What time is it?

To begin at the beginning. Още след миналогодишното издание на Time Warp беше ясно, че и тази пролет ще се ходи до Манхайм. Докато се наканим да си купим билетите обаче, earlybird-ът свърши и броихме по 55€ на калпак. 55 — 55; лайна като Mayday не са по-евтини, а и билетът включва безплатен транспорт в две от мрежите на Deutsche Bahn.

Криво време, крив път

С последното изникна проблем. Прибавяйки и преимуществата на студентската си карта, по отсечката Триер-Манхайм все пак остава малък участък, за който трябва да си купиш билет. Участъкът е между Заарбрюкен и Хомбург, взима се за 20-30 минути и струва седем евро. Миналата година също не си купихме билет за него, но тази просто нямахме късмет. Не само, че единствената проверка за иначе около три-четиричасовото пътуване дойде точно между тия два града, ами и шафнерът се оказа нещо такова. След едноминутна неравна борба влакът стигна някаква гара и към грозящата ни глоба от 40€ нацито изведнъж добави алтернативата просто да напуснем влака. Изхвърчахме като анимационни герои.

Вече с билет за остатъка до Хомбург възседнахме първия удобен влак, но в комплект с късния старт и закъсненията на самите влакове случката почти удвои пътя ни. Заплануваното 21:03 на Mannheim Hbf скочи на 23:33, а за среща с когото и да било в града не остана време. Изчакахме Ричи и брат му и заедно с още стотина истерични клъбъри се метнахме на един от трамваите, водещи до мястото на събитието. Линията носеше означението "E", което, извънредно или не, не можеше да бъде по-подходящо.

Тук уорп, Тайм Уорп

С изключение на лайнъпа чисто организационните разлики с предния Time Warp бяха незначителни, което предполагам е добре дошло за наядените до неадекватност редовни посетители, изградили своеобразен автоматизъм с годините. Сцените отново бяха пет плюс чилаут, а разпределението на онези от диджеите, пускали и през 2009, — видимо без промени. Тоалетните и баровете си бяха по местата, тентите за храна, гардероб и помощ — също. Може би точно заради това всичко ми изглеждаше някак по-подредено, достъпно и като цяло познато, отколкото при първото ми посещение на фестивала.

Вода, тоалетни

Вероятно най-същественото изменение спрямо миналата година беше системата за заплащане на бара, която работеше с купони от по 10€. Купуваш си купонче от специалните гишета, отиваш на бара, поръчваш си питие, а при получаването му младежите отзад задраскват съответната сума върху талончето ти.

При цена на половинлитрово шишенце вода 4€ жълтата хартийка стигаше таман за две плюс две евро депозит за шишенцата. Изобщо, дори без оглед на купонната система, която улесняваше барманите изцяло за сметка на клиентите, организаторът си правеше ебаси горниците от напитки. Нищо чудно, че народът се редеше на опашка пред мивките, за да си пълни вода от чешмата. На това отгоре, след няма час мяткане лъскавият етикет на шишенцето започваше да се лющи така брутално, че в един момент от огледалото на тоалетните ме погледна някакъв омазан в сребърно-син брокат образ. До мивките обаче имаше диспенсери със сапун, които Стела каза, че дори се пълнели периодично, така че евалата поне за това.

Наркотаци

Продължавам да не вдявам, защо при наличието на толкова писоари, всички чакат за кабинките. Вече мисля, че наистина им се ака, защото другото те без свян практикуваха насред сцените. То не бяха джойнтове, пликчета кока, в които бъркаха с дръжката на очилата си, вързопчета, карти, хапчета. Хляб и амфети, батко — апотеоз на наркоманията някъв! Дежурният въпрос "Имате ли нещо за смъркане?" дойде рекордно рано още на спирката пред гарата, а на фона на настървението, с което в два следобед девойката пред мен облиза листчето от белия прах, който тъкмо беше разделила с дружката си, призивът "Wir wollen 'sauber' feiern!" от официалния сайт звучеше просто нелепо. Още по-нелепо звучеше предупреждението за "засилен контрол" на подстъпите, входа и терена на фестивала. Нека онагледя със следния диалог от Last Action Hero:

- Is this right? It does not look like a crack house.
- Do you want 60 guys dancing on the lawn throwing cocaine around?

