Пътеводител на туристическата простотия 1

"Когато живее в тоалетна, човек престава да забелязва кафявия цвят. "

Добре дошли, уважаеми чуждестранни гости! България е най-лошото място, което можете да изберете за вашата почивка.

България е един чудесен курорт за аутсайдери!

Тук идват социалните пропадняци от задния двор на Запада. Лошото е, че и те остават недоволни и не повтарят своята грешка. Българския туризъм и това, което предлага той, е любим единствено на шепа носталгично настроени застарели гедерманци, които успяват с една социална помощ да се напиват с червено вино в продължение на седмица. След което се качват безпаметни на самолета и подготвят разказа си за вундершюненото си прекарване в Булгариен. Наистина прекарване.

Ако не бяха добре възпитани и сервилни, западните туристи, който все още ни посещават, щяха да ни залеят с горчивата истина. Те обаче не го правят - едно да не наранят гордостта ни, друго заради това, че всичко наоколо си е наш начин на живот. И може би на нас така наистина ни харесва. Това е нещо като да приемеш мръсотията по улиците на българските градове за народна традиция.

Независимо с какво пътува и колко вижда - чуждестранния турист си отива с настръхнала козина и неприятен вкус в устата. Те, идвайки от лъскавите улици на подредения си свят никога няма да си признаят че са се минали, а камо ли да се опитат да ни променят. Просто самите те се адаптират към нашата среда - от обикновени туристи се превръщат в готови да преглътнат всичко авантюристи. Каламбурът също си е техен, но си остава между тях.

Какво виждат още на границата очите на западния наивник платил 200 марки по малко от екскурзия до Гърция със всички екстри?!

Няма тоалетна! Или има, но вътре е като истинско влакче на ужасите и мирише като в дебелото черво на Годзила.

Ако не си пикал в Сърбия - връщай се!

Нашите митничари и без това са в почивка, плюят семки и говорят на висок глас. Чака се с часове. Западнякът остава с впечатление че в тази страна нещо непрекъснато се чака. Мръсотията започва да се набива на очи, но това е само началото. Чуждестранният авантурист вече започва да се адаптира - става му ясно, че ще пикае чак когато стигне местоназначението си.

Ако пътува с кола видиотеният и ядосан вече западняк капитулира още от началото:

България е страната без табелки.

От най-големите (към столицата) са откъснати парчета. Няма стрелки, останало е само едно "офия" на кирилица. Има и добра новина - случайният овчар, които среща нашия гост, знае и немски и английски. Ако не знае езици - поне е учтив и ехидно усмихнат - винаги ще помогне, защото в тази страна най-нормалното нещо е да сбъркаш пътя за където и да е.

Стремежът на западняците е Черноморието. Все още битува легендата за нашите дашни български момичета, златния ни пясък и за мургавите ни дяволити и общителни морски гларуси. След като заобиколи столицата, автомобилният западен любител на силни усещания се отправя все по-наизток със свито сърце. На излизане и влизане от София му прави впечатление блокадата на столицата - като в репортаж на CNN от Чечня - опънати са бодлите за пукане на гуми, всички минават бавно, а някой биват спряни от неуморните ченгета на КПП-то. На това място западнякът се опитва да запомни как изглежда българското ченге, защото се е наслушал на стотици разкази за пътни обири от маскирани като ченгета бандити.

И оттук нататък - като че нещата се оправят!

Не може да бъде - пътят към Пловдив е като слънце, дори има ред високи лампи между двете платна. Разбира се, лампите свършват след 500 метра, дупките започват веднага след първото възвишение, растителността покрай пътя се опитва да го задуши, а отзад разни хора с бързи коли и български номера го притискат и святкат гневно, въпреки че западният наивник се движи с максимално разрешената скорост. И ако дойдете догодина - пътят отново ще е в ремонт, табелките пак няма да ги има, а за малки и големи нужди - на всеки 120 километра има Макдоналдс, в чийто тоалетни е чисто и има тоалетна хартия. Наистина има! Какъв кеф, а?

