Ако сме дали нещо на света - това е българският модел. Той е - както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула - нашият принос в съкровищницата на човечеството.
Казано сложно - това е състояние на духа. Определен начин на мислене.
Тип душевност.
Казано просто - обратното на всичко.
Колумб тръгва за Индия и открива Америка.
Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.
Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.
Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.
У нас се получи обратното - кралят е облечен, а народът е гол. И гладен.
И безработен.
Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора.
У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.
Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.
У нас те са на ръководни места.
Там, когато стреляш по някого, той умира.
Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.
Там са велики народите.
Тук - Народното събрание.
Там от великото до смешното има само една крачка.
Тук няма никаква разлика.
При тях са свободни хората, а при нас - цените.
Това е българският модел.
Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.
В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.
И знаеш, че ги няма.
При българския модел ги има, но не са те.
И не знаеш какво е.
Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.
Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.
Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъже - най-мъжествените.
Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.
И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.
При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.
Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.
И когато заводите произвеждат художествена самодейност.
Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно в асансьор и да говорим безплатно по телефон.
При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.
Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.
Българският модел е неунищожаем.
С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.
Както ще бъде свършено и със самата Канада.
Когато ставаше дума за свобода, доскоро правехме следните асоциации;
Свободен наем.
Свободен баланс върху тел.
Свободно падащо тяло.
Ринг свободен.
Жени със свободно поведение.
Свободна Европа.
Свободни валенции.
Свободна длъжност.
Свободна стая.
Свободно съчинение.
Нелсън Мандела.
И странно, никой не се сещаше за себе си.
Онова "Свобода или смърт", извезано върху зелените хайдушки знамена, се възприемаше като тривиално словосъчетание, нещо като "Good morning" върху пешкирите.
По някакво негласно споразумение не говорехме за свобода. Не толкова от страх, колкото от срам.
За нас свободата беше химера.
Пиша "химера", но тази дума означава най-малко две неща хубави, но празна мечта, неосъществимо желание и митическо чудовище с три глави, лъвска, козя и змийска, които бълват огън. Който се доближи до тях, умира.
И не мога да схвана каква химера беше за нас свободата.
Мечта или чудовище.
Нещата са на път да се променят. Казват, че вече сме свободни.
Точно тук е и сложното. Какво ще правим с тази проклета свобода.
Защото, както казва един сръбски сатирик, свободният човек мисли каквото иска, и яде каквото има.
А ние винаги сме предпочитали обратното.
Да ядем каквото искаме и да мислим каквото има.
Мръсното е, че никой не те пита. Освобождава те и толкоз. Какво тук значи някаква си личност.
Общо взето, ние сме най-освобождаваният народ в света.
И всичките ни генетични увреждания идват оттам.
Мине-не мине и току някой те освободи.
И трябва да му вдигаш паметник.
Или ти измисли азбука.
Карл Пети говори на немски даже с конете си, а той вземе, та ти измисли азбука.
Абе, кой те бие през пръстите - лошо ли щеше да ни бъде Карл Пети да говори и с нас на немски.
Сега, като говорим български - какво? И конете не ни разбират.
Или ти напише история.
Е за какво ти е тази история?
За какво ти е това Възраждане?
Ако не бяхме се възраждали толкова, сега можехме да бъдем провинция Баден-Вюртемберг.
И да взимаме по осем хиляди марки на месец.
А не да сме свободни.
И за какво му беше на Македонски тази свобода - да мете канцелариите, гонен от суровия глас на бездушния писар.
А нас ни съкращават и от канцелариите.
Прав е Вазов - по-добре всички да бяхме умрели при Гредетин.
Никога не съм мислил за ролята на лодките и другите плавателни съдове в живота ми.
Наивно съм смятал, че след като не съм фаропазач, те не играят съществена роля за мене.
Както обикновено се получава - жестоко съм се лъгал.
Сега вече виждам фаталната роля на плавателните съдове.
Започвайки от прочутите лодки еднодръвки на нашите прадеди славяните и свършвайки с не по-малко прочутия кораб с американската фуражна царевица, чието движение се следеше като Халеевата комета.
Може и да ви се видят странни тези следствено-причинни връзки, но представете си, че в 1876 година по Дунава не плаваха никакви кораби. В това число и “Радецки”. И Ботев беше останал в Румъния, издавайки все повече и повече вестници, основавайки накрая и издателска къща и отивайки до Дунава само за риболов.
Колко различно щяха да се развият много неща от нашата история.
А представете си сега, че крайцерът “Аврора” въобще не беше построяван. И следователно нямаше начин да даде три халосни изстрела по девическия пансион в Смолни.
Развинти ли ви се фантазията7
Ами ако онази лодка. с която Димитров и Коларов пресичат бурното
Черно море, за да отидат на заседание на Коминтерна,се беше пробила насред
път и потънала?
Схващате ли връзката? И следите ли мисълта ми?
Разбирате ли защо Ленин се качва само на броневик и никога на лодка?
Точно така - защото иначе революцията е в опасност.
Ето как на дело плавателните съдове застават на пътя ни и играят едва
ли не фатална роля в световната история.
Когато през януари нацията вкочанясваше поради временни неуредици с петрола и всички имахме вече отрицателна температура, отново плавателен съд спаси живота ни.
Известният танкер на спасението, танкерът “Струма”.
Спаси ни даже не самият танкер, а съобщението, че настроението на капитана му там, в далечния Новоросийск, се е подобрило.
След като седмици наред беше лошо.
Това съобщение на телевизионната говорителка ни беше достатъчно и ние оживяхме.
Що се отнася до самия танкер, така и не разбрахме какво точно стана с него. Ту беше натоварен и на два часа път от Варна, ту чакаше да го товарят в Новоросийск, ту беше натоварен, но не беше заплатено за нефта, ту беше заплатено, но пък сметката не пристигнала от Москва. Впрочем, това не беше и важно.
Танкерите въобще са много любопитни съдове.
Като едни санбернардски кучета те спасиха живота на още двеста мои сънародници на една сто и четиридесет часова опашка за бензин.
Някъде към шестия ден, поради редица климатични, психологически и социологически фактори сънародниците започнаха да се самоизтребват.
Изчаках да паднат първите петнайсет и се намесих с една проста сметка, почерпена от вестниците. С вестник в едната ръка и молив в другата аз изчислих пред озверените шофьори колко хиляди тона нефт карат наши танкери от всички краища на света.
