаги съм ходил на море с приятели. Винаги съм ходил на море с ясни сексуални
цели и за да ми се случи нещо хубаво. Нещо, което може да ми се случи
навсякъде другаде, но няма да мирише по същия начин. Всеки нормален човек
между 14 и 35 години отива на море, защото тайно и профански мечтае да изчука
всички пички на плажа. Жените ходят на море заради същото, само че го наричат
“тен”. Или: “мноо готско си прикарахми на муриенциту”. Това са общо взето
двата вида жени по морето. Това е моето последното лято за ХХ век. Не мога
да го пропусна. Този път тръгвам сам. Просто приятелите ми са женени вече
и още не са разведени.
Пътят до Black sea coast е в ремонт. Държавата е в ремонт, хората са в ремонт, отношенията са в ремонт. Колата ми се разпадна на няколко пъти от асфалта, нарязан на три нива. Асфалтът нарязан, а асфалтаджиите като тайнствено местно племе се търкалят в храстите и лениво мастурбират. Вилкомен ин Булгариен! Добре дошли на магистралата до морето! Носете си джип ! Или нещо, което се задвижва с вериги.
Две неща ме удариха по главата, докато пътувах към Варна. Първо беше една хипер красива циганка. Слаба жена, с дълга бяла рокля, венецуелско лице и лешникови очи. Най-красивата циганка наистина - търсете я по провадийските села. Тя ми махна, аз спрях и я попитах дали работи. Тя отвърна притеснено: “Какво?! За ебани ли?!” Викам: “Да, за ебани...” Тя вика - двайсе лева пълна програма. Брей, много хубава циганка, наистина. И говори съвсем срамежливо за секс - не познавах такава досега. Като я поогледах, разбрах кое я притеснява - всичките й предни зъби бяха счупени. И долните, и горните. Такова чене човек може да види само на анимационен филм, когато Том и Джери се преследват веселяшката. Питам я - какво е станало със зъбите… Тя каза, че са й така от бременността. Искам да я снимам. Не дава. Дадох й пет лева. Снимах я. Тя вика - да ни ма пуснеш по някой филм… Няма! - викам. Казах й да се усмихне. Тя вика - дай още пет лева. Засмях се и й поисках разходен документ. Адски красиво момиче, на не повече от 16 години. На рамото й, с индиговия цвят на затворническите татуировки с големи букви една под друга пишеше следното:
Г
О
Ш
О
Никога повече не я видях. Иначе ако човек е сексуален маниак или обича да убива проститутки - мястото му е на магистралата. Ще си отживее.
Второто нещо по пътя беше табелата за душевно-болните хора. Пътен знак, който се грижи за тях. Едно мило начинание. И отвратително.
Варна е чудесно място, където ако си женен или вдовец, ще си прекараш незабравимо. Особено ако имаш сергия и продаваш нещо на тъпите туристи. Скуката е пълна, въпреки че всички по крайбрежието се отнасяха към туристите като към сексуални обекти. Хората по крайбрежието в края на юли се оказват толкова малко, че за всеки турист важи фразата - “куцо, кьораво, сакато - давай, бройката е злато”. Кръчмите в града (освен Happy Bar & Grill) седят пусти докато от тях се носи тъжна източна музика.
Как ми се прииска Варна да е град на разврата, където по крайбрежната алея туристите да бъдат причаквани от леко облечени вакханки, поставени там нарочно от общината. Вместо това Варна е неприятна пуста градска идилия, символ на нашите курорти за аутсайдери. Идилията изглежда простичко: семейство немски старци гледат с умиление и захлас синия циганин, който пее, че жена му го е напуснала и не го обича вече. Атракция! Циганинът с радиомикрофона, пеейки, отива при тях и се опитва да ги вкара в заведението, а те със знаци и подскоци му показват, че днес им е полов ден и бързат да се приберат в хотела. В бързината си обаче се подхлъзват и падат в лапите на друг циганин - таксиджия. Той ги откарва в неизвестна посока, което им струва много - към 2000 лева на километър.
Пробвам се да контактувам с рехаво срещаните варненски момичета, който се движат разголени и по двойки. Нищо не се получава. Няма да ебем тази вечер, карбовски.