Западният човек не разбира нашите нрави.

Той изпада в паника, когато на пътя по-мощна кола от неговата го притисне и започне да му прави номера, само и само за да го задмине. Просто западният човек знае малко по добре от нас, че психологическото себеутвърждаване с помоща на автомобил свършва в канавката.

Милият западен човек се опитва да се ориентира по най-подробните карти правени за България, копирани директно от Генералния ни щаб - на тях има всяко селце паланка, хълмче, противоатомни скривалища и складове с боеприпаси - но като няма табелка пред Пазарджик - и Господ не може да му помогне. Типичен пример за това е хвалбата на двама английски туристи, които се разхождали с рент-а-кар във вътрешността на страната. Посетили някаква местност и дори показваха снимки от местността, която много им харесала. На снимката с табелката на местността с ясни букви се четеше на кирилица, че англичаните са се разхождали не къде да е, а

в живописната местност "Варов възел".

Кажете ми, ще имате ли сърце да им кажете истината за това къде са били и какво толкова им е харесало на варовия възел?! Аз не можах!

На български има един синоним за разруха и социален упадък. Това е думата "Бейрут". Синонимът е абсолютно неверен - Бейрут в момента е красив нов град облян в светлина и по нищо не личи, че преди пет години там е имало война. Затова пък в крайпътния пейзаж у нас няма и лек намек, че тук живеем в мирновременна обстановка - съсипани стопански постройки, прашасали отбивки и черни пътища направо от магистралата, парцаливи циганчета и проститутки с физиономии познати на западняка единствено от репортажите за Косово. Черно, неугледно, тъжно и жалко - повярвайте ми, само това виждат западняците докато пътуват из държавата ни. Добре че повечето от тях

пропускат да видят жп гарите ни.

Изключителната изненада чака западния наивник и семейството му след Пловдив. След Пловдив последните отсечки от магистралата (открити тържествено от Виденов) свършат изведнъж с опасен вираж и отново липса на ориентири. Нататък пътят е премеждие най-вече за лъскавия допреди малко западен автомобил - другите вече са свикнали. Пътят покрай Сливен цяло лято беше в ремонт - и то какъв - някой изрязъл асфалта на три нива в правилни геометрични форми, но в продължение на 50 километра никой никъде не асфалтираше или поне да симулираше полагане на асфалт. От всички западняци спечелиха смелите - тези, които прекосиха зоната на ремонта не по обиколните пътища. За другите се говори, че са се загубили във вътрешността на страната и са приели православната вяра от отчаяние и смирение.

Голямо впечатление прави на западняците още нещо, което българите не забелязват - преди всеки по голям град, на пътя,

има някакво склуптурно безумие

направено от изключително видиотен български артистичен мозък. По това Нещо се ориентират западняците, че следва голамо населено място. И докато пред Айтос се разбира, че това е склуптура на човек с орел - на всички други градски врати в тази страна са поставени архитуктурно склуптурни говна от ръждясал метал и изронен бетон в стил сталински неореализъм. Паметници на грозотата, опикани с презрение от хора и домашни животни.

Българите може и да не ги забелязват - но западният наивник, авантуристът си мисли, че това са най-добрите (малко особени) образци ва съвременното ни модерно изкуство - все пак, поставени са да бележат началото на голямо населено място.

Пътят на чуждестранният турист свършва някъде на морето. За него това един лош спомен, който той ще забрави и ще се старае да не повтаря. Тъжното остава за нас - наистина най-тъжното нещо, което сте чували за нашата пракрасна страна и ужасна държава: малките русоляви западнячета са си намерили забавление по целия този път. Наистина голямо забавление - те просто броят труповете на сгазените и размазани кучета по магистрала Тракия и по нататък.

За статистика има и цифра - по трасето София - Бургас - Слънчев бряг кучешките трупове бяха точно 35. Точно 35.

