Злото не е просто кълбо дим, което прилича на арабско лице с рога - злото е чуждото отчаяние, което ни е толкова трудно да разберем. Ако това не стигне до мозъка на Америка, единственото, което следва да се случи на тази планета, се нарича евакуация. Е, вечна и единствено правилна ли е американската вечна правилна кауза, пита се Мартин Карбовски след атентатите от 11 септември и ти предлага да помислиш върху една гледна точка, по-различна от cnn-ската
е тясна. Тясна за живеене, тясна дори за говорене. Политическите папагали и интелектуалците-нагаждачи, еднакви навсякъде по света, се побъркаха да крещят в името на мира, справедливостта и Вечната Правилна Кауза - вместо да млъкнат, да скрият лицето си в ръце и да се покаят. Защото християните за пореден път отслужиха литургии в прослава на Бога и за упокой на мъртвите, но никой не си призна тихото арабско злорадство, което се прокрадна в душите на мнозина.
В душите на отделните човеци обаче, за разлика от съзнанието на колектива, нещата не са никак чернобели. Освен страх и милост, там има и бунт, и срам. Бунт и срам, че се стигна дотук, където единствено крайностите - черното и бялото, русото и кафявото, гладко избръснатото и брадясалото, телевизионното и изпотеното - все повече ще определят историята. За която казват впрочем, че когато е интересна, е проклятие.
Всичко започва и завършва с това изречение. В основата на глобалното неразбирателство стои идеята, че едни народи са благословени, а други - не. И понеже основният Бог е зает да благославя победителите, идва ред на малките, измислени богове. Досущ като по Тери Пратчет, единият бог събужда завистта на другите - и в битката на малките богове умират най-вече момчетата, които никога не са правили секс. Умират знаете защо - защото в рая ги чакат 70 разкрачени девици, които обещават неземни удоволствия. (Което е доста съмнително, пък и ако се постараеш, тук на планетата без нито един изстрел можеш също да срещнеш 70 разкрачени девици, а защо не и повече.)
Е, защо тогава Бог да благословя само Америка? Не беше ли прегърната от американците прочувствената идея, че Бог е еднакво добър към всички и че неговата светлина стига до всички души, независимо дали се обличат в чаршафи? Защо Бог не благослови Кюрдистан, тамилските тигри, защо не протегна ръка върху Кабул, защо не помаза народеца в Източен Тимор или поне гладните негри от Демократична Република Конго? Защо не пося милостта си там, където е най-нужен - в неподредената Македония, в Северна Ирландия или Корсика? Защо само Америка?
Америка излъга останалия свят. Тя измисли наистина най-коректния и честен идеал, дефиниран чрез Свободата, Инициативата, Семейството, Родината, Кънтри-музиката и Общодостъпния Бъргър, но този идеал кристализира до вечната имперска идея, която понамирисва на нацизъм - идеята за единствено правилното функциониране и мислене на човешкия индивид. Когато стане дума за правилно (политически коректно) поведение, нещата вече не са наред - правилно за и според кого? Кой има полза от точно това правилно функциониране на човешкия индивид? Различното поведение от правилното разрешено ли е? Трябва ли да се наказва? Как да се накаже - като убием неправилните или, за по-лесно, им поставим правилно правителство?
Америка е в по-дълбока заблуда дори и от фундаменталистите. Тя не е благословена самостоятелно - като различна и по-велика от другите, защото богопомазани нации няма. В момента, когато една нация се сметне да богопомазана, просто физическите закони, гравитацията започват да работят срещу нея. Чисто технически погледнато, Америка е резултат от сбора на нациите, всяка от които е мила Богу по свой начин. В корена на американската идея е равенството и еднаквата ценност на човешкия живот. За добро или лошо Америка узурпира християнската теза за милосърдието, но го приложи само на собствена територия. Извън територията на Америка онова, което политиците наричат "двоен стандарт", добива чудовищни размери и няма нищо общо с обичта между хората.
Нека просто Бог да благослови не само Америка. И за да има стойност (за разлика от моите брътвежи), нека поне веднъж го чуем от американски политик.