Получи се такава чудовищна цифра, че мнозинството затихна.
След като в страната ни се намират две трети от световните запаси на нефт, казах аз, има ли смисъл да се избиваме?
Разотидоха се засрамени.
Когато махнаха лодките от езерото в Борисовата градина и сложиха там пеещи фонтани, всички решиха, че с лодките е свършено.
Но лодките отново са в езерото.
Ето как плавателните съдове надделяват и все още определят развитието на историята.
Изчезнаха паметници, бюстове, имена, но не и лодките.
Следете внимателно корабите, изучавайте лодките, вглеждайте се в саловете.
Те са извор на знания.
Навсякъде Вертер умира млад.
У нас той страда до дълбоки старини.
Страданията му започват като съвсем млад.
Баща му е имал маслобойна и цял живот Вертер се мъчи да заличи този позорен факт.
Той сменя фамилията си, измисля ново родословно дърво, премества се да живее на друго място, от нисък става висок и от плешив - къдрокос, но всичко е напразно.
Маслобойната върви подир него като вярно, стара, макар и нежелано куче.
Вертер става активен член на Отечествения фронт, клейми опозицията, приветства национализацията, строи Хаинбоаз, Хаинбоаз строи него, чупи рекордите, сутрин вдига знамето, вечер свири на акордеон "По върховете на Манджурия, седи в първата редица, когато Димитров идва при бригадирите, но всичко е напразно.
Маслобойната го чака в палатката, сгушена под прочутия бригадирски шинел на Иван Радоев.
Вертер страда.
Хвърля се с цялата си жар в колективизацията, осъжда Жендов, пише писма да се преработи романът "Тютюн", отива доброволец в Корея с надеждата, че американският напалм най-сетне ще изгори маслобойната, но всичко е напразно.
Тя клечи по хълмовете на Фун-чжоу, под напалмовия дъжд, и го гледа предано в очите.
Двамата се връщат в родината.
Вертер иска да влезе в университета, но маслобойната застава на входа и той не може да влезе.
Страда.
Съвзема се, поема априлската линия, бори се срещу частната собственост, която ежечасно ражда капитализъм, срещу самия капитализъм, носи Че Гевара на ревера си и материалите на Юлския пленум в чантата, знае наизуст "Съображенията" и прегръща с две ръце перестройката, но всичко е напразно.
Накъдето и да тръгне, маслобойната застава на пътя му.
Отново страда.
След това се заема мъжки с работата.
Унищожава документи, нотариални актове, сметки, стари снимки, пожълтели квитанции, окъсани броеве от вестници, премахва свидетели, трови с миша отрова очевидци, бута в пропасти съдружници на баща си, прегазва с кола случайно разбрали за маслобойната хора, ликвидира роднини, инжектира отровен серум на бивши съседи, премахва и последната следа.
Това му струва години и страдания, но най-накрая успява.
Превръща баща си от цветущ притежател на маслобойна в потомствен пролетарий, който няма нищо друго, освен веригите си.
Най-накрая може да си отдъхне - от маслобойната няма и помен.
Ако не той, поне децата му ще живеят като хората.
Тогава работата се извърта, всичко се променя, започват да връщат земята и фабриките, раздават маслобойните на старите собственици и тук вече започват нечовешките страдания на стария Вертер.
От една страна маслобойната е негова, произвежда, пуши с комините, а от друга - той не може да докаже нищо.
Работил е перфектно цял живот и е заличил всичко.
Няма никой и нищо на този свят, което да докаже, че е собственик на
маслобойната, а не пролетарий и син на потомствен пролетарий.
Собствениците започват да трупат милиони, кожени палта, балове, разходки с царския влак, екскурзии до Истанбул, мерцедеси, а потомственият пролетарий Вертер клечи срещу собствената си маслобойна и страда.
Той няма дори и вериги.
Демокрацията му ги свали.
Българската риба е ни риба, ни рак.
Когато няма риба, и българската риба е риба.
Тя е най-мълчаливата риба в света.
И си знае защо.
Черно е не само морето, в което живее, но и тиганът, в който я пържат.
От векове българската риба се лови на чужди въдици.
И се пържи в собствената си мазнина.
Тя се ражда попче, живее като цаца и завършва като калкан.
Съвсем сплескана.
Още преди да се роди, българската риба е загубила Бяло море и Охрид, Босфора и Дарданелите, затова е интернационалист.
И пасе трева,
Нито една българска риба не си знае гьола, тя плува най-добре в мътни води.
Когато тежи над един грам, обикновено се мисли за риба тон. Когато пророк Йона престои три дни и три нощи в утробата на българската риба, той излиза оттам сиромах Лазар. Защото му взимат по триста долара на час. Като за офис.
Българската риба не се яде с пръсти, нито с вилица, а с друга българска риба. Виното, с което се яде българската риба, се пие от чаша, направена от черепа на нейните врагове.
Българската риба се обединява единствено в консервна кутия.
Гръбнакът на българската риба е политически.
За нея дружбата е като слънцето и въздуха за всяко живо същество.
Това, което другите народи са направили за сто години, българската риба трябва да направи за двайсет.
Тя трябваше да се прави не само на риба чук, но и на риба сърп.
Без да бъде златна, тя изпълняваше всички желания на дядото. И на дъщеря му.
Исус с пет риби нахрани пет хиляди души.
Осем милиона български риби храниха осем души.
И чорапите им - пак кърпени.
Българската риба е най-опушената риба в света.
Тя съдържа не толкова фосфор, колкото фосфати. Българската риба се вмирисва откъм опашката. Според тези, които я управляват.
От три български риби се получават трийсет политически партии.
Българската риба е българоезична.
Тя е най-демократичната риба в света.
Преди тя е била дънна, а сега е летяща.
Хайверът на българската риба е червен и син.
Но обикновено я пращат за зелен хайвер.
Всяка българска риба мечтае да стане капиталистическа акула.
Пътят на българската риба към Европа и към света минава не през
Босфора и не през Вашингтон, а през тигана
Ние сме страна на самураи.
Самураите на Балканите.
Най-напред бяхме белгийците на Балканите, след това прусаците на Балканите, а сега сме самураите.
Може би един ден ще бъдем българите на Балканите.
Като истински самураи и ние не работим нищо.