Втората вечер във Варна подхождам стратегически. Нова тактика, бели дрехи, бръснене, обиколка на кръчмите. Попадам на две близначки. От Шумен. Харесват Хулио Иглесиас и Рики Мартин. Водят ме в заведение на брега на морето. Там пее циганинът Ранду. Целувката на Ана и прочие, червено вино. Обаче никой не пие червено вино, а близначките и аз се отворихме на водка Финландия и сафрид с лимон. По едно време Ранду престана да пее и пуснаха Павароти. По-грозната близначка почна да спори с мене, че това не е касетофон, а пеел Ранду. Аз и се отворих, че Ранду едва ли може да пее толкова верно колкото този касетофон. Мамка му - нито аз, нито тя познахме. Пееше един млад красив българин от клиентите. След казионния Павароти, изпя “Травиата” (според мене цялата) и вдигна на крака нашето и съседните заведения. Клиентът се оказа българин, работещ във Виена. Пя 45 минути и напълни заведението. Ранду като видя как се променя репертоарната схема, хвана микрофона и започна с руски романси. Българинът от Виена не го остави да диша и изпя нещо на цигански руски език. Нямало купон на морето. Това е началото на края на източната музика, мога да се хвана на бас.
Но животът често опровергава хората. Близначките решиха, че “таз музика ни
им хариесва”. Купонът вече не им беше интересен и пожелаха да ходим в някакво
заведение до гарата. Във Варна има заведения Чака-рака 1, Чака-рака 2 и Чака-рака
3. Не можех да повярвам - докато циганинът пя, те ми говориха за един негър-моряк,
който бил от Филаделфия и се оженил за тяхна приятелка. Сега когато купона
започва, те
сгърчиха срамните си устни и пожелаха да отплуват във физиологичния разтвор
на чалгата. Пуснах ги да си ходят сами. Демонстративно се разделих с тях пред
микс клуба “Оскар Уайлд” и хлътнах вътре. Напих се с бира и разбрах, че задниците
на софийските травестити са къде-къде по-приятни от тези на варненските травестити.
Стана ми мъчно за Урсула и Жулиета. Особено за Жулиета.
Когато човек е на море, първите пет дни нищо не му се случва, за да може спокойно да си похарчи парите и да прекара добре в някоя комуна по южното черноморие. Стратегически реших, че докато имам пари ще се направя на баровец и заминах за Златните. Изчаках нощта и пристигнах в Златната ивица на морето. Там има 500 метра, който наистина са красиви и омагьосани. Единственото, което липсва обаче, са красиво пияни и stoned надрусани богати туристи. За какво говорим - на Златните има само десет девствени рускини и двама германци токущо пенсионирани насила от мините в Рур. Най-интересната атракция беше един селинджър, който водеше катър и магаре след себе си. Той явно предлагаше возене с национали символи, защото рекламното му изречение беше:
“... еврибари на магари!- еврибари на магари!- еврибари на магари!...”
Когато поисках да се повозя на магарето, бизнес-дъртакът ми каза нещо, което наистина ме обиди. Той каза: “Че кво, ти дусига не си ли са возил на магари!...”
