Съжалявам, най-подходящото събирателно за този филм се оказва трагедия - освен извън-, вече и филмова. Не помня откога най-големите ми опасения не са се сбъдвали по толкова последователен и безпощаден начин. От какъвто и ъгъл да погледна на Възраждането на Тъмния рицар, дори да се напъна и да се направя, че огромните очаквания не съществуват, все го виждам как се спъва, пада и се пречуква по най-левашкия начин. И следователно, вместо да му съчувствам, ми иде да го посоча с пръст и да му се изсмея. Извинявам се предварително на попадналите тук по случайност батбойчета и ноланитчета, но отдолу ще се лее хейт. Хич не ми се щеше, но няма как. За останалите и дежурното притеснение колко спойлъри ще има - спокойно, има, но местата са означени предварително, така че лесно се прескачат.
Колкото и да ги харесвам, никога не съм смятал първите два филма за заслужаващи и половината от масирания хайп, който ги съпътства. Още помня колко трудно ми беше да преодолея истерията по Черния рицар навремето, да се отдръпна от нея и да оценя филма подобаващо. Като че ли всичко, което го заобикаляше го правеше някак неприятен, и колкото и нечестно да ми се струваше това, толкова и не можех да избягам. Той си беше просто доста кадърно продължение на доста кадърно заченат рибуут. Дали обаче заради смъртта на Хийт Леджър или заради хипер-сериозния тон, който Нолан му беше наложил изначално, всичко живо, ама буквално всичко живо, го сметна за второто кино-пришествие. Добре си спомняме, че тогава се нареждаше между двата Кръстника в топа на imdb, без значение, че на финеса, с който третира темите си, би се изсмял всеки, който е гледал два епизода на The Wire.
Може би е излишно да споменавам, че това, което го направи специален бяха три неща: 1) Джокера; 2) оплетеният сценарий, в който главният злодей на филма се чувстваше комфортно; и 3) поддържането на анти-"комиксовата" и свръх-реалистична настройка по отношение на вселената от Batman Begins, което го доближи повече до Жега, отколкото до който и да било друг супергеройски филм. Тези три неща някак компенсираха останалото от Началото дразнещо морализаторстване в прав текст; демагогиите с корабите и взривните устройства, достойни за епичен фейспалм; и натрапчивата мисъл, че целият филм погледнат под не особено особен ъгъл може да мине за оправдателна присъда към администрацията на Буш.
Сега си представете как във Възраждането 1) няма Джокер; 2) сценарият е праволинеен и пълен с дупки като магистрала Тракия (и също свършва в гъза); 3) поддържането на анти-"комиксовата" и свръх-реалистична настройка е минало всякакви разумни граници (да, имаме развяващи се американски знамена като от филм на Майкъл Бей, по дяволите). А дразнещото морализаторстване, леещо се директно от устите на героите е вдигнато не на квадрат, ами на куб.
DARTH VADER GONE WRONG
Най-напред - забравете за Бейн. Личи си как Нолан много сериозно се е напънал да сътвори за пореден път ужасяващ злодей, който по план да захлупи Джокера, но изключвайки чудовищното усещане за пълно физическо надмощие над всяко същество, което се изправи срещу него, Бейн е стопроцентова карикатура. Не знам как човек може да приеме този войс-актинг със сериозна физиономия - от първата до финалната си секунда, Том Харди говори така, все едно че си прави ташак със зрителите по телефона. Тази интонация идва като нещо, което изглежда доста сериозно обмисляно, но по някакви непонятни причини не се е получило. При Джокера на Хийт тази комбинация между специфичността на изказа (с всичките му нюанси, тикчета, примлясквания...) и демоничността на действията буквално беше направила филма това, което е. При Бейн се получава пълен дисонанс между начина, по който героят звучи, изглежда и действа. И това не е провал на Том Харди, а концептуална грешка на Нолан, който се е унесъл от странността на предния си лошковец и е опитал да насложи подобна върху персонаж, който на практика е коренната му противоположност. Ефектът е такъв, че на финала буквално чаках Батман да му махне маската и Харди да заговори като нагълтал се с хелий. Всяко друго решение по отношение на аудио-изпълнението на Бейн, включително и комуникация на езика на глухонемите, би било в пъти по-удачно от това, което имаме.
Разбира се, към физическото присъствие на Бейн никой няма да има забележки. За пръв път в комиксов филм виждам прокарано подобно усещане за пълна доминация на лошия над добрия герой, при това изнесено по такъв начин от Харди, че на човек буквално му иде да изръкопляска като пречуква Батман. Жалкото е, че след схватката в средата на филма (която между другото представлява най-добрите 3 от общо 164 минути), човек се настройва за някакъв смазващ шоудаун, обаче, fuck... пригответе се за звучен шамар на финала. [S] Явно на злодеите във филмите на Нолан хич не им върви - Ра'с Ал Гул уж е умрял, а тук витае като призрак в десетсекундно камео (много елементарен начин да движиш мислите на главния си герой); съдбата на Джокера остана да виси на въженце (разбирам уважението на Нолан, ама съвсем пък да не дадеш намек, че цял предишен филм си се занимавал с него, е прекалено); изродското Плашило на Мърфи най-сетне го деноминираха до абсолютна карикатура (кому беше нужно да го връщат като съдник?); и, в крайна сметка Бейн просто беше отнесен от вградената базука на батциклета, язден от Селина, което е пълна подигравка предвид пораженията, които нанесе на Брус Уейн и Готам. Доста несправедливо. А подходът към злодеите по принцип беше от силните страни на този режисьор досега.
THE DARK KNIGHT RISES - NOLAN FALLS
Основното престъпление на Кристофър Нолан обаче е тоталното сценарно безсилие, което струи от този филм, при все че пак е заедно с брат си Джонатан зад всичко това. Не мога да повярвам как изчислените до кадър Мементо и Престиж са на същите хора, които са изпуснали тотално юздите на завършващия Батман. Грешките са толкова много и толкова нелепи, че чак е тъжно.
Първо: цялостният стори-лайн е точно толкова тривиален, колкото се очаква от нещо откровено комиксово като Отмъстителите, примерно. Принципно това се преглъща при определени обстоятелства, но Възраждането настоятелно не иска да си признае, че е кух като лейка. От една страна имаме типичен екшън с цъкаща бомба. Готам е блокиран и пред ядрен апокалипсис, а голямата драма е, че никой не знае последно кой е бял и кой е черен рицар. От друга страна, всяка секунда от филма ни е поднесена със сериозността и претенциите на Списъкът на Шиндлер умножен по Изкуплението Шоушенк. В един момент човек почва да се пита тия бъзикат ли се, и наистина ли опитват да ни пробутат като high-end drama нещо, което по същество не е кой знае колко далеч от Трансформърс.
Второ: не само, че цялостният стори-лайн е лейм, ами изобилства от нелепи детайли, които просто нямат право на съществуване във филм, който се взема толкова, ТОЛКОВА насериозно. Извинявам се, но мега-пъкленият план