Предпочитаме през цялото време да се бием.
Българският самурай се бие само в гърдите.
И се размножава чрез делене.
И противопоставяне.
Той дава не обет, а обед за служба.
Българският самурай е верен не на дадената дума, а на този, който дава думата.
Той е винаги от страната на изгряващото слънце.
И никога от страната на залязващото.
Конят на българския самурай е троянски, любимото му оръжие е чадър, а ветрилото му прави априлски вятър.
Той никога не употребява меча си - пази го за музея на революционното движение.
Българският самурай вярва не в кармата, а в казармата. Кимоното на българския самурай преди беше от шаек, а сега е от американ.
Българският самурай прави харакири на съседа си.
Той обича не "хайку", а хайки.
Дори когато е с джапанки, българският самурай е бос.
Българският самурай не бръсне никого. Даже главата си.
И яде ластовичите гнезда заедно с ластовиците.
Българският самурай винаги се смее последен.
И се познава и под съдран чул.
Той е прав, дори когато е легнал.
Любимото му изкуство е бойното.
Когато чуе думата "култура", българският самурай се хваща не за пистолета, а за бюджета.
И съкращава сумата.
В предизборната си програма той обещава да превърне дори плачещите върби в смеещи се.
И Черно море в Бяло.
Паунът на българския самурай е едноцветен. Българският самурай е екологически чист, политически активен, социално слаб и сексуално силен.
Той не гори, но поддържа горенето,
Не яде треви, но където мине, трева не никне. Колкото повече сме самураи на Балканите, толкова по-малко ще бъдем българи в Европа
Българска участ е да се родиш в България.
При толкова други държави.
Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето - историческо, а бъдещето - светло.
Мълчанието винаги ще е злато.
Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.
Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.
Винаги ще се давиш накрай Дунава.
Винаги ще си произлязъл от маймуна.
Винаги съседът ти ще е добре, а ти ще си зле.
Винаги Бог ще е високо, а Цар - далеко.
Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката - песимистична.
Винаги българската мечта ще бъде "шведска маса" със столове.
Винаги ще обичаш наште планини зелени.
Винаги ще ти бъде по-близък Далечният изток и по-далечен Близкият.
Винаги министрите ще бъдат с портфейл.
Винаги най-близките ти ще бъдат най-далече - в Канада.
Винаги ще изнасяме мозъци, а ще внасяме месо.
Винаги ще бъдем най-освободими.
Дори да няма "Що е?", винаги ще има почва у нас, Винаги народът няма да бъде прав.
Винаги у нас Възраждането ще започва преди цяла Европа и ще свършва след Африка.
Винаги петдесетте крака на българската стоножка ще вървят на една страна, а другите петдесет - на друга.
Българската участ е да пием старото кафе на Европа, да караме старите им автомобили и да се вдъхновяваме от старите им идеи. Българската участ е нашият общ език да е английският. Българската участ е силата да прави съединението, а не съединението - силата.
Българската участ е никога да не се пуснем от опашките, за които някога сме преплували Дунава.
Българската участ е да избираме винаги най-лошия вариант.
Българската участ е нито яйцето днес, нито кокошката утре.
Българската участ и късметът са като две успоредни прави - пресичат се в безкрайността.
Човек може да избегне късмета си,но участта си - никога.
Накрая в цялата държава останахме седем души.
Един в София, един в Пловдив, един в Бургас, един в село Джулюница,
един във Варна, един в някакъв железопътен кантон по линията Видин-Лом и един в Доспат.
Другите заминаха.
Стипендианти, комедианти, симпатизанти.
Екскурзианти, музиканти, азиланти.
Емигранти.
Всеки намери някаква причина, събра багажа и замина.
Останахме седмината.
Отначало беше приятно, широко, вървиш ден, вървиш два и не срещаш жив съотечественик.
Свобода, демокрация, плурализъм.
Спокойно можеш да развиваш възгледите си.
Никой не те чува.
Можеш да се движиш по еволюционен път, а можеш и по революционен.
Толерантност, разбиране и спокойствие.
Никой не застава на пътя ти.
Много скоро обаче започнаха неприятностите.
Оказа се, че трябва да вземем властта.
Някой трябваше да стане президент.
Този от Джулюница беше категоричен - щял да прекопава доматите, да пръска лозето и не можел да се занимава с глупости. Пловдивчанинът се съгласи, но при три условия - онзи от Варна да стане министър-председател, той да бъде президент най-много две седмици и през това време да не приема никакви държавни глави.
Хващал миниер от химна.
Онзи от Варна не се съгласи да стане министьр-председател, консервираше паламуд и каза, че не вижда по-идеален министър-председател от този в железопътния кантон.
На всичките ни повиквания, обаче, кантонерът отговаряше по телеграфа само с едно изречение: "Бързият мина, закъснява с две минути".
Тогава аз станах министър-председател, за да дам пример, а този от Бургас трябваше да стане председател на Народното събрание. Той обаче отказа, мотивирайки се с алергия от цъфнали дръвчета и невъзможност да излиза от къщи.
Единствената ни надежда остана съотечественикът ни от Доспат. Колкото и да го търсехме - никакъв резултат.
Или го бяха изяли мечките, или си беше по пчелините.
При това положение станах и председател на Народното събрание. Имаше и хубава страна - разходката от Министерския съвет до Народното събрание действаше здравословно.
Но не за дълго. Хванах грип.
Разчитах на депутатския имунитет, но той не помогна.
Сега лежа болен от грип в Министерския съвет.
Тежко е, но още по-тежко ми става при мисълта, че след две седмици ще трябва да стана и президент.
Онзи от Пловдив ще прави рибарник и още отсега си е подал оставката.
Бързият продължава да закъснява с две минути.
Този от Доспат не се обажда.
Страх ме е да не е минал границата.
Щях да направя него президент, а може би и министър-председател - който яде мед, става за всичко.
А след това бургазлията - председател на Народното събрание.
Знам, че алергията му е измислена.
Дано само оздравея.
Иначе България остава без власт.
Боже, пази България и най-вече южната й граница, за да не избяга този от Доспат!...