През ХХ-и в. Америка сложи ръка на всичко. Всичко на планетата е американско. Граф Сандуич никога не е предполагал, че дори идеята за "cold cuts" - студените хапки - ще се американизира до неузнаваемост. Сравнена с културологичната победа на картонената опаковка и липсата на вкус над добрите маниери, традицията и културния уникум, дори военната експанзия на Америка прилича на детска игра. Ето защо днес наричат ударите върху Америка "удари срещу цивилизацията". Всяка друга дума, различна от това подлизурстване в планетарен мащаб, се оказва цинична. Нека бъдем цинични тогава - не можем да не отбележим, че тези 6500 нюйоркчани (Бог да упокои душите им) се оказаха "по-важните мъртъвци на планетата". Да, Америка и телевизията тържествено обявиха своите мъртъвци за по-големи от другите - така както досега доказваха, че техният начин на живот е по-добър от който и да е друг. Нека бъдем цинични - Америка не е всичката цивилизация на планетата, но по най-циничен начин плаче само за себе си и иска да воюва за себе си, малко след като е проповядвала мир в етнически конфликт на Балканите. Защото за богоизбрана Америка убитите палестински и еврейски деца от последните месеци са нещо, което преглъщат с вечерята. За богоизбрана Америка взривяването на будистки статуи от талибани е просто новина, а взривяването на православен манастир от албанци и новина дори не е. Защото за Америка цивилизация извън Америка не съществува - или съществува само когато подкрепя американските военни операции. Тъжното е, че Америка трябваше да се разплаче, за да разбере, че за голяма част от днешния свят "взрив", "камикадзе" и "несправедливост" не са три отделни телевизионни репортажа по CNN, а обикновен лайфстайл.
Нацията, в чиито думи за свобода и равенство всички продължават да вярват, никога не е считала за равен онзи, който не я заплашва достатъчно. В този смисъл некъпаните брадати циганьори от кадрите на CNN днес се чувстват богопомазани. И на американското "Бог да благослови Америка!" днес те тържествено отговарят от минаретата, че Аллах е велик. Лошото е, че и Аллах, и Бог гледат отгоре всичко това през дима на небостъргачите - тихи, невъзмутими.
Нека бъда разбран правилно - нито пледирам за лява или фундаменталистка революция, нито имам идея как този свят да се оправи. Единствената ми цел, докато дъвчете двойния си чийзбъргър, е да ви накарам да помислите - не върху грозното масово убийство от 11 септември, а върху Америка. Същата тази Америка, която направи така, че да се стигне дотук.
Америка е най-кинематографичната, пищна и примамлива страна, създавана досега. На Америка симпатизират всички. Америка е култура, която няма равна на себе си - не само защото е последната от всички досегашни империи, стъпила на раменете на гиганти. Проблемът на останалия свят тези дни е, че беше превърнат в периферия. Проблемът на Америка обаче е друг - периферия вече няма. Планетата е тясна и тяхна, а те - хазаите - са богати, дружелюбни и силно възбудими, когато стане дума за компютри и петрол. Американският английски е планетарен език. Високите технологии се продават като топъл хляб - от белите на черните. В замяна черните дават труда си, златото, джунглите и слоновата си кост. Всъщност черните, кафявите, старите и селяните най-често са обикновени и наистина мързеливи продавачи на бензин. Бензинът излезе от икономическата си символика - той е горивото за американска кола, която стига където си иска и колкото може по-надалеч, докато арабинът (респ. негър, старец, селянин, източноевропеец) седи на бензиностанцията, която гръмва към средата на филма - малко преди бензинджията да извади пушката. Защото това е единственото, което Америка има повече от другите нации - бензин, храна и зрелища.
Храната отдавна не е глобален, а локален проблем. Зрелищата отдавна са се превърнали в начин на живот. Всеки кинескоп на планетата излъчва американско знаме и всяко кино продава пуканки. Във всеки втори кадър има открита кола, поела по дълъг прав път инту дъ грейт уайд оупън. Всяко ченге е безсмъртно, всяка лоша кауза е наказана. Всеки американски кино-президент е най-добрият човек, когото познавам. Във всяко куфарче има милиони долари. Всяка новина е далече от нас. Всяка втора изхвърлена бутилка е от кока-кола. Всяка трета дума е свобода.
Нещо не е наред с нас. Американските прелести издигат в култ идеята да бъдеш такъв, какъвто си, да избираш и да ходиш където си искаш. Но успоредно с тази философия на планетата тече процес на уеднаквяване. Телевизията първа ни втълпи, че всички трябва да сме еднакво красиви. После икономиката ни внуши, че всички трябва да сме средно богати. Сега е ред на войната, която ще ни направи правилно свободни. Или сте с нас, или не сте с нас - сега това ще се разбере.
Но не трябва да е така. Има трети път и третият път е показан във всички религии на планетата. Защото злото не е просто кълбо дим, което прилича на арабско лице с рога - злото е чуждото отчаяние, което ни е толкова трудно да разберем и да бъдем съпричастни. Ако това не стигне до мозъка на Америка, единственото, което следва да се случи на тази планета, се нарича евакуация.