Към 01 часа попадам в едно претъпкано с пички заведение, което носеше оригиналното име “Диско клуб”. Вътре имаше само рускини - всякакъв калибър. Добрах се до три-четири от по-наивните и ги срутих по най-непрофесионалния начин. Казах им че съм “журналист из выйдающий молодьожнъй магазин...”. Кръстих ги веднага “веселите рускини” защото те ми казаха, че у тях (в Украйна) също имало молодьожные магазини и най-известния от тях се казвал “Колобок”. Станахме много близки като им казах че като малък съм бил абониран за “Колобок” и че вътре е имало “очень интересние музикальние пластинки". Неочаквано получих мъжка подкрепа. Дойде Хелмут Обаче-не-Кол. Така се представи тоя немски богатир. Работи за Опел, петдесет годишен ерген, и през цялото време повтаряше на английски, че не е престъпник. Първото нещо, което му каза рускинчето беше: “Гитлер - капут!”. Хелмут Обаче-не-Кол се съгласи и повтори, че не е престъпник. Аз минах в настъпление и попитах рускинчето дали е девствена. Тя ахна, обаче явно й хареса балканската смелост и седнахме по-настрани да си бъбрим сексуалитетно. Тя ми обясни, че у тях, в Украйна, нещата не ставали толкова лесно. Първо момчето носело “цветы”, после “конфеты”, после си говорили романтични неща и чак тогава тя давала на “мальчика” да я целуне. Попитах я колко време продължава всичко това. Тя казва - ну, два месяца и больше… Аз й казах, че тия два месеца трябва да бъдат сведени до максимум половин час. Тя вика, как така. Мене ме хвана вдъхновение и й накъсах здравец от алеята, купих й един сникерс и я замъкнах на тъмното на пясъка. Казах й: Ты звездь видиш?!... Тя казва : Да, вижу!… Ну, викам аз, - у тебя цветы и конфеты уже есть. Сейчас надо немножко романтика… Реших да й подаря звездите. Обаче не мога да се сетя с пияната си глава как е “подарък” на руски и й казвам: Ну, все звездь сейчас будут твои. Это для тебя-сюрприз? Нет, это гешенк, гифт, армаган... Тя ме гледа учудено и вика: Подарки?! Точно така - подарки.
Даде ми да я целуна и ме накара да се чувствам като татко Махно и капитан Врунгел едновременно. Каза ми, че не е девствена и дори си има приятел в Украйна. Отидохме отново на външния бар, където Хелмут Обаче-не-Кол черпеше рускините като военнопленник хазяйките си. Нашошорихме се като немски казаци, пяхме одата на радостта всеки на своя си език. Знаех че рускинчето няма да ме покани в хотела си тази нощ, обаче имах брилянтен план за утре. Казах й какво смятам да правя утре с нея, или по-точно как смятам да започна. Тя се засмя като Екатерина II и ми каза че утре в 12 часов уезжает. Ебати късмета. Тъкмо си помислих, че ще ми се случи нещо в стил рококо, пък то да вземе да дойде цар Освободител. Стопих се в нощта, без да си взема досвидания с нея. Дори не запомних как се казваше.
Така стоят нещата. Понякога човек тръгва на лов за диви прасета, но му стига и песента на чучулигата.
Цял ден ме боля глава.
Кранево е село с късмет. Можеше да е близо до София и никога да не им построят такъв Плейбой бар. Навсякъде продават варена царевица. Но никъде не пише “варена царевица”. Пише “теплой кукуруз”. Продават и захарен памук. Пише “сладкая вата”. Или “zucker watta”. Захарния памук на Златната ивица струваше 3 марки, обаче беше оформен като гълъбче или чайка, птица някаква. На едно капанче на витрината пишеше “здесь кормим хорошо”. Влязох вътре и си поръчах специалитет морски дарове. Донесоха ми риба перла, миди, майонеза и кръгчета лук. Казах им, че няма да го ям. Вървя си така и виждам - правят чеверме. Снимам чевермето. Отзад един сервитьор се шегува с мене. Снимай, вика, като не можеме друго, че снимаме… Огледах се. Улицата пълна с хора, а в кръчмите масите - празни. Гледам - седем часът вечерта. Пред всяко заведение седи по един човек с бяла риза и се старае да покани минувачите да му седнат в заведението. Имаше някаква тъга, неудобство и носталгия в очите на тези “поканвачи”. Със сигурност бяха бивши инженери от МЕИ.
Последното лято на ХХ век явно си отива безславно за туристически бизнес. Леко софийско злорадство се зароди в мен. Така им се пада на морските кожодери. Който има пари за море, ходи в Гърция. Който няма си седи в София. За десет лета само аз съм оставил по крайбрежието пари колкото за една Волга и половина. Нищо не се е променило оттогава.
Голям проблем е и музиката на морето. Всяко капанче е надуло собствените си музикални виждания и на мен по едно време ми се прииска да има само чалга и нищо друго. Това не беше какофония, това беше турско мъчение със славянски мотиви. За музиката по крайбрежието има само едно кардинално решение: с радио-точка да се озвучават целите комплекси. И да се пускат само Скънк Ананси и Секс Пистълс.