Френски гълъбе, не си познал!... Не само няма да получиш троха, ами може и да ти се случи нещо... Както съм генетично гладен, и както системно не си дояждам в България, такъв гълъб с ориз ще извъртя в хотела... Не можеш да повярваш ли?... Абе, ти направи още една-две крачки, па ще видим... Не, не сме човекоядци, но ще станем. Натам върви... Да, бели сме, ние си знаем колко сме бели... Този сандвич, дето сега го ям, ми е за закуска, за обяд и за вечеря - толкова сме бели... И така ми е причерняло пред очите, че да не бяха ония японци с камерите... Европейци сме, да, в Европа сме... Абе, ти не можеш да повярваш, обаче виж на картата... И да ти обяснявам, няма да разбереш, много е сложно... Посттоталитаризъм... Историческият конформизъм на българското социално поведение... Не ми гледай към сандвича... Специфична социална психология, моделирана от условията на живот по балканските кръстопътища... Кръвта е предизвиквала непрекъснато страхови състояния и е направила оцеляването висша историческа ценност... Чакай малко, виждаш, че дъвча... Как няма да ти е интересно, то е като из живота на Великденските острови... Да те опъна само два месеца да поживееш в България, ще видиш колко е интересно, още на втората седмица ще опънеш краката... Така, продължаваме... Незрялото социално чувство на балканеца, липсата на унгарски събития, пражката пролет и Лех Валенса... Съчетанието на историческите и конюнктурните фактори... социалната мътилка... що не дойдеш по-близо... на база на глада и отчаянието, при липса на историческа перспектива... ей тука застани, на това павенце... морална деградация... безконтролен грабеж... нестихващи закононарушения... Тези японци няма ли да се махнат най-после... Политическата спекулация с националните проблеми е доведена до степента на абсурда... изострящите се балкански противоречия... Най-добре ще бъде в найлоновата торба... вечно пулсиращият ..балкански национализъм отново надигна изцапаните си знамена.;,. Най-накрая се махнаха... Маркираните елементи на кризата в посттоталитарното’общество сочат липсата на изход... Чакай, чакай, не пърхай толкова, ще ми издереш ръцете... стой мирен... ще ти извия врата... Естествено, че ще те ям, ти какво си мислеше, че ще си говорим тука до обяд ли... Не ме интересува, аз още в началото честно те предупредих... Влизай сега в торбата и без приказки повече... Така... Докъде бяхме стигнали... Да, демокрацията... Ето я вълшебната дума, влязла в устата и на най-върлите сталинисти, и на крайните либерали... И малко, и старо се кълне в името на демокрацията... Но в българската действителност, поне засега, това остава една дума без съдържание... Съжалявам, гълъбе, с това трябваше да започна, но тогава щеше да избягаш... Хайде да вървим!..
Славянската душа, немски гълъбе, е енигма.
Тя самата не се разбира, та що остава за тебе. Да, българите са славяни. Южни. Може би малко по-южни отколкото трябва.
Нищо, че четеш пресата, пак не можеш да разбереш. Е, добре, аз ще ти кажа какво става, пък каквото разбереш - това. Щом настояваш.
Правим всичко, за да не правим нищо.
Най-обичаме да мразим.
Българският консенсус се състои от осем милиона "против".
В разцвет е сексуалната революция - за другите не ни стига потенциал. Пустите клисурци, дето се правеха на московци, сега се правят на тексасци.
А панагюрци - на мениджъри.
Вече никой не пита колко струва билетът до Кремиковци.
Въпросът е - колко струва билетът до Америка.
Българската мечта е да не бъдем българи.
Трудовата маса мечтае за "шведска маса".
Пролетариите от всички страни се съединяват в Америка.
Призрак броди из България - призракът на Европа. В учебната програма на висшите училища се изучава като учебен предмет миенето на чинии.
За да бъдат готови студентите ни за Канада. Салиери пише по вестниците, че Моцарт бил концертмайстер на придворната капела на залцбургския архиепископ. И работил във Виена.
Знае се кой работеше във Виена.
Оставаме все по-малко човеци на квадратен километър.
Младите все по-често рецитират "Прекрасно, но що е Отечество?".
Българският национален герой се казва Кради Марко. Като преди 1300 години преплувахме Дунава, а не Рейн, сега вместо фолксваген имаме фолклор.
Мистерията на българските гласове се обяснява с четиридесет и пет години мълчание.
Нормалната полиция пази закона, а нашата иска законът да я пази. Твърдението, че и ний сме дали нещо на света излезе вярно - няколко милиарда на Ирак, Либия и Иран.
Свободните цени все повече ни заробват.
Събирахме бели пари за черни дни, а е трябвало да събираме зелени. Мерките за нашето спасение са монетарни, а помощта - хуманитарна, Вместо да е обратното.
Последни напускат потъващия кораб не плъховете, а българите.
Българска поговорка - да стигнеш до Рим и да не убиеш папата.
Обясняват нашата история с нашата география. Теорията за българския народ е оптимистична, но практиката е песимистична.
Другите дават кралство за кон, а ние кон за кокошка.
Не стига, че живеем на полуостров, ами сме и полуинтелигенти. Ние сме единственият народ, който е поробван два пъти, а освобождаван пет пъти.
У българина е силно развит култът към труда, към учението и към личността.
У нас, който не работи, не яде. Който работи - също.
Българската национална болест е амнезията.
Когато всички сме най-зле, сме най-добре.
Това е, гълъбе. Загадъчна славянска душа.
Загадъчната славянска душа се разбира само когато се извади.
Италиански гълъбе, не ми се навирай в ръцете, правиш ужасна грешка.
Аз съм български турист.
Знам, че не си папата. Не съм толкова загубен.
Но това не бива да те успокоява. А е мръднал нанякъде карабинерът, а... Естествено, че мога да направя грешка, и ние грешим, да се греши е човешко. Май само по това вече приличаме на човеци. Прав си - само който не работи, не греши.
Обаче българското трудолюбие е пословично.
А българските грешки - исторически.
Първата е, че сме асимилирали славяните, а не англичаните.
Сега вместо на полуостров, щяхме да живеем на остров.
Нямаше да ходим полуголи, да бъдем полугладни, да се чувстваме
полуграмотни, да ядем полуфабрикати, да произвеждаме полупроводници и да живеем в източното полукълбо.
Втората ни грешка е със солунските братя.
Трябваше да им оставим солунските братя и да вземем солунската митница,
Вярно е, че щяхме да работим на 24 май, но пък щеше да ни разбира цял свят и да си спестим Съюза на преводачите.