Младата империя има и светли, и тъмни страни. Привлекателният й образ сплита в едно сила, очарование, силни думи и разкази от уста на уста. Освен свободата на словото, Америка има още куп чудесни черти, заради които наистина си заслужава да я обичаш. Можеш да я обичаш заради царевицата, тиквата, фасула, доматите, чушките, картофите и самоорганизацията, каквато други хора - включително немците - не могат да постигнат. Креативният гений на Америка е ненадминат - там първи слагат бариера на чакъления път от 60 мили между Филаделфия и Ланкастър и искат пари на преминаващите. Най-вече трябва да харесваш обаче легендата за Америка; цялата история на обединението на Щатите е протичала по едини същи начин - провокация, слух (медия), намеса на правителството, малка война, присъединяване или купуване на нов щат. Страхотна система.
Ако не съжаляваш примерно за двайсетината набедени сейлъмски вещици или простреляния Мартин Лутър Кинг Джуниър, можеш да се възхитиш на почти всичко, което американците правят. Единствено не можеш да обичаш факта, че когато нещо се случи в Дака, то е дребно и незначително, а когато нещо се случи в Америка, то е огромно, то е война на световете и който го омаловажи, умира като статист в началото на филма.
Но стига - има наистина хубави неща. Задължителното образование е патент на Америка. Феминизмът - също. Феминизмът е заченат смешно наистина - женска организация отива на конгрес за правата на негрите и там не ги пускат да влязат, защото са жени. Аболиционизмът също е велика идея, да не говорим за масовото потребление - някой открива, че милиони хора могат да ядат вечер с едни и същи лъжици. Трябва само да се организира.
Могат да се кажат множество чудесни неща за Америка, но самата тя го прави всеки ден. Затова да помълчим.
Онова, което различава Америка от досегашните империи, е вътрешният коректив. Тя се самоограничава и самоусъвършенства.
Добре подредена вътре, навън Америка проповядва само три неща: експанзия, експанзия и експанзия. Да повторя за прибавянето на всеки щат през годините - в чуждата територия неколцина герои се обявяват за присъединяване към САЩ и, след кратка война с Испания, Франция или Мексико, щатът се купува, като страните си обещават да не предявяват повече териториални претенции. Така става и през 1819 - Испания се отказва от претенциите си към Флорида, а САЩ престават да претендират за Тексас. Само след десет години обаче Тексас е съединен щат.
Бащата на експанзионистичната политика се нарича "национализъм". Макар да е съмнително дали могат да говорят за "нация", американците горещо прегръщат национализма. Той "стартира" към 1772, когато някой пише Поема за изгряващата слава на Америка. В нея се предрича, че на САЩ е отредено да станат център на империя и краен етап на цивилизацията. Това е идеологията за "божественото предопределение", която почива на представата, че САЩ са призвани - от Бога и историята - да разширят границите си върху огромна област, която включва, но не се ограничава само с континента Америка. Защитниците на тази идея твърдят, че тя не е егоистична, а представлява алтруистичен опит да се разшири прилагането на американски свободи върху нови територии. Ако днес някой германец си позволи да изрече подобно нещо, всички нации ще изпищят от възмущение. Американците обаче сякаш не са го казвали.
В Доктрината "Мънро" от 1823 се казва: "Американските континенти оттук-нататък не могат да бъдат смятани за обект на бъдеща колонизация от никоя европейска сила... така както нашата политика по отношение на Европа изключва намесата ни във вътрешните работи на която и да е от нейните сили..." Днес първата част на изречението е истина, а втората - неприятна лъжа. Тази лъжа и принцип на американската външна политика се дефинира докрай в Допълнението "Рузвелт": "САЩ имат право да се намесват в работите на съседите си от Западното полукълбо, ако те се окажат неспособни да поддържат необходимият ред в своята държава".
След Втората Световна работна група на Държавния департамент изработва планове за следвоенното устройство на света, като ползва формулировката "Големият район". Вече не става дума само за Западното полукълбо, а и за Западна Европа, Средния и Далечния Изток, териториите на бившата британска империя, Африка и останалата част от Третия свят - горе-долу цялото земно кълбо. В този план Германия и Япония са наречени "държави-работилници", Третият свят е с основна функция "източник на суровини и пазари". Ръководител на отдела по планиране на Държавния департамент тогава е Джордж Кенън, който пише външнополитическа концепция №23 през 1948:
"Разполагаме с 50% от богатството на света, но само с 6,3% от неговото население. При тези дадености неизбежно ще станем обект на завист и неприязън. В идущите години истинската ни задача ще бъде изграждането на система от отношения, която да ни позволи да удържим споменатото неравновесие... За да постигнем тази цел, ще трябва да се откажем от каквито и да било сантименти и мечтателност и да съсредоточим цялото си внимание върху постигането на нашите непосредствени национални цели... Не е далеч денят, когато ще си служим по необходимост единствено с концепции, основани на силата..."