Е, напук на цялата ирония в отговора, Time Warp представляваше точно това. Само участниците бяха не 60, ами поне 600. В пиковите часове на традиционно италианския floor 3 сновяха поне двама дилъри с охранителите си и питаха наред. Ексът вървеше 15-20€, като имаше дори отстъпка за количество. Поне двама души, застинали в неестествени пози, бяха буквално изнесени от залата от приятелите си и медицинския екип. Народът се друсаше като на олимпиада — иди после обяснявай на външни хора, че електронните фенове не са шайка шумни наркоманчета, търсещи поредния повод да се изпънат колективно.

Monika Kruse

Определено най-голямата сладурана сред въртящите плочи и съвсем не без причина резидент в Panorama Bar. Миналата година пристигнахме прекалено късно, за да я хванем; тази стартирахме с края на сета й. Докато влезем в час, Моника приключи, но това, което чухме беше приятно перкусивно техно с тук-таме екзотични вокали.

Sven Väth

Кака Мони свърши в 2:00, чичо Свен започна в 3:00 и, макар на различни сцени, двете се случиха едновременно. Причината беше насроченото за същата нощ преминаване към лятно време, което оправда името на фестивала в най-директен смисъл. При чичко останахме около половин час. Изпълненията му винаги са събитие, но сме го слушали достатъчно, а и скоро след него на супер силния floor 3 предстоеше да се качи Рикардо. Тропнахме едно хорце на нелошото начало, порадвахме се на акробатите и скокнахме оттатък.

Ricardo Villalobos

Ако трябваше да посоча едно име, за което бях най-надъхан преди феста, това щеше да е той. За разлика от миналата година, когато беше по-скоро афтърен, тук Вилалобос разполагаше с централния диапазон между 3:30 и 6:00, което гарантираше здрав пийктайм екшън. Очакванията се оправдаха изцяло. Дръглестият чилиец ни смаза с ритъм, звуци и нахапани вокали, сред които се отличи някакво абсолютно невменяемо включване на немски. Записът звучеше като спортно радиопредаване, в което се обсъжда футбол. С Ричи заключихме, че това ще е следващият Sei Es Drum.

Изненадващо, Рикардо отново беше единственият диджей, при когото иглата прескочи поне три пъти и публиката в един момент открито възнегодува. Лично аз съм толерантен към подобни грешки, но се замислих, на какво се дължи подобен рецидив. После се сетих за интервюто по ARTE, където в паузата на сета си в Berghain Вилалобос не може да върже едно смислено изречение, и се ухилих идиотски.

Това, с което Рикардо окончателно ме спечели, беше парчето, което познавах като мартенския #1 на Hell. Най-якото беше, че той нито го тресна изведнъж, нито го вля постепенно. Пускаше го на порции. А, знаете, просто няма такъв кеф, както когато разпознаваш парчето още в началото и само чакаш да изригне. Сгънах се! По-късно чухме версия на Enfants, както и собствения му ремикс на Points от Affkt & Danny Fiddo. При Вилалобос за първи път се появиха и доста приятни червено-бели визуализации, приличащи на вертикално раздвижен Паметник на Холокоста.

Marco Carola

Добрият мечок застъпи директно след Рикардо и също не ни пожали. Час и половина трайбъл ритми с продължителни затишия на баса, металически ефекти и брутални отпушвания. Ако трябва да съм честен, личното ми мнение за Карола не е нещо особено, но въодушевлението на Ричи ми подейства заразително. От друга страна, собствените му продукции често ми допадат и именно Bloody Cash беше парчето, което не знам защо очаквах поне на четири места в различни сетове тая нощ. Не познах нито веднъж.

Една от визуализациите към сета на Марко включваше фулскрийн с италианския флаг и вертикално протичащ надпис на италиански, който не разбрах. Изобщо, Time Warp е градивно звено по оста Рим-Берлин и с културните особености на спагетената нация просто трябва да се свикне.