Прекарах нощта като гледах отдалече високите витрини на Плейбой бар. Красиво похабени момичета се въртяха без старание на кола. Малко дават от себе си. Сигурно защото вътре нямаше абсолютно никой. Затова пък навън руски туристи седяха по пейките и обсъждаха достойнствата на момичетата, сякаш бяха сериозна партия игра на шашки.
Отидох до Каварна. Там срещнах Митко. Той е човек, който винаги е мечтаел да бъде барман. Три пъти си прави заведение, три пъти го обират. Сега учи английски - ще ходи по корабите.
Ходихме на конната база в Българево. Чудесни коне, чудесни хора, истински жокеи, обаче много лошо облечени. Отново ми стана неудобно, че съм българин. От едно малко автобусче с климатик се изсипаха под строй 13 френски гражданина. Трябваше да видите восъчните им физиономии и широко отворените им очи. Бяха изпаднали в дистрес. Екскурзоводката ми обясни, че вчера групата е пристигнала на Албена и много е харесала нашия туристически оазис. Обаче днес излизат за пръв път навън от комплекса, минали през няколко села и всички в един глас попитали: “Мадмоазел, тези къщи от войната ли са пострадали?” Мадмоазел-екскурзовод обяснила, че тези къщи просто така си изглеждат, а по тези места война не е имало от 620 години, когато за Карвуна са воювали куманите и генуезците на Амадей Савойски.
Едно французче се осмели и яхна понито, специално отглеждано в конната база за разходки с деца. Стар и лошо облечен гражданин на България поведе понито за юлара, за да направят едно кръгче из тревясалия разграден двор на старите обори, наречени “конна база”. Това е най-тъжната атракция на света. Явно беше предназначена само за французи, нещо като отмъщение за тяхното отношение към българщината.
Митко ме води на едно диво място по крайбрежието. Попадам в 12 век. В една изоставена съборетина шест жени чистят миди. Стаичката няма врата. За да не влизат мухите, някой е поставил рибарска мрежа. Манифактура, грозна капиталистическа манифактура. Смърди на експлоатация и лайна на мухи, изсрани върху миди. Зад бараката - гробище на мидени черупки. Планина от скелети на миди, върху които облаците зелени мухи месарки танцуват преди ядене. Малко по-надолу към морето някой е заколил стадо крави и не е заровил кожите, рогата и копитата. Това е обратната страна на лятото. Хайде да се връщаме.
По крайбрежието трябва да има зони оградени с телени огради. Зони, в които кракът на чужденец не трябва да стъпва. Да се стреля на месо само при появата на неорганизирани чужди туристи. Такава е промишлената зона по пътя към Девня. На път за Централното черноморие след Аспаруховия мост колата ми и аз се объркваме по естакадите - там няма нито една табела. Забивам в съвсем грешна посока към Езерово или Пичковци - едно от двете. Псувам целия веселенски туризъм - българин в собствената си страна не може да намери пътя за Бургас. Ами ако бях чужденец?!
Ако бях чужденец щях да замръзна при вида на хирошимените сгради и нагазаковите пътища, които ми се представиха в целия си анти-блясък и прах. Човек се чувства безпомощен странник, който обича тази страна, но по-добре да я остави да се развива самостоятелно. Последното, нещо което не трябва да виждат чужденците е една голяма група цигани, които на километри от морето се къпеха в калната промишлена вада, пълна с релси, пластмасови отпадъци, гуми и менструални парцали. Като видяха че ги снимам, наизлязоха от водата, за да ме приветстват с традиционните гюбеци и подсвирквания. Както може и да се предположи - те винаги са живяли в тоалетна и отдавна са престанали да забелязват кафявия цвят.
Пътувам надолу по картата. Спирам на Камчия, Бяла и Обзор. Ако се почисти, тази страна може да бъде номер едно в туристическите класации. Навсякъде хората обаче липсват. Няма 18-20-22 годишни хора. Тук-таме семейни българи с дете. Компания от две семейства се весели около жертвена диня и си пуска шеги, които всеки е чувал. Старци немци си кимат със старци руснаци. Сигурно се познават от Втората световна още. В село Баня има събор. На мегдана - веселба. Црън циганин с йоника и дебела певица пеят “Назад, назад моме Калино”. Никой не ги слуша. Аз обаче не мога да не уважа певицата - представям си какво има тя между краката си. По-добре да не си представям. Запознавам се с другаря Желтонов. Старец с много петна по лицето си. Твърди че бил кръстник на Слънчев бряг. Че държал всички паркинги по крайбрежието. Купувам му захарно петле на клечка, направено в стил черноморски наивизъм. Желтонов твърди, че той е дал идеята за тези захарни петлета.