А за ползата от митницата - да не говорим,
Ивайло не трябваше да става цар.
С това даде много лош пример.
От една страна, силно западна свиневъдството, а от друга - управлението.
Нещата и до днес не могат да дойдат по местата си.
Грешка беше и няколко века непрекъснато да обсаждаме Цариград. С няколко туристически фирми като днешните щяхме да го разграбим по-лесно.
Погрешно смятахме, че наш национален герой е Крали Марко.
Сега се видя, че е Марко Тотев.
Грешка беше и това, че Ботев слезе при Козлодуй.
Трябваше да слезе във Виена.
Сега внуците му щяха да ни пращат хуманитарна помощ.
Балканджи Йово не трябваше да се опъва чак толкова за Яна.
Тя и без това няколко века по-късно отиде проститутка в Истанбул. Бенковски можеше да не обезлюдява селата по време на Априлското въстание.
Същата работа свърши и Априлският пленум.
Погрешно беше първият български княз да идва от Германия.
Трябваше ние да отидем при него.
Убиха Алеко Константинов. А трябваше Бай Ганьо. Когато обявихме война на Англия и Америка, трябваше да направим и втората крачка - да отидем там и да се предадем. Сега билетите са много по-скъпи.
Много по-рано трябваше да разберем, че априлската линия е една от страните на Бермудския триъгълник.
А не сега да се чудим къде изчезна всичко.
Грешка беше да се стреля по папата.
Можехме да му вземем здравето, като станем изведнъж вярващи.
Което и направихме.
И това е само част от грешките.
След толкова грешки, драги гълъбе, знаеш ли какво си мисля?
А може би вече е време да преплуваме Дунава в обратната посока?
Български гълъбе, недей да ми се пудриш.
Разговаряли сме все с немски и френски гълъби, с тебе никой не разговарял.
А с мене някой разговаря ли?
Да не си Иван Вазов, викат.
Като че ли те са Георги Сава Раковски.
Патриот съм, патриот съм, ако не бях патриот, щях ли да се редя тука на опашка за супа за бедни?
Можех да се редя в Париж. Поне да съм в Европа. Абе, не знам какво й харесваме толкова на Европа, но там към супата дават и сандвич, Слушай, точно ти за Паисий няма да ми говориш. И за моя род и език.
Паисий, обаче манастирът му в Гърция.
Като че по това време в България няма манастири. Абе, и на мене това ми е проблемът - как да си пиша във Франция историите, а да си ги разпространявам в България. През лятото. Не говоря против Паисий, а против тебе.
Какво сте се хванали за писателите.
Всеки сляп не е Омир.
Били сме говорили на Езопов език.
А вие на какъв език мълчахте?
Не сме били написали "Под игото".
Щото вие през това време изобретихте компютъра, нали?
Всеки народ има такива писатели, каквито заслужава.
И обратно.
Не можете да искате от нас да бъдем Омир, след като нямаше Троянска война.
Само едни ахилесови пети.
И сухожилия.
При това положение ще четете нашите сухоежбини.
Сега е лесно да се предпочитат американски писатели.
Ами ако ние предпочетем американския народ? Както казваше Иванчо Йотата - за народа загуба велика, За американския, естествено.
Но ние няма да го предпочетем.
Защото сме патриоти,
Не идиоти, а патриоти.
Какво казваш - идиоти имаме, нямаме Достоевски?
Старо, гълъбе, това вече го е казал един югославски колега.
Лошото е, че позна.
И за тях, и за нас.
А можехме да бъдем Балканска Швейцария.
Дупки колкото щеш - а сиренето можехме и да го внасяме.
Сега не ни остава нищо друго, освен всички да отидем в Швейцария.
Там, гълъбе, към супата дават и сандвич.
Пущинакът е невъобразим.
Огромни каменисти скатове, голи и прашни, зарязани каменни кариери, изровени пътища, изхвръкнал чакъл, бурени.
Изпосечени гори наоколо.
Прегоряла, побеляла от суперфосфата земя.
Пресъхнали чешми.
Запуснати обори, рухнали складове, пустеещи стопански постройки.
Заковани с дъски прозорци на къщи.
Потънали в двуметрови бодили дворове с разкапващи се огради.
Под дърветата - гниещ аромат от падналите и полуразложени плодове.
Куцо куче се притиска до оградите и ни чака да отминем.
Прахоляк, мухи, изсъхнали върби, не се вижда жив човек.
В коритото на пресъхналата река се търкалят стари автомобилни гуми,
изтърбушени пластмасови бидони, счупена детска количка, бели като кости късове от дървета, обелени и лежащи тук отпреди потопа.
Слънчасали и замаяни, със съвършено безумен вид, между гумите и пробитите тенджери бродят гъски, препъвайки се в боклуците и в спомените си за вода.
Потънали до колене в прах, неподвижно стоят магарета.
През изкъртената врата на селската фурна се виждат израсналите по тезгяха джанки.
Префучава подивяла котка.
Катинарът на единствения магазин е покрит с петнайсетгодишна ръжда.
Селцето е на десетки и десетки километри от най-близкия град, запокитено в този джендем, откъснато от света. Хляб, мляко, колбаси, вестници - всичко идва с една газка два пъти в месеца.
Тежка мараня е налегнала пустото село, само две-три бабички седят пред каменните огради и нещо правят.
Нижат, изнизват, намотават, размотават, ръцете им не спират.
Цял живот не са спирали, просто не могат да спрат. Между проядените дървени стълбове висят парчета електрическа жица.
По покривите на къщите растат слънчогледи.
Слънцето сипе жаравата си.
Никакво движение, никакъв полъх на вятър, нито човек, нито дявол в това запокитено сред камънаците селце.
Пред заключеното кметство, през цялата ограда с големи полуизтрити червени букви пише "Американци, вървете си у дома!".
Държавата се разведе с културата.
Несходство в характерите.
Грандомания, графомания и блудство.
Нанасяне непоправими щети на първата.
Заболяване от болест, представляваща сериозна опасност за живота и здравето на поколението и на другия съпруг. Нещо повече - държавата оспорва произхода на децата и не ги припознава за свои.
Твърди, че били оплодени изкуствено.
Заченати с друг материал.
И търси разсиновяване.
Обвинява другия съпруг, че е недееспособен.