Martin Buttrich — live

Причината да напуснем Карола преди края беше не само лайвът на Бутрих, който течеше паралелно с втория час от сета на италианеца, но и стремежа да си осигурим места за предстоящата след него премиера на Plastikman live. Според Karotte, в чието радиопредаване се завъртяха предварителни уточнения за фестивала, по време на шоуто Бутрих щял да продава прясно издадения си албум (Crash Test за Desolat), обхождайки публиката с табла на кръста. Двайсет минути преди края на лайва, това или вече се беше случило, или изобщо не беше, защото подобно събитие не видяхме. За сметка на това се изкефихме на добър звук и семпла, но въздействаща визуализация с говорителен магнит, разделен на мигащи сектори.

Plastikman — live

Пластикмен беше като театър. С анимациите на гениалния Али Демирел изявите на Хотин по традиция са далеч отвъд чисто слуховото възприятие и танца, но тук хората просто бяха замръзнали на мястo, вперили погледи и камери в тъмнината пред себе си. Поради очаквано големия интерес към лайва на препълнения floor 2, организаторът беше предвидил пряка видеовръзка към floor 1. От това на мен ми хрумна да установя пряка аудиовръзка към един човек, който от своя страна не посрещна идеята с очаквания ентусиазъм, така че сега му дължа (извинение под формата на) обещания спешъл рипорт.

Тъмнина. Тишина. Продължителен нискочестотен звук като отлитащ самолет. Тъмнината се прекъсва от извита в двата края червена хоризонтална линия. Появява се още една. Бръмченето не спира. Опитвам се да си представя друга ситуация, в която две хиляди човека гледат тънка червена линия на фона на зациклящ звук сякаш ей сега ще се срещнат земята и небето. Не успявам.

Хотин никакъв не се вижда и почвам да допускам, че го няма. Благодарение на тъмнината и дълбоките, протяжни звуци атмосферата е едновременно тягостна и уютна.

Появяват се и две бели линии, които заедно с червените започват да сноват нагоре-надолу, кръстосвайки се. Бръмченето на фона периодично се засилва и между червените линии за момент се образува звукова спектрограма.

Линиите изчезват. Появява се бийт и бяло топче, което почва да подскача в такт с него. Оттук-нататък всеки следващ инструмент се отразяваше на екрана под някаква форма — като ново топче с друга честота на подскачане, като кръгове по водна повърхност и т.н. Когато всичко това бе заместено от едно голямо бяло топче с триизмерна осветеност, подскачащо ту напред към зрителя, ту назад, стана ясно, че LED-екранът е извит спрямо вертикалната си ос в цилиндрична форма и обгражда Хотин като фарадеев кафез. Т.е. Хотин беше зад екрана!

Някъде по това време във VIP-сектора и зад видеопулта се появиха познати физиономии. Нахапаният като тигъра на тениската си Свен Вет бърчеше лице и се прегръщаше с публиката през парапета, а Tobi Neumann и Magda кротуваха на заден план. По думите на Ричи, Свен дори изкарал акъла на брат му, който бил с гръб към него, обръщайки го към себе си и изкрещявайки нещо нечленоразделно в лицето му.

С натрупването на звуци в аудиопотока се разнообрази и визуалната картина. Топчетата се появяваха в различни цветове и констелации, завъртяха се калейдоскопски изображения с логото на Пластикмен. Звуците варираха адски яко, на моменти се обръщаха на тотална есид мелачка, а някъде преди средата Хотин навърза такъв луд ритъм, че замятах глава като металист. Неподвижната маса бавно започна да се размества, но като цяло остана необичайно статична до края. Апропо, лайвът продължи два часа вместо планирания един и предполагам, че Dubfire, който следваше по план, е останал само с вторите си 60 минути.

Пауза

Дали наистина е така, не разбрахме, защото се отправихме за кратка почивка към тентата с храна малко преди края на лайва. На пръв поглед нелогично, умората от танците е по-мъчителна при бавни отколкото при бързи движения. Затова и Пластикмен дойде леко затормозяващ за поокапалите в ранното утро. Изключенията в нашата групичка бяха братът на Ричи и аз, но в интерес на общото благо се солидаризирахме с останалите.

Тентата беше същият битак като миналата година. Гадни манджи за много пари плюс безумен депозит върху съдове за еднократна употреба. Томас и Давид хвърлиха своите без да внимават и ето ти 4€ за пресметливия организатор. За надрусаните въобще не ми се мисли.

