Снощи съвсем случайно пуснах Нова телевизия.
Не, че не гледам телевизия. На ме разбирайте погрешно.
Не, и аз като всички българи гледам телевизия, соча с пръст и викам – „пОгледни го бе, пОгледн го тоя колко е проЗД“.
Или пък – „а бе, тия колко са долни бе, кой ги пуска по телевизора бе“.
Така де, класическият български хейтър в мое лице винаги е готов да тегли една майна, особено когато от няколко седмици телезвизиите ни занимават с това дали клетниците от ГЕРБ и РБ ще се разберат кой колко да прилапа от бъдещия „кабинет на спасението на KLETA MAJKA BAGARIQ”.
Снощи обаче, вместо това, Нова пусна един репортаж.
Човек от Казанлък на име Теодоси Теодосиев.
Преподавател по физика в родния си град.
Човек, за когото не бях чувал и дума до момента.
Човек, който успява да подготвя студенти за Харвард и Принстън и го прави от 40 години.
Срещу едната учителска заплата.
В порутена сграда, която във всяка що – годе нормална страна би била обявена за опасна и би била опасана с ленти.
Сграда, която в нашия случай е училище.
Вие гледахте ли този репортаж снощи?
Ако не сте, намерете го и го гледайте.
Накратко - учителят Теодосиев е толкова популярен, че деца от цялата страна ходят на крака в Казанлък, за да попиват знания и да бъдат подготвени – кой за олимпиада, кой за елитен университет.
Велик репортаж на Нова. Признавам, че много отдавна нещо, разказано по телевизията не ме е грабвало по тоя начин.
Та докато гледах този репортаж, се замислих.
Напоследък все по-рядко се замислям, защото няма смисъл.
Мисленето вече не се толерира, за мислене биваш наказан от посредствената паплач, която с помощта на агресивната си простотия успя да окупира всичко – от политиката и журналистиката до социалните мрежи и дори общественте кенефи.
Та, вчера за първи път от толкова време се замислих.
Даже от напрежение ме заболя главата – отвикналата да мисли глава изпитва болка, когато някой се опита да я върне към характерни, но позабравени дейности.
Ами ако в родината ни има и други учители като Теодоси Теодосиев?
Ами ако тези учители получат полагащото им се уважене?
Ами ако ние вземем, че ги послушаме?
Ами ако всъщност конюктурата е направена така, че тези учители да бъдат скрити от нас, за да не знаем, че има надежда?
И тогава си спомних за моят класен ръководител в музикалното училище.
Професор Велислав Заимов – човек, който ей така, напълно безвъзмездно ме научи да композирам, да имам дисциплина в писането, да бъда безкомпромисен в гласоводенето, да не сядам да пиша, без да съм скицирал всяка идея, да съм обмислил всяка кулминация.
И най-важното – да слушам и да чувам музиката.
Всеки от вас има по един такъв учител, нали?
Скрили сте ги някъде дълбоко в паметта си, забили сте ги в някой килер, зад много по-важната информация, че на всеко десето число от месеца трябва да внасяте ипотеката и да плащате парното.
Забили сте го зад разписането на метрото, списъка за покупки от хипермаркета и още няколко подобни неща от изключителна важност.
Всеки от вас дължи себе си на някой подобен Теодоси Теодосиев.
Но се сещате за тях, когато в някоя сутрин видите беден човек да рови в кофите за боклук и с ужас откриете в него свой бивш преподавател от гимназията.
Всеки от вас дължи всичко на учителя.
Само че учителят е оставен да се оправя сам.
Е, онова, което най-много ми хареса в снощния репортаж, беше именно, че учителят Теодоси Теодосиев се оправя сам.
Без мрънкане.
Без обида.
Без комплекси.
Човекът е закупил една съборетина в балкана и с всичките си спестявания е успял...да й оправи покрива, за да не падне.
Но казва, че там ще има обсерватория и школа за, забележете, безплатно обучение на ученици.
Знаете ли.
Аз, като един класически хейтър ще си позволя едно крайно обобщение.
Ако има надежда в тази държавица – а тя, повярвайте ми, не е никак голяма.
Та ако има надежда, то тя е в хора като физикът Теодосиев.
И знаете ли защо?
Защото всъщност държава България вече няма.
Тук вече всичко е приключило и ако има някакъв бюджет, то той служи за служебни коли на парламента и специални разузнавателни средства на МВР.
Какво можем да направим ли?
Можем просто да бъдем като учителя Теодосиев.
Да вземем нещата в свои ръце и с последнте си спестявания да оправим по един порутен училищен покрив.
Колкото повече оправени покриви – толкова повече училища.
Колкото повече училища – толкова повече образовани хора.
Колкото повече образовани хора – толкова по-бърз край на посредствената сган, нарекла се политически, икономически, журналистически и обществен елит.
Нашата революция се казва образование.
Нашата революция се казва наука.
Нашата революция започва от началното училище.
И нашата революция рано или късно ще се случи, защото, за късмет, все още разполагаме с големия капитал на учителя, който е готов да дари органите си, за да поправи покрива на училището, в което да раздава безплатно знание на жадните за това деца.
Това е всичко, което имам да ви казвам тоя понеделник.
Надежда има.
Горе главите!
© 2014 lentata.com