Пътеводител на туристическата простотия 2

"Когато живее в тоалетна, човек престава да забелязва кафявия цвят. "

Един път стигнал до морето чуждестранният турист, наивният западняк, туристическият авантюрист, се приютява в хотела си. Вече е готов на всичко. Не и на това обаче - в хотела има топла вода само сутрин и вечер. В хотела не носят отговорност за изчезнали вещи. В хотела няма пиколо или хоп. Келнерите са мърляви и вечно сърдити - типичните хора от кастата, която вярва че бакшишът не се заслужава, а се полага по право.

Голямата изненада е менюто. В първия ресторант се яде най-вече шопска салата, шишчета, кебапчета и кюфтета. Има и каварма - най-мазното нещо в гастрономията на западняка - такова нещо той никога не е ял, и никога повече няма да яде. Другата кръчма е абсолютно повторение на първата: само цените - различни, хигиената - същата. Западният турист у нас не влиза никога в кухнята на ресторанта - първо защото няма да го поканят и второ защото няма да яде три дни след това посещение. Дори и в най-реномираните ни ресторанти кухнята е бардак от мръсотия, миризми, съмнителни продукти, доволни хлебарки и сърдити хора, на които не им е там мястото. Въпреки че ресторантьорството и хотелиерството е любимо занимание на българина (от него се печели добре) зад кулисите на това занимание мизерията е като в социалистически стол и студентско общежитие. Искрено учудения западняк обаче не ни обвинява в нищо - той просто решава, че нашата кухня не му харесва. Пък и не му понася - един от спомените, който отнасят от Созопол почиващите са диарията, коремните болки и двудневната треска.

Созополския вирус

е известен на всички ходещи на Аполонията, но и домакините в Созопол и интелектуалците си траят и не го хващат често като западняците. Може би защото не пият вода (твърди се, че е от созополската вода), а употребяват изключително концентрирани алкохолни напитки. Подхождайки по интелектуален начин, един от българските туристи обясняваше на немския си приятел защо на немците им липсва въображение - защото те никога не могат да си представят какво може да им плува в бирата.

Чужденците обаче са учтиви - ако в яденето има косъм или друга нечистотия, те просто не го ядат и го плащат в пълен размер.

Те никога не правят скандали,

и това е най-страшното. Ако правеха, поне щяхме да останем с впечатление че държат на нас, и след като ние поправим грешката си, отново ще се завърнат да почиват тук. Но те си траят. Единственото отмъщение, което могат да ни погодят тайно и безвъзвратно вече се ражда в тяхната глава - догодина те просто са на друго място. Далеч оттук.

Въпреки всичко - западнякът има цел: да си почива и весели, да му остане и хубав спомен и сувенир да си купи, дори да напазарува важна вещ, българско производство. Единственото, което успява наистина да получи чуждестранният авантурист, си остава само хубавия спомен от нашата природа. Въпреки учудването как сме успели да превърнем в клоака всяка дере, река и ручей близо до населено място.Това, което си мислят те, но никога няма да кажат, е че

българите наистина ползват за сметища реките си.

Никой не иска от нас да бъдем като немците и през есента да няма нито едно листо на тротоара или по улицата. (всеизвестно е, че немските дървесни листа са дисциплинирани и падат на определените за тази цели места). Никой не твърди, че немците не пускат никога фаса си на улицата. Просто у нас никой никъде не чисти, освен в собствения си дом. По улиците и на най-реномираните ни курорти има от абсолютния асортимент боклуци: семки, хартишки, фасове и прочие полезни неща като хранителни отпадъци и негниещи найлонови неща. Въпреки, че конете на файтонджиите в Слънчев бряг имат специални найлонови приспособления - лайнодържачи, не е рядкост в комплекса да нагазиш в конска фъшкия или най-малкото незнайно откъде взела се в жегата кална локва. Не могат да се отрекат усилията на богатите ни курорти за се справят с проблема "чистота" - така обаче още повече се засилва изненадата на западняка от контраста между Албена и Ахелой, примерно.