От крайните пейки се чуваше музиката в чилаут-зоната, където пускаше братът на Хотин, Матю. За изненада на всички ни, вместо благи и успокояващи вълни, оттатък бичеха афтърни хаус-ритми. Да ви имам чилаута. Някоя друсалка ще влезе с идеята да се отпусне, а вместо това ще се ококори като хамстер.

Reboot — live

Reboot може да е потен и дебел, обаче прави чудеса. Влязохме за лайва му малко след началото и не е истина, какъв кик ми даде в ранния предиобед! Станах вир вода за секунди. Настроението из цялата сцена беше особено приповдигнато, а в един момент Ричи вдигна ръце с крясък, давайки да се разбере, че е разпознал идващото парче. Твърдеше, че е Caminando. Никога не съм отричал, че диджейският му нюх е далеч по-добър от моя, но повярвах, едва когато чух вокала. Доживях.

Обзе ме неописуемо чувство на радост. Не радост, ами пълно блаженство, човече! Исках да спра времето и да си остана в тоя момент. Испанският текст вече се носеше из залата, виейки се към гигантската диско топка на тавана, търсейки пролука към облаците, когато се случи нещо неочаквано. Цялата публика, отпред-назад, започна да кляка на земята! Докато разберем какво става, дойде и нашият ред. Клекнахме от първоначален конформизъм, но мигновено разбрахме жеста. Reboot вдигна ръце, изръкопляска и се поклони зад Мак-а си, а когато вокалът достигна връхната си точка и изби в неудържимия ритъм на скърцащ шкаф, прожекторите засияха, всички наскачаха по местата си и се започна най-яката веселба за цялото парти. Изживях някакъв катарзис. Сякаш всичко позитивно, което познавах, се беше събрало в един миг, беше кулминирало в един-единствен брейк.

Reboot ремиксът на Easy Lee поуспокои страстите и подготви публиката за по-стриктната Magda.

Magda

С Fabric 49 и откакто Пешо ми каза, че налива Русский Стандарт като водичка, Магда ми стана особено симпатична. Към това, гледайки Making Contakt ден преди феста, установих, че ми напомня на майка ми, което е още един плюс. Музиката й беше прекрасен микс от суровия минусов звук и филтрирани диско мелодии, които идваха като приятни прекъсвания на твърдия бас. Заради паралелния старт на мега closing-сета с Рикардо, Марко и Локо останахме не повече от половин час, но и само с него Магда грабна звездички.

Ricardo Villalobos & Marco Carola & Loco Dice

Отсъствието на четиричасовия "обеден" сет на Хотин от миналата година беше доволно компенсирано от горното трио. Всъщност вече окончателно гримираният Свен неофициално го разшири до квартет, но така или иначе между 11:30 и 15:00 зад пулта на floor 2 се завъртяха около 20% от диджеите на фестивала.

Както подобава на back2back-сет диджеите се сменяха на парче и всяко следващо носеше различно настроение. Късогледството ми ме възпрепятства да виждам, кой точно е отговорен за музиката във вески един момент, но Ричи от време на време обявяваше по някое име, а и на места личеше индивидуалният стил на всеки диджей. Не знам как, но през цялото време оттук до края кипях от енергия като да бяхме в началото на вечерта. Идеята за максимално изцеждане в комбинация с нежеланието за приключване на партито очевидно диктуваха темпото, така че на междувременно класическия Grindhouse (Dubfire Terror Planet Remix) не ми остана нищо друго освен да набивам крак като за последно. "We are all dirty monkeys"! "Tanzt ihr Schweine"! С големите си печатни букви съобщенията от екраните внушаваха мазохистично удоволствие от усилията на тялото да преодолее лепкавото съпротивление на мръсотията по заприличалия на лунен пейзаж под. Бумчи-бумът на Марко се редуваше с бум-ляля-то на Локо и биу-пумпум-ът на Рикардо, а Свен добавяше от мелодичната си горчица за перфектните afterhours. Mалко преди два следобед дойде истински вълшебният момент.

Oh, man...
Is there some sun otside?
Oh, man, you see the sunlight?
What time is it?

Останахме до самия край, но това вече нямаше значение.