Настоява, че бракът бил във фалит.
Изчерпване на моралните и материалните ресурси. Културата, която е изхвърлена на улицата, оспорва решението и от своя страна твърди, че цялата вина е на държавата. И че ако е блудствала, виновна за това е държавата, която е сводничела и свеждала културата при това блудство.
Морален и физически подбудител.
И че тук имаме действие против волята на лицето.
Което на всичко отгоре било непълнолетно. И не е разбирало в най-пълна достатъчност смисъла на своите действия.
Освен това културата твърди, че държавата се е облагодетелствала неправомерно и незаконно от нея по време на брака.
Налице е користно поведение на една от страните в противоречие с интересите на другата.
Облагодетелстването било от морален и материален характер, И е нанесло непоправим ущърб на културата.
Държавата упражнявала непрекъснат душевен и физически тормоз, включително чрез трети лица.
От Шести отдел.
Културата търпяла всичко само заради децата.
През цялото време е била вярна на другата страна.
Въпреки нейната уродливост.
Беше представен многоброен веществен доказателствен материал за горното - книги, филми, песни, картини, които съдът прие за сведение. Културата твърди, че допреди две години бракът бил хармоничен.
Изключенията съществували и в най-добрите семейства.
Свидетелите потвърдиха това.
Сега се водят спорове относно издръжката и ползването на придобитото
през време на брака имущество, както и относно грижата за децата и тяхната издръжка.
Поставя се въпросът и за името, което съпрузите или единият от тях ще могат да носят за в бъдеще.
Културата е съгласна да не се нарича вече социалистическа. И да вземе новото име на съпруга си.
Или да остане с моминското си име.
Въпросът е само държавата да й осигури пълна издръжка.
Държавата отговаря, че право на издръжка има само не виновният за развода съпруг
Културата се кълне, че е напълно невинна
Делото продължава.
За всичко е виновно робството.
И поробителят.
Не случихме на поробител.
И Норвегия беше под робство, кажи-речи, колкото нас. но сега там безработните получават по хиляда и петстотин долара на месец. Обаче виж им поробителя - Дания и Швеция.
Да ти е драго да пъшкаш под такова робство. Навсякъде народите, като излизат от робство, и английски знаят, и се цивилизовали, и метро им прекарал поробителят. А нашият поробител по-див и от нас.
Щеше ли иначе да ни владее пет века.
Нормален поробител избягва от такъв народ на десетата година.
Това, дето сега нямаме метро, е от робството.
И дето не знаем английски.
Не само, че народът не знае английски, ами народните представители не знаят и български.
Ето какво е нашето робство.
Освен това не случихме и на освободител.
Можехме да почакаме още три-четири века за друг.
Нищо нямаше да ни стане.
И на географско положение също не случихме.
Кой нормален народ се заселва на Балканите?
Народът казва, че на кръстопът даже не се пикае, а ние правим държава.
Естествено е тогава да сме непрекъснато по тротоарите с китки в ръце; и да викаме "Добре дошли, братя освободители!"
И да се кълнем във вечна дружба на който мине през кръстопътя.
Не случихме и на съседи.
Нито една скандинавска страна наоколо.
Или поне Швейцария.
Не - само балкански.
При това положение какво друго можеш да правиш освен балканиади.
Или балкански срещи на високо равнище.
Както и да контрабандираш сирене във всички посоки.
Може ли на нормален човек да му хрумне да прави Балкански обединени щати?
Той си отваря направо стрелбище.
Не случихме и на буржоазия.
Нищо не ни остави.
Едни дъскорезници и даракчийници.
И една кибритена фабрика.
Ако ни беше оставила поне едни заводи като "Сименс" или "Круп", или пък "Сони", положението щеше да бъде съвсем друго. Да не говорим за колонии, протекторати и отвъдморски територии.
За черен пипер и гастарбайтери.
Сега трябва сами да си мием чиниите.
Че и чиниите на Северна Америка.
Не случихме и на пролетариат.
И на интелигенция,
И на емиграция.
И на дисиденти, на полезни изкопаеми, на нивото на река Дунав, на флора и фауна, както и на водата в подпочвения слой. При това положение, каквото и да правим, все това се получава бананова република без банани, емиратство без петрол и султанат без диамантени находища.
И нищо не може да се направи.
Не зависи от нас.
Стоян изкупува празни бутилки.
Работи в пункта година, работи две.
Купува си къща, купува си кола, купува си вила.
Животът е хубав за Стоян.
Той прибира бутилките и пее.
Подрежда ги в палетите и пее.
Добри атестации за Стоян като певец.
На третата година, подреждайки празните бутилки, вижда в една от тях писмо.
Стоян отваря писмото.
Някой иска помощ.
Стоян не може да разбере.
Нито адрес, нито име.
Стоян поклаща глава и хвърля бутилката в палета.
След три дни ново писмо.
В подобна бутилка.
Искат помощ.
Стоян се мъчи да разбере нещо по етикета.
Нищо. Най-обикновена гроздова,
Нещо шавва в душата на Стоян.
След три дни ново писмо в бутилка.
Някой иска помощ. Загива.
Тук Стоян не издържа. Търси нравствена подкрепа в пълна бутилка.
Следващата седмица отново искат помощ.
Буря в душата на Стоян.
Той не може да живее спокойно, когато някой загива.
В пункта пълните бутилки и празните бутилки са по равно.
Стоян загубва гласа си.
А след това - всичко.
Пие Ден и нощ, продава къщата, продава колата, продава вилата.
Писмото за помощ продължава да идва.
Стоян продължава да пие.
Планини от изпити бутилки около Стоян.
Стоян заобиколен от стада бели мишки.
Делириум тременс за Стоян.
Стоян загива.
В една от редките минути на просветление написва писмо.
Иска помощ.
Слага писмото в празна бутилка и го изпраща в пункта за изкупуване...
"Мила ми Венето, знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе..."
Христо Ботев
Веднъж вече писах по въпроса.
Естествено, никой не ми обърна внимание.
Затова сега пиша пак.
Третия път просто няма да гласувам. За никого.
Аз съм най-обикновен български гражданин.
От тези, дето са милиони. Така нареченият народ.
Работя, уча, размножавам се, умирам.
Заявявам, че не искам повече да съм Венета.
Мене все ме обичат най-много, но все после нещо.