Причината за мръсотията е само една - с очите си видях семейство немци, който ходиха пеша по целия плаж на един от курортите ни, за да хвърлят в кошче обвивките си от сладолед. Кофти е да си немец в страната на липсващите кофи за боклук.

Като не се сеща друго, чужденецът тръгва на лов за сувенири. И попада на местопрестъплението. Хората, които продават всякакви боклуци по крайбрежието ни трябва да бъдат съдени по бързата процедура - тяхната дейност е

азбучен пример за спекула с некачествени стоки.

Онова, което се продава по крайбрежието и неговата цена най-много сваля рейтинга на България, българите и туризма ни. Първото нещо са пиратските дискове (10 DM). След тях са тайвански и турски парцали, всичките до един взети от битака в София (50 DM). Фрапантен е примерът с минералната вода - в съмнителни капачки и бутилки се продава нещо, което създава впечатление, че всичките ни минерални извори еднакво миришат на софийска чешмяна вода. И това нещо стига цена 5 DM - няма шега, цени за чужденци. Такситата в Слънчев бряг и другите ни комплекси по някаква мъглява уговорка с общините возят на тарифа 1 DM на километър, като първоначалната им такса е 3 DM. И т.н. и т.н.

Българинът е изключително лош търговец

- за него клиента, особено чуждестранния, е риба шаран или балък, който трябва да бъде прецакан без особено напъване. Само че чужденците ( и българските туристи разбира се) се усещат - къде навреме, къде не съвсем. Интересна гледка прадставляваха семейство англичани на средна възраст, който пазаруваха всяка седмица от склад на едро 6 км навътре от Несебър. В склада имаше от пиле мляко, и то на цени за парламентаристи - минерална вода 200 лв, колбаси за 5 000 лв килото (колкото дюнер пред хотел Кубан), риба за 4000 лв килото (порция хек 100 гр), дори заешко месо на цена 8000 лв килото (точно колкото шест броя кралски скариди без лимон в неугледно капанче в новия град). Оттук нататък са компетентни само пазарната икономика и икономическата полиция - в нормалния капитализъм обаче печалбите от 100, 200, 300 и 1000% са ненормални явления. И от тях полза няма никой - дори хората, които ги реализират.

И ако приемем, че почивката трябва да е винаги скъпо удоволствие, изскача друг проблем, нека цените да са високи, но клиентско право е да се опитва човек да ги намали. Обаче

в тази страна никой не се пазари.

По отношение на този обичай българите не принадлежат нито към западната култура, нито на Изток. На Запад различното качество стоки има различни цени и пазарлъкът е безсмислен, след като спорът за цената на една стока е решен отдавна и цената е оптимална. На Изток без да се пазариш е немислимо да купиш каквото и да е защото отнемаш удоволствието на ориенталеца от самата продажба и от социалния му контакт с клиента. У нас продължава да действа златното соц-правило "ако искаш!" Българския търговец на плодове от Слънчев бряг ще отиде до съседа си да го пита как е на английски "ако щеш!", но няма да попита клиентката си англичанка какво не харесва на лимоните му (6 000 лв килото). На принципа на зелника, явно тази страна е пълна с хитри продавачи и видиотени купувачи, които живеят в странна симбиоза като курортно куче пълно с бълхи.

Рано или късно обаче продавачите ще започнат също да плачат. Тон през този сезон дадоха двама италиянци, любители на текилата. След като се усетиха, че пият малката текила за 5 марки, а бутилката отсреща в магазина струва 15 марки, те просто като истински благородни членове на Европейската общност без срам си купиха бутилка и я изпиха в ресторанта, без да им мигне окото, без притеснение и за назидание на българското ценообразуване.

Бунтът на италианските туристи едва ли ще стане скоро и български бунт. Може би затова същите тези италианци ми зададоха най-интересния и най-журналистическия въпрос за това лято. Въпросът беше "как е възможно българите да са толкова чудесни хора, а да са се уредили с толкова неудобна за живот държава. " Неудобна за живот, та камо ли за туризъм.