Една журналистическа студия, разследване -
анализ от Слепия Пю - колекционер на свирки,
бибитки и тутурутки. Посвещава се на
най-освиркваните мъже в страната.
Спомнете си Острова на съкровищата! Спомнете си Израел Хендс и неговата притча за самоупотребата! Спомнете си стария Бенджамин Скот Гън за двете липи отпред и едната отзад, които липи мъжът трябва да забива в жаравата на неутолимата секуална лакомия у жената.
В дните след Великата футболна депресия 98, когато паднахме от Нигерия пак, или както му викат - от онези “Единайсет Маймуни без Брус Уилис” - аз, Слепия Пю ще ви оведря с една притча за свирката. Притча не за бибитката и тутурутката, които са социалният израз на фелациото, а наистина и честно за Свирката - самата тя.
Има огромна разлика между трите неща, защото в еволюцията на психо-сексуалната техника за едни е останала истинската свирка, направена със съпричастие и любов, за други - обикновената бибитка направена по целесъобразност, за трети - тутурутката, която винаги е представлявала свирка по задължение, примерно в държавната администрация по релацията “шеф-секретар(ка)”.
скришом празнувахме Месеца на Свирката! Нека споделим интимните си тайни: мъжете трябва да признаят, че не им оставаше и секунда за нормален секс и единственото съприкосновение, което разрешаваха на жените си, беше малко да ги посмучат на определени места. Защото отдавна се знае и децата вече разбраха:
редовното ебане е хамалска работа. От американските филми е ясно, че най-хубавата любов е тази любов, която се извършва с най-малко думи, никакви пари, без усилие, без умисъл и обикновено е в унисекс-тоалетната на бензиностанция в средата на Средния Запад. В този смисъл свирката е квинтесенция на сексуалния мързел! Еманация на сексуалната всеотдайност! Тя е концентрираната утайка на сексуалното развитие при обикновената жена, която трябва да бъде разклатена психически до достигането на ново състояние на стабилност. Това състояние на стабилност е едностранното удоволствие, мъжкото изливане, Авторитарния Оргазъм! Няма ги онези смешни движения, които ужасяват аристократизма на мъжете в полова зрялост! Няма го убийственото желание познато при несъвършените индивиди: желанието “да свършим заедно”! Няма я онази сделка между половете, която е причина за повечето полови нещастия и венерически болести по континентите.
Свирката е чуден атавизъм, който освен по времето на Световния Футбол се среща и сред природата. Всички любители на природата са я срещали при бозайници, птици, дори насекоми и други още по малки живини. Лично аз, Слепият Пю, познавах един велик мъж, който не можеше да понесе трагедията, че неговата свирка зависи от някой друг: от неговата жена, oт чужда жена или от мъж. Този човек усърдно и денонощно изпробваше върху себе си един особен вид авто-акробатика, шпагат с идеална цел. Шпагат, който да му позволи да постигне Евереста на егоцентризма и Марианската падина на нарцисизма - автоминета. Нещо, което домашните любимци често практикуват на публични места. В такъв момент умилени жени на средна възраст хокат кученцето си да не си лапа пишката пред други хора.
Великият театрален сюжет от войната между половете винаги съдържа в себе си поне едно фелацио направено от Председателката на Световния Феминистки съюз (към ООН) на обикновен продавач на хот-дог (към края на работния ден). С акта на това фелацио Мъжът наистина подчинява докрай Жената. Но оттук нататък следва неговото падение (ако свирката е хубава), той дава мило и драго тя да се повтори. Защото, за разлика от ординерния секс и най-лошата свирка има своя чар и неповторимост. Усърдната девственица, която ползва неумело своите знания от единствения невнимателно гледан порнофилм, трябва да бъде поощрявана и обучавана. В това обучение има и нещо тъжно за мъжа. В деня, в който тя е направила мъжа зависим от Нейната Свирка - тя го напуска. Оставя го абстинентен, треперещ и облян в студена пот, разбрал, че неговото обучение ще служи на Някой Друг, а той ще кара както му падне - в самота и на свирки от втора ръка.
Неведоми са пътищата на свирката. Ако след хиляда години науката разгадае човешкия мозък, ще й трябват още толкова, за да бъде анализиран и женският мозък, и как той стига до идеята за съпричастие от такъв тип. Точно този тип съпричастие: естетически неиздържан, унизително-подчинителен и дразнещ носоглътката. Ако Слепият Пю трябваше да направи и една единствена свирка - на часа щеше да загуби не само зъркелите си, а и достойнството и самоуважението си. За всички нас ще остане тайна, как жените направили най-много свирки в живота си, са с най-голямо самочувствие и без нито грам загубено достойнство. То и с някои мъже си е така.