Денят е днес. Концепцията, основана на силата, се нуждаеше само от повод за възмездие.
САЩ не са водили войни в смисъла, който им придаваме на Стария континент. Те самите вече не си спомнят какво точно са правили по време на войните, защото създадената легенда е по-силна от истината. Когато в първата битка между Севера и Юга на 26 юни 1861 при Бул Рън войските на Севера решават да се изтеглят към Вашингтон, тяхното придвижване е "затруднено от присъствието на множество зрители, пристигнали от столицата и разположени по близките хълмове с кошници за пикник, за да наблюдават битката..." (История на американския народ, Алън Бринкли, 2001).
Това наистина е тяхната голяма война - Гражданската. В нея умират 618 000 американци - повече отколкото в Първата, Втората, корейската, виетнамската и Персийския залив, взети заедно.
Войната днес е съществена част от "имперската федерална република", "Евангелието на богатството" и социалния дарвинизъм - трите слона, на които се крепи идеологията на тази държава. Стратегията (с изключение на Виетнам) е "великолепна малка война". Ако се разровите из подробностите на малките войни в Латинска Америка за последните 40 години, ще забележите, че не става въпрос за никаква борба срещу съветското влияние, а - по думите на Джордж Кенън - "всяка война е срещу истинския ни враг - бедните, които се опитват да ограбят богатите".
През 1850 Върховният орден на обсипаното със знаме звезди констатира, че имигрантите са умствено и физически по-низши от американците. През 1877 за пръв път се взимат официални мерки за ограничаване на емиграцията - емигрантите вече се делят на "желани" и "нежелани". Тогава нежеланите са осъжданите, просяците, умствено изостаналите и китайците. По-късно, към 1920, Федералната комисия на Уилям Дилингъм изготвя доклад за имиграцията и в него се твърди, че по-новите имигрантски групи, предимно от Южна и Източна Европа, се асимилират по-трудно от предишните. Внушението в доклада е, че имиграцията трябва да се регулира по национален признак.
Тиъдър Рузвелт вече конкретно дели народите на "цивилизовани" и "нецивилизовани". "Цивилизовани" народи според Рузвелт са англосаксонците и тевтонците. "Нецивилизованите" са най-общо цветнокожите, латиноамериканците и славяните. Рузвелт смята японците за "почетни бели".
Нещо познато?
И днес към Америка "плават" хиляди хора. Те ще станат американци, част от империята, ще платят данъците си, за да може някъде далече да се води една малка война. Щеше да е логично, ако Америка беше нация, създадена отделно от другите нации. Липсата на логика днес е, че съставената от целия свят Америка се бори с малки части от целия свят. Някой ден тя неминуемо ще се изправи пред този свят - богата Америка срещу бедната планета. Целта на Америка утре е планетата да е една държава с богат център и бедни провинции. Ролята, отредена на Източна Европа в този случай, е директно приравняване към Третия свят. (Ноам Чомски пише: "В този район има много ресурси за отнемане и евтин труд, който може да се използва за сглобяване на готови детайли...")
Америка го е изчислила: източно-балканските европейци като нас, както и целия свят впрочем, ще имаме и хладилник, и кабел. И бира. И бейзбол. И порно. И холивудски драми с много старз енд страйпс вътре. Ще имаме всичко, което ни трябва, защото на Третия свят му трябва малко. И Америка знае това. За теб тя има нещо малко - точно колкото ти трябва, толкова ще ти даде. В замяна на това ти ще й връчиш полезните си изкопаеми, жените си, азбуката си, историята си, големи парчета от паметта и културата си и двете си ръце, щото с друго не разполагаш.
Американците навсякъде твърдят, че са нация - правят го с упоритостта на човек, който иска повторената сто пъти глупост да стане истина. Истината обаче е, че Америка е повече организация, отколкото нация. Точно както да си индианец (пардон, нейтив америкън) е състояние, а да си американец - процес.