После Отечеството.
После Партията.
После Дружбата.
После победата на пролетариата в целия свят.
После колективизацията.
После линията Перник-Волуяк.
После Кремиковци.
После изграждането на комунизма.
После разграждането на комунизма,
После демокрацията.
После бюджета.
После реформата.
После Международния валутен фонд.
После пазарната икономика.
После стачките.
После изборите.
През това време животът ми изтече.
И този на моите деца.
Освен, че не живяхме, излезе, че никой не ни е обичал истински.
А за "най-много", дето пише Ботев, да не говорим.
Ако някой твърди, че ме обича, нека ме обича преди всичко останало.
Или поне едновременно.
Иначе и аз няма да го обичам.
Преставам повече да съм Венета.
Земя като една човешка длан.
Небето като от коприна.
Под нас Дунава синей.
Слънце Тракия огрява.
Летим.
Мила родино, мисля си, ти си земен рай.
Някой ме бута по рамото. Пилотът. Кабината зее празна.
Вцепенявам се.
- Да имаш висотомер?
Гледам го с широко отворени очи.
- Някой го е свил. Копелетата от поддръжката. На идване си беше тука.
Не мога да издам звук.
- Е, майната му!... Хиляда горе, хиляда долу, върховете тук са ниски... С малко повече късмет... Той пали цигара.
- Кой знае какво са разглобили още...
Самолетът рязко тръгва надолу.
- Ами да! - казва той. - Дигнали са автопилота.
Отива в кабината и изправя самолета. Връзва с тел кормилото и се връща при мене.
- Правят ми мръсно! - казва той. - Аз да Мисля, че летя на автопилот...
Кви хора, а?
Косите ми са настръхнали и стоят така.
- Вече го влачат към битака. За три бири утрепват човека.
Пропадаме и се издигаме като в огромна люлка.
- И телта ни е една - процежда през зъби той. - Е го, виждаш колко държи. Да ти се намира отвертка?
Отварям уста, но не мога да кажа нищо.
- Може и с пет стотинки - добавя той. - Аха, затегна!...
Лупингите престанаха,
- Така и така го бяхме дали тоя самолет на "Вторични суровини" - казва пилотът. - Що го взехме обратно? Пусти икономии! Припадам.
Когато се свестявам, той казва:
- Важното е да не са източили бензина.
- Нали имате уред? - с мъка прошепвам аз. - Той нали показва?...
Пилотът ме поглежда мрачно.
- С тоя уред, който показваше пълен резервоар, кацнах на връх Ком.
После ме наградиха от горското. Изсякъл съм им двайсет декара над плана.
Отново припадам.
Свестявам се и виждам, че пилотът тарашува по джобовете ми.
- Търся червен пипер - обяснява той. - Да затегне дупката. Онези копелета са пробили резервоара и са източили бензина. За пет литра ще съсипят хубавия самолет.
Вече не мога и да припадам.
- Поискайте помощ по радиото!...
Той ме поглежда скептично,
- Нямам радио. А и да имах, няма кой да ме чуе. Всички слушат мача.
- Какъв мач?!?!~!! - питам с последни сили и припадам.
Събуждам се от гласа на пилота.
- Гледай го сега, гледай го това копеле! - вика той. - Абе, къде караш!. Не виждаш ли, че аз карам оттука!
- Поглеждам навън и изтръпвам - право срещу нас се носи самолет.
Разминаваме се на косъм.
- Гледай какви хора! - ругае пилотът. - Какво като съм в твоя коридор!
Ти пък мини в моя!... Ако си мъж!...
Той стъпква цигарата с крак.
- Ааа, не, писна ми да летя по този начин!... Това не е работа!... Да знаеш някое летище наблизо? Поклащам изстинал глава.
- Да знае някой летище наоколо? - обръща се той към другите пътници.
Мълчание, те са припаднали отдавна.
- Имаш ли далекоглед?- пита ме той. - Ком е някъде наблизо, усещам, там поне вече е разчистено!...
Преди да припадна отново, виждам, че той се взира през прозореца и търси връх Ком.
Става девет и Сусо излиза от кухнята.
Боде с вилица шведката, пие от чашите на англичаните, сяда по скутовете на холандците.
Много е усмихнат и за петнайсет минути обръща. целия ресторант наопаки.
Предупреждаван е двайсет хиляди пъти, но няма сила, която да го спре да не излезе в девет, нализан до козирката, и да не плюе в душите на гостите. Нали няма готвачи, всеки път му се разминава. Човек не трябва да пие толкова, хиляди пъти съм му казвал, пийни бутилка, пийни две, пийни три, но не се наливай. Той, обаче, от дума не разбира.
Кротък човек съм, на мравката път сторвам, но много мразя някой да не разбира от дума.
Хващам Сусо за врата и го изнасям навън.
Пускам го на стъпалата на хотела.
Той се свива послушно и задрямва.
Гледам го и ми става жал.
Вие виелица, вали сняг, на два метра нищо не се вижда.
Ще вземе да замръзне посред нощ в тази планина.
Вдигам го на гръб и го занасям до колата.
Ще го закарам до неговото село.
Дотам и лете едва се стига, а зиме си е направо лотария: пропасти, завои, ями, мостове, реки.
Щом е за Сусо, обаче, няма как.
Пътят е замръзнал, затрупан, въртя се, удрям се в перилата на мостовете, затъвам в преспите, бутам, влача, дърпам, снегът продължава да вали и вятърът така замита, че ставам целият от порцелан. Пристигаме в селото към два през нощта.
Измъквам го отвътре, пускам го внимателно на снега.
- Хайде, Сусо, живи и здрави!... Лека нощ!...
Той мига, не може да осъзнае къде е, после се ориентира и ме поглежда.
Гледам го умилен, Взе ми се здравето, обаче го докарах.
От мене излиза пара като от локомобил.
Тогава Сусо ми тегли една майна и хуква към къщи.
Втрещявам се.
Цяла нощ го карам като малоумен из планината, а той ме псува на майка.
Хуквам след него и го спипвам точно когато натиска дръжката на вратата.
Хващам го за яката и го понасям през двора. Той рита. Слагам го в колата и потеглям обратно. Към Бели Искър обаче колата поднася, обръща се и се нахакваме в реката.
Счупвам стъклата, измъквам Сусо, мятам го на гръб и продължавам.