Атракция продължават да бъдат стрелбищата, джагите, сергиите със семки, водни пистолети, слънчеви очила за 500 лева. Във всичко това има някакъв чар. Но освен този чар нищо друго не съществува.
В Слънчев бряг отивам в “Дулсинея” и се запознавам с едно момиче. Първата и последната стопаджийка на това море.
Вече не съм сам. Пристигам привечер в Несебър. Посрещат ме старец-гайдар и грозно момиче с красив питон на ръце. Този град винаги е бил “май фейвърит плейс”. До мен се вози и усмихва Момичето с най-красивите цици по Централното черноморие. И тя като мен не отива никъде. Ние просто сме на море. Обикаляме Несебър. Атракцията в Несебър е Слави Трифонов, който обяснява с ръкомахане нещо на охраната си и забива в една кръчма. Ние, с първата и последната стопаджийка на това море, забиваме в друга кръчма, защото “ човекът-поканвач” на прага ни обещава отстъпка 15 процента от цените. Хубава кръчма. Вечеряме с бяло вино и гледаме залеза. До нас главният готвач пече на шиш три пилета и явно му е лошо. Трима дебели германци стават прави с видеокамерите си и снимат слънцето. Кадърът от слънцето минава на дебелите им жени, който кудкудякат, после с лек фарт отива на печащите се пилета, които цвърчат и после пак на Слънцето. Не знам какъв филм ще стане от това, но операторската процедура се повтори три пъти - от пилетата, на слънцето, на немкините, отново слънцето, пилетата и пак така.
На масата идват двама музиканти, които са излезли токущо от продукция на Костурица. Тези хора ме направиха щастлив. Изсвириха ми съмър тайм на акордеон и зурна. Толкова добре се почувствах. Ако можех да ви пусна това изпълнение, щяхте да ме разберете. Извадих диктофона си и го поставих на масата. Веднага музикантите забравиха за мен и продължиха партитурата си върху микрофончето на уреда. Една пиеса за диктофон, акордеон, зурна и оркестър от сливенски старци.
Водих момичето с мен на Атракцион! Атракционът в Несебър е весело и тъпо място. Едно от най-тъжните места на света. Зад gondola pirate, зад блъскащите се автомобилчета и виенското колело (взето от филм на ужаса) има един автобус “Чавдар”, който е ограден с мушами и найлони, и е приспособен за зоопарк. Зове се “Парк Серенгети”. В себе си носи една луда мечка, рахитичен вълк, тъжен лъв, умрели варани и много философски настроени маймуни. Специална атракция за всеки, който иска да се самоубие на морския бряг.
Бялото вино свърши работа. Доста пил подкарах към Равда и забих в тъмната горичка близо до студентските лагери. Карах по черния път към стръмния бряг и спрях, когато коловозът пред мен свърши.Там цяла нощ спах с колата си и това момиче. Момичето с най-красивите цици по Централното черноморие.
Събудих се пръв. До нас имаше нещо като албански бункер с психеделични надписи. Леко дръпнах колата назад. Бях паркирал почти на ръба на високия бряг, а няколко чайки ме гледаха осъдително.
Студентските лагери! Няма такова място! Тук през лятото се мести половината Студентски град. Това е моят ловен район, където старата пушка престава да мисли за философския си ревматизъм и петлето й почва да чатка. Това е мястото във Вселената, където месеците юли и август се провеждат неофициалните празници на Човешкото семе. Секс, секс, секс. Плаж, стол, диско и пак секс, секс, секс. Не говоря за онова тъпо търкане на морфологични полови белези един в друг. Става дума за най-приятното прекарване на Земята. Малки капанчета, нощни къпания, неудобно чукане във водата, пясък в уретрата, сърбеж подмишниците. Поезия.