Фелациото - повод за запознанство и наличие на хардуерен спомен. Преди години, когато нравите не бяха свалили бродираните си с лозунги кюлоти, за свирки не можеше и дума да става. В Модерното общество днес е културно мъжът да попита партньорката си как се казва, дори и това да е на сутринта! Дори и тя да се казва, примерно, Роберт. Истинско опознаване обаче се получава след момента “ала франга”, който трябва да дойде без кандърми и специални послания. Само едно поколение назад хората се опознаваха на ръба на кревата - днес се срещат още на ръба на панталона. Да не се казвам Слепия Пю, ако през следващия век не бъде изобретена “Система за електронно впръскване на универсална семенна течност” (С.Е.В.У.С.Т.), с която жените ще започват деня си малко преди миенето на зъбите си и след обичайната гаргара.
Малко са нещата в този живот, които се помнят докрай. Позитивните и негативните емоции се борят за място в съзнанието на всеки един от нас. Споменът за първата свирка е единствения контрапункт на двете загуби от Нигерия в рамките на четири години. Поне за мен, Слепия Пю, е така - за да ми се махне от очите танцуващия в нашата врата черен негър Йекини, веднага се опитвам да си спомня едно лозе до плажа на 1988-ма и една жена, която, разбира се, се казва Мария. Просто съвременният мъж не може да помни всички жени от въртележката, наречена “съвместен полов живот”. Мъжете в края на века са обхванати от неизвестната досега безпаметност и дори амнезия, наречена “деменция вагиналис”. Вместо нормалния въпрос, къде си виждал усмихващата се отсреща жена, мъжът изпада в конфузно светско объркване и си задава въпроса: “Че съм я виждал - виждал съм я! Обаче дали спах с нея... и кво стана тогава... не си спомням...” Ако питате Слепия Пю, в такъв момент нещата се решават с опипване на почвата и изстрели напосоки.
Ако обаче жената те е накарала да викаш от кеф, ако след нейната свирка диоптрите са ти станали с един повече, ако споменът за това те кара да ядеш чаши и друга посуда - как ще забравиш такава жена?!
Ако вземем два примерни персонажа: мистър Фил Ацио и госпожица Кони Лингвус от Кони Айлънд - те са различни само в едно: За да осъществи какъвто и да е контакт с Кони, мистър Фил трябва да й обръща внимание в един определен период от време. Чак след като всеотдайно е раздавал внимание, мистър Фил Ацио получава право да й достави удоволствие, както и тя на него. Просто госпожица Кони Лингвус няма да ви даде да я излижете, ако преди това не сте й говорили за нови гумени ботуши, звезди, кино, нови гумени ботуши, коли, перли и диаманти, политика и насилие. И нови гумени ботуши, защото единствено това може да си позволите да й подарите. Ясно е: тя няма да ви пусне без нужното внимание. Просто нещата между мистър Фил Ацио и госпожица Кони Лингвус винаги са стояли по този начин.
И ако всичко, от което се нуждае един клитор е просто да му обърнете внимание, то при мъжете не е така. На истинския мъж жената може да не му обръща внимание цяла вечер. Може да не го забелязва въобще и лекичко да го напръска със слюнка докато говори пренебрежително за “мъжкия свят, в който са обречени да живеят жените”. Той ще изтрае всичко, ще изтърпи да го намажете като лайно по обувките си. Но ако му предложите свирка или дори обикновен секс: няма да откаже. И няма да си тръгне обиден, ако го насилите за една бърза свирка. Напротив - ще върви горд, осмукан и освиркан по градските улици, като всеки мъж, който е дал нещо на света и на който все му е останало нещо за следващия път.
Защото свирката е човещина и уют, светена вода за вкъщи, смъртоносно парче джаз, след което птиците падат от клоните. Тя е солта и пипера на безсмисленото удоволствие, ножа, хляба и сиренето на контакта, кулинарията и аперитива на взаимността и спонтанното желание. Тя е онова, за което всички мечтаем: някой да се погрижи да не ни е толкова “все едно”.
За мен, Слепия Пю, ослепял от свирки, бибитки и тутурутки, едно винаги ще е ясно като белотата пред очите ми: човек и сляп да е, и полумъртъв да е - ако чува звука на свирката, значи все още е на терена и участва в играта. И от футбола вече знаем: до последната свирка, независимо от резултата - големите играчи си остават големи играчи.
P. S. A в аналите на Острова на съкровищата е записан образът на “the perfect woman”. Съвършената жена е онази жена, която изпитва оргазъм по време на свирка.
островът на съкровищата 1998