Превръщането на един човек от гражданин на държавата Където-и-да-е в американец - това е онази подробност, която липсва в теорията за изключителността на американската нация. Генетично погледнато, не всеки човек, поставен в добри условия и нормални правила, се развива успешно. Ако приемем, че Америка е добър хранителен разтвор за интелигентните и те успяват в нея, то наистина трябва да признаем американската идея за социалния дарвинизъм и да поощрим расизма на интелектуална основа. Умните хора от 150 години насам бягат в Америка и се чувстват щастливи, удовлетворени и успели. Тази идея и днес е симпатична за всеки мечтател, който рано или късно от неуспял европейски художник ще се превърне в успешен американски трък драйвър. Но днес има и няколко подробности, в които се крие дяволът.
Когато човек отиде в Америка, той носи своята идентичност и се движи свободно - така, както камъчето се търкаля в малката планинска река. Поставянето на този човек в добри условия обаче прилича на процес, в който реката на живота се превръща в изкуствен водоем, а камъчето - в част от бетона на язовирната стена. Индивидуалистът от Европа, самостоятелният мечтател, човекът-Аз, се превръща в част от система - което психологически е нелогично. Но се случва с упоритостта на налягането по водопроводната мрежа. Разликата между този човек и предишния свят се превръща в пропаст - мечтателят, красивият Аз-човек скоро започва да твърди, че всички, които не са като него и като Америка, са слепи от мързел, нищожни като мечти и къмплийт фейлиър като човешка изява. Нелепо е, но се случва. Не го чувате често, но то е защото сигурно нямате интелигентен познат, превърнат в американец.
Ето разликата и изключителността на американската нация - бившият гражданин на страната Където-и-да-е вече има на балкона си американско знаме, машина за палачинки и може да накара президента си да бомбардира нелогичните талибани. Но дали това е голям човешки успех?! Дали ако имаш какво да ядеш, сигурна работа, хладилник и голяма кола на старо, това е по-голям човешки успех от усещането на младия мюсюлманин, чието обрязване е успешно посвещение в една също така голяма идея?
Дали е голям човешки успех да си част от машина, която защитава ресурсите си на чужда територия? И ако да, по какво той се различава от талибанската идея за успех, в която със сигурност няма нищо човешко?
Американският расизъм наистина е болната и сериозна тема - логиката и шансът на Америка е да се сети да произхода си, да разбере, че е дошла от всички страни и че не е просто отделен субект, а резултат от елементарния прогрес и обществената еволюция. Защото ако махнем богоизбраността, правото на по-силния и чисто икономическия интерес от една бомбардировка, дали ще остане една наистина сериозна причина да уцелиш на екрана на бойния си компютър бежански лагер?
Извън американския расисъм - да, те имат причина и това е възмездието. Днес Америка има тази причина.
Ужасно е. Ужасно е който и да е човек или нация да разбере по такъв отблъскващ начин какво преставлява ислямският фундаментализъм, как реагира той и какъв враг може да бъде. Няма нормален човек наистина, който да не съжалява за мъртвите американци - така както е ясно, че няма кауза, коята може да бъде оправдана с трупове. Ние съжаляваме за Америка, защото американската експанзия и национализъм още от самото си създаване бяха лаборатории за производство на чудовища в името на американските интереси. И преди, и сега, и в бъдеще, тези експерименти с планетата и нейните конфликти по абсолютно логичен начин ще се обръщат към своя творец, който няма начин да не бъде уязвим, просто защото е жив и съществува. Ние съжаляваме за Америка, защото не успяхме да обясним на американците за каква война става дума - къде са те и къде сме ние по фронтовете на тази война. Съжаляваме най-вече защото оттук-нататък Америка има повод да направи много повече грешки, отколкото до момента. Християнска Америка още един път ще докаже лицемерието на религията, като на никаква цена няма да остави другата си буза да бъде ударена. Напротив - предполага се, че с удоволствието от възмездието ще проведе наказателна акция по целия свят, за да превърне броенето на трупове в страстна цифромания. И това броене няма да остане на циничния резултат 6453, който виждам по CNN, докато пиша тези редове: онези 6453 нюйоркчани, за които светът всъщност трябва да съжалява най-много.
Ние съжаляваме и за това, че живеем почти свободно посред малка комична опера в маргинална страна, която като всички страни се солидаризират с гиганта, със свръхсилата, на която всички искат да се харесат. Всички, абсолютно всички страдат за жертвите и дават кръв - с изплезени езици, със старание, което разлива кръвта, защото е много повече от нужната. Но това е просто едно неистинско съчувствие, съчувствие от страх, наложено от лицемерния световен ред, който досега помагаше на Америка да се чувства добре.
За което наистина съжаляваме, Америка