Тук, на това място, 1991 година, аз и моите приятели сцепихме мрака на две и на три, а от него изскочиха жълто-зелените проблясъци на житейския смисъл. Добро място за всеки от нас.
Разказвам вехти истории на Момичето с най-красивите цици по Централното черноморие. Тя се диви и твърди, че й е интересно. Чудесно момиче, чудесно място, чудесно време от живота на човек. В такова време хората решават да плуват до хоризонта и обратно, но винаги се намира някой да ги спре.
О, и не забравяйте - ако ходите на Студентските лагери - никога не лягайте да спите в тревата. Ще настинете, защото това е най-мократа от пикня трева - в класациите на опиканите треви по планетата.
Още съм в Студентския лагер. Тук летуват сирачета от Силистра. Купих им сладолед от командировъчните си. Парите свършват. Момичето с най-красивите цици по Централното черноморие нещо се разсърди и си отиде.
Созопол. Квартирите са по два лева?! И стоят празни?! Злорадството ми на потребител расте и никога няма да остарее. Да го духат бабите хазайки.
Ахтопол е чуден град. Попадам в адовото свърталище, наречено “актьорско гето”. Ако в рая има “чистилище”, този морски лагер трябва да бъде наречен “мръснилище”. Тук летуват актьори от Пловдив, които ме приютяват в едно екзистенциално бунгало. Няма вода, кенефът е общ, обаче празненството не спира. Къпането става с две бидончета от минерална вода, оставени да се сгреят на слънце. Бащата-майка на лагера е бай Тосков. Петьо Тосков от Пловдив - актьор, казановист, рибар, и луд човек. Води ме за риба, храни ме и се грижеше за всички по млади от него. Актьорското гето е раят на гардеробиерките, пазачите на театър и раздавачките на театрални програми. В общия кенеф има големи сини надписи: “чистотата е вашето здраве”. В женския пише: ”дами! докажете за пореден път чистотата у българката!”
Мислех си, че явно хората актьори са последната дупка на тоалетната на това общество. Обаче в дълбините на обществото дори още по-надолу живеят хора. Кой чисти кенефите на аутсайдерите? Семейството на циганина Мурад. Той има две деца и седем татуировки. Едната от тях представлява нарисувана котва, върху която пише с думи “котва”. А на ръката му пише “химен”. Мурад чисти дупките от актьорски говна за 150 лева на месец. Пуснал е силно музиката. В песента се пее: “елате в българия, върнете се българи...”
Кучето на Мурад е дива мастия. И то има големи цици. Живее в една от кабинките на WC-то. Там си има леговище с кученца. Искам тези кадри, който виждам тук и сега, да се излъчат по CNN. И да дойде световното ХЕИ и да ни закрие.
“Ах,топъл” е град на любовта. Направих анкета сред младите хора. Те са тук от десет дни, но нищо не са ебали досега. Лошо. Искаха да ме водят на дискотека, обаче аз се загубих по пътя и прекарах цялата нощ в пазарлък с една проститутка. Тя била токущо женена за войник и не можела да го направи с мен, обаче сестрата на мъжа й била свободна тази вечер. Сестрата на мъжа й изглеждаше зле, нищо че беше руса. Продължих да убеждавам женената за войник циганка, обаче тя не се нави. По-добре - на сутринта се оказа, че съм бил без никакви пари.
Надписите по пътя. Видях механа “Диди”, “хотел Свобода”, и “хотел Сладолед”, “комплексна пералня романтика”, един Вартбург, който вместо табела taxi имаше табела WC. Видях упътване за употреба на водно колело, последната точка гласеше: ”Извършването на други дейности с водното колело като упортеба на алкохол, секс и п.р. (се заплащат допълнителни 50%)”. Стига бе!
Най-хубавият надпис беше от един морски кенеф на Ахтопол - “омръзна ми от увиснали цици, спортувайте бе момичета”
В тази страна няма тоалетни! В най-готиното капанче на Ахтопол пия сам поредна бира и получавам позиви. Не бързам. Обаче направо ми се досира. Питам за кенеф. Отварят ми луксозна врата, но вместо да вляза вътре, попадам навън в някакъв плячкосан селски двор. Кенефът има чиния, ура! Бинтовам чинията с тоалетна хартия, за да може, като сядам да не си допра кожата на задника до нея. Кой казва, че едно сране е половин ебане!? В условията на българското черноморие едно сране е много повече. Ставам, бърша се, пускам водата. О-о, вода няма. Как да си отмия гадното софийско лайно. А не съм такъв човек, че да оставя нещата да изглеждат кофти след мен. Забелязвам грижовно пълната вехта кофа с вода отвън. Излизам смутен, взимам кофата и я лисвам внимателно, за да отмия стореното. Всичко това ме прави тъжен.