Душа не ми остава, обаче към пет сутринта сме в Боровец.
Стигаме до хотела, свалям Сусо от гърба си и го оставям на стъпалата.
Както си беше.
- А сега да те видя - му казвам - как ще се прибереш!...
Изтупвам си ръцете и си заминавам.
Човек трябва да внимава, когато псува българина.
Всичко тече, но нищо не се изменя.
Сборът от ъглите е колкото каже папският съвет.
Зад всеки, който иска да управлява, стои по един народ.
Който мисли другояче, е немислим.
Законите са незаконни.
Работата е да не се работи.
Демокрацията постоянно замразява недемократичните сили.
Трудно е да не сме нули, като непрекъснато започваме от нула.
Колкото реформата е по-добре, толкова сме по-зле.
Както ни беше научен комунизмът, така ни е научен и антикомунизмът.
Кадрите са едни и съши.
Какво като потъваме. И Венеция потъва.
Оказа се, че за да откриеш България, трябва първо да откриеш Америка. Миенето на чинии не е професия, а националност, Как да отидем сред народа, като той отива в Канада. От НРБ се превръщаме постепенно в БРБ - бананова република България.
бедата на някои политици не е, че не им вярваме, а че те си вярват. По пътя за Европа засега сме стигнали само до Четвърти километър. Не сме дошли от степите. Ние сме паднали от небето. На главите.
Тезата е, че националната сигурност е съвкупност от несигурността на всеки отделен българин.
Оказа се, че телешкият език е по-доходоносен от българския.
Защо пишат, че културата е паднала на колене? Тя си беше.
Депутатите гладуваха, Сега е наш ред.
Колкото е по-зависим един народ, толкова са му по-независими представата за информация.
До такава степен сме свободни, че нямаме вече и старопланинска верига.
Шведският модел умря, но българският модел е безсмъртен.
И всякакъв опит да се говори против него е безсмислен. По-лесно можеш да очерниш себе си, отколкото да умиеш арапина, казва народът.
И по изключение е прав.
Тиганът е все така на огъня, но рибата не е в морето.
Рибата изпълзя на брега.
Въобразява си, че тук има живот.
Ако можеше да говори, щеше да ни каже и ние да не се хвърляме в морето.
И там няма живот.
Въпросът е къде има.
Във всеки случай не е в САЩ - идващи оттам ни уверяват, че интересният живот сега бил тук.
Нека поговорят по въпроса с рибата.
Която изпълзя на брега край Бургас.
Че има интересно - има. Рибата вече живее на сухо, а шилетата - в морето, Но дали е интересно за шилетата.
Стават все повече българите, които, освен наште планини зелени, обичат
и елегантни дрехи, изискано ядене, прилични къщи, бързи коли, хубави книги и трезв човешки разум.
За тези наши сънародници трябва да внесем отнякъде друга държава.
В момента се водят преговори с Швейцария и Холандия. На разположение на останалите са предизборните програми на различните политически и други сили.
В тях освен бъдеще не се обещава нищо друго.
Ние обаче вече сме живели в това бъдеше.
Това бъдеще, което щяло да ни сполети, било резултат от светлото минало. Затова било такова.
А следващото бъдеще вече ще бъде като същинско настояще, Всички искаме най-после и ние да поживеем в някакво конкретно настояще, но дотогава къде да изпълзим?
Засега конкретна посока не се указва.
Пълзим най-общо към демокрация.
И към Европа.
Както и към пазарна икономика.
Въпросът е ще ни стигне ли кислородът.
Защото на рибите не стигна,
Съмняващи се в горното наши сънародници организират масови преплувания на реки, граничещи с Германия. За жалост не ги разбират правилно.
Някои полиции не разбират от традиции.
Не знаят, че по този начин ние сме се заселили и в България.
И че това е стар български обичай,
Което показва, че е крайно време да паднем под германско иго.
Свободата е скъпа, но как върви в съотношение с марката?
А освен това само по този начин немците ще научат нашите обичаи.
Сега всички декларират, че народът заслужава нещо по-добро.
Като е така, защо не внесат и малко кандидати за депутати?
Според всички природни и физически закони такова нещо като българина не може да съществува.
Обаче не.
Хванати за опашките - ето ни тука.
Седем пъти по-малобройни асимилираме славяните и на всичкото отгоре ги кръщаваме на наше име.
На всичкото отгоре наричаме български и езика, в който има само осем български думи.
Обаче, първата от тях е тояга.
Речниковият фонд на много от нас и до днес се състои само от тази дума.
После това - да кръщаваме и прекръстваме - се превръща в стар български обичай.
И обикновено започва с първата българска дума. В живата природа няма нищо по-силно от инстинкта за самосъхранение, но ето ти го българинът със следната поговорка:
"Че си извадим окото, та тъщата да умре от мъка, че има кьорав зет!"
И наистина го вади. А тъщата наистина умира от мъка.
И това при закона за запазване на видовете.
Нещата по-нататък се развиват така:
Яйцата кудкудякат, а кокошките мълчат.
Пешакът мрази конника.
Чукаме вода в хаван.
Две риби се пекат, една друга не вярва.
Все тръгваме за вълна и все се връщаме остригани.
Сляпа кокошка кога прогледа, иска и на петела да се качи.
Нямане ни се купува, ни се продава.
И изкристализират накрая в следната житейска философия:
"Като не можем както щем, да щем както можем!"
По този начин за българина животът става повод за съществуване.
Оттук нататък нещата следват естествения си ход.
Свестните у нас считат за луди.
Стават все по-малко народите по света, с които не сме братя. И все по-малко сиренето.
Вярващите все повече се увеличават, а вярата все повече намалява. Никой не си отговаря на въпроса. Какъв смисъл има да бъдеш скот, ако не си и Фицджералд?
Все по-близки са ни далечните народи и по-далечни - близките.
Черно ни е не само морето, но и всеки, който ни се изпречи пред очите.
Изнасяме гълъби и завист, а внасяме Пикасо и Моцарт.
Стареем, но не растем.
Толкова много ни правят на маймуни, че вече вярваме в теорията на Дарвин.
Не разбирам защо упорстваме повече. Нека се направи график кой къде да замине. безсмислено е да се струпваме пак на едно място.
Последният нека загаси лампата и пусне химна.