Отвратителната тийнкултура

Една от досадните, смехотворни и обществено приети дискриминационни реалности е привилегированата позиция на младите в света. Идеята е, че те са гъвкавите, адаптивни воини на бъдещето, на тях се разчита да донесат новото и да насочат човечеството към просперитет, изчистен от предразсъдъците на миналото. Заради големите (кухи) надежди прагът на критичност към 15-25-годишните днес е по-нисък от стойността на брутния вътрешен продукт на Демократична република Конго.

По този начин неадекватността и болезнено лошият вкус на стъписващо голяма част от "бъдещето" хипертрофират до размерите на голям африкански слон, който си стои в стаята, и никой не иска да го забележи. Или още по-лошо - виждат го, поощряват го, създават му усещане за специална принадлежност и запращат към търбуха му индустриални количества корпоративна храна под формата на

ужасяващо слаби

филми, музика, реклами и джаджи.

Проблемът не е просто, че като цяло 15-25-годишните притежават отвратителен вкус, а културните им хоризонти се побират в приложение за смартфон. Това, което наистина ме дразни, е всепоглъщащото преклонение пред критериите на тийнейджърите. Техният избор е издигнат на пиедестал и всички трябва да се съобразяват с него. През последните 20 години, сякаш неусетно, "бледните юноши" се превърнаха в основна таргет група на транснационалните корпорации и те агресивно насочиха продукцията си към десетки милиони съзнания, живеещи в крайна

интелектуална бедност

и лишени от какъвто и да било адекватен културен бекграунд. Злата симбиоза между долнопробните желания на младежта и потресаващо посредственото производство на компаниите роди извращения като музиката на Джъстин Бийбър, филмите от поредицата "Здрач", сериалите с Хана Монтана и "Джонас Брадърс" и огромното сметище от реклами, които се опитват да "комуникират на езика на тийнейджърите". С други думи, светът се оказа залят от цунамито на отвратителната тийнкултура и потопен в лепкава течност, служеща за смазка при рекордни продажби и интернет интерес към тотална ментална и морална нищета.

Аз не искам да се съобразявам с културните ориентири на хора с броколи вместо мозък, които генерират чудовищен конформизъм, за какъвто и най-мрачните идеолози не биха се осмелили да мечтаят. Младите са доволни, защото живеят с усещането, че всичко се прави за тях. Родителите са доволни, защото досадните им наследници се чувстват комфортно в очарователния потребителски свят, проектиран по техен вкус. А най-доволни са политиците и шефовете на корпорации, които имат интерес невежеството да се разпростира, а измамното пазарно удовлетворение да задушава зараждането на критична мисъл.

Няма по-потискащ символ на младежкия конформизъм от глобалния успех на продукт като Джъстин Бийбър. Лишен от агресия и бунт, сигурен и безопасен като плюшена играчка, той е машина за музикална посредственост. Лигави, захаросани "текстове" като "бейби, бейби..." са естетическата антитеза на творчеството на тийнидоли от миналото, каквито бяха Кърт Кобейн и Мерлини Менсън. Ех, тази златната епоха на 90-те години - тревожност, страх, смърт, отхвърляне на авторитети... Кога гладки корпоративни изпълнители като Бийбър, "Джонас Брадърс", "One Direction" и други такива ще имат смелостта/лудостта

да си пръснат мозъка

в пристъп на екзистенциално-наркотично отчаяние? Преди рапърите пееха за социално неравенство, друсане на крек и насилие, а днес правят лъскава, римувана инвентаризация на парвенюшки придобивки. И това е в сравнение с 90-те години. С 40-те, 50-те, 60-те и 70-те, направо не е прилично да се прави паралел.

Как някой може да смята, че хаус "музиката" превъзхожда джаза? Кой нормален човек ще предпочете Бионсе или Риана пред Фреди Меркюри? Кога генетичен провал като "Лил Уейн" стана по-харесван от Фетс Домино? Повръща ми се от факта, че в YouTube има песни на Лейди Гага и Кейти Пери с повече гледания от цялото творчество на "Creedence clearwater revival" и "The Doors". Ако интернет е показател за популярност, значи хубавата музика окончателно е изхвърлена на бунището от кифленския ентусиазъм на 13-годишни момичета, които си мислят, че Бийбър ще им стане гадже.

В киното и телевизията ситуацията е подобна, но не чак толкова трагична колкото е в музиката. Но вкусът на младите си остава

гадна гротеска

Вижте какво се случва в секцията с коментари под филмите в торент сайта "Замунда", например. Стойностните заглавия с качествен диалог, добре развити персонажи и интригуваща история са заклеймени като "скучни" от 15-20-годишните потребители с крайно несполучлива ДНК конфигурация.

Неприятните химически процеси, които се случват в швейцарското сирене, наричано от 17-годишните си притежатели "мозък", могат да имат и положителна страна. Тийнвкусът се превръща в ориентир за качество. Вече знаете, че това, което те харесват, не струва, а нещата, заслужили тяхното презрение, всъщност си заслужават.

Посредствеността не познава национални граници. Глобалните трендове не само че не подминават България, но се манифестират по още по-отблъскващ начин. На локално ниво ситуацията е епично жалка. Да, точно така, дойде време да споменем Криско. Фактът, че знам кой е той и съм слушал около 389 секунди от "творчеството" му, е една малка трагедия. Криско звучи и изглежда като кошмарът на някой кошмар. С неговите "песни" може да се оспори дори и еволюцията. Всеки път когато вляза в супермаркет, ресторант, кафене или фитнес зала и някой е пуснал съвременен "бг хип-хоп хит", в главата ми се случва холокост. Милиони мозъчни клетки се гърчат в агония, атакувани от звуци, които могат да сринат устоите на Западната цивилизация с арогантна липса на мелодия или смисъл. Ако Криско, Ангел и Моисей, Били Дъ Кид, Уош Мс и другите такива са лицето на съвременната популярна музика в България, значи тя спешно има нужда от пластична операция. Смешно е, когато видиш тийнреклама с рап концепция да те призовава - "йо-йо-йо, купи си т'ва нещо, мен, ти си готин, ти си млад, ти си в категория интелектуално перце и сега ще се възползваме от тази вълна, за да ти продадем малко тъпотийки".

Трябва да признаем, че в момента българската музика извършва системно содомизиране на клетите тийнуши с мазохистичното одобрение на техните носители. Филмите, сериалите и предаванията също страдат от младежка фиксация, която приема формата на изсмукано от пръстите вмъкване на тийнтематики и герои във всички измъчени аудио-визуални продукти. Ако преди е било важно да има одобрено от партията съдържание, днес е ключово да се прави популярна култура с печата на Централния комитет на заблудените подрастващи.

Глупавите татуировки

са новите пионерски връзки, а тийнжаргонът може да накара и най-малоумната реч на Тодор Живков или друг партиен другар да звучи като изящна реторика. Добре де, признавам си, че сега преувеличих малко. Но за жалост днес процесът на уеднаквяване е пожелан и никой не се съпротивлява на безличността и посредствеността.

Грешно е да се смята, че като пораснат, глупавите тийнейджъри ще поумнеят, ще си набавят необходимата култура и ще се превърнат в смислено поколение, което да освети пътя на човечеството към прогреса и истинската свобода. Някои от тях, може би, но повечето ще превърнат заблудите си в житейски постулати. А музиката ще продължава да ни трови, докато техните деца слушат наследниците на Джъстин Бийбър и Криско.