Е, другари, не бих ви занимавал с личната си чревна институция, обаче това не може да се търпи. Хората по крайбрежието заслужават да бъдат саботирани, дъмпингирани и направо бити, докато един ден не построят свестни кенефи с течаща вода и любезна руса пичка с големи цици, която да ти подава салфетката и да те пита любезно:” как вървят нещата при теб?!”. Другото е свинщина и унижение много по-големи отколкото аз ви ги описвам.
Честно, бях над средната класа турист, но единствения кенеф с тоалетна чиния беше този в Ахтопол. Посетете го. По-надолу по нашето черноморие други атракции няма.
О, има. Видях как на пътя едно куче ядеше от червата на прегазения си събрат. Куче яде куче. Има такава група.
Трябва да тръгвам на север, където ще намеря пари назаем. И заради затъмнението. Нещо не мога да тръгна. Мъртвите кучета на атракцията ме преследват.
Два хуя на морето си говорили за пички. По едно време единият се изправил. Абе както си така, казал другия, както си станал - защо не донесеш по една бира, а? Този виц ми го разказа Магърдич.
Магърдич е арменец. Той пази пловдивския театър през нощта. Когато го попитах какво прави на това море, той помисли и каза бавно: “Дори не мастурбирам...”
Тръгвам на север. Сега разбирам кое ме задържа толкова дълго в актьорското гето. През цялото време там от едно бунгало звучеше Джон Маклафлин.
Вече съм на Камен бряг. Отново срещнах Момичето с най-красивите цици по Централното черноморие. То ми каза, че ние с нея сме били хора без местоживеене и затова нищо няма да се получи между нас.
Разбрах по-късно какво има предвид. Ние наистина си нямаме МЕСТОЖИВЕЕНЕ. Обаче не като географско понятие или адрес, а като еквивалент на место-мисленето, место-държането и место-съществуването. В тази страна, през последното лято на ХХ век, всички сме се родили и ще умрем туристи. Дошли сме наоколо, за да се опитаме да си прекараме добре. Едва ли ще си прекараме добре, но дори и да не се получи, ще разказваме интересни небивалици. Ние и сега ги разказваме, сякаш не сме оттука. Сякаш сме дошли да се забавляваме и да приемем Атракцията такава, каквато е. С мъртвите й кучета, със захарния памук, омотан като сляпа чайка. С питоните на клечка, захаросаните слънчогледови семки, пресъхналите тоалетни водопади, пържената бира и горчивата цаца. С надписа с блажна боя върху картон, подпрян с буркан на пътя:
“България тел 315 свободни легла супер цени!!!”
Най-голямата атракция, след кучето хранещо се със куче на шосето, беше реакцията на Европеидите. Хората от друга планета, които не разбираха - ние така ли живеем и се забавляваме, или специално сме организирали за тях един малко и мръсно влакче на туристическите ужаси.
Пука ми за Европеидите. Утре е затъмнението. Не бива да пия много. Един ден пак ще има море, пак ще има лято, пак ще има затъмнение и аз пак ще спра да пия към полунощ. За да го видя. Ще живея упорито и ще го видя!
Кой каза!? За! Тъм! Не! Ни! Еееееееее!
P. S. В двете минути тъмнина, докато разтреперан правих снимки на Слънчевата корона, един възрастен плешив човек лежеше на скалите на Камен бряг завит с кашони и спеше. Ритнах го по петите и му казах: “Хей, господине, изпуснахте затъмнението!”
Няма да повярвате. Той ми каза само едно. Каза ми: “Да става каквото ще...”
И прикри очите с парче кашон от бира загорка голд, за да не му пречи изгряващото Слънце.
Така завърши по тези места последното лято за ХХ век.
софия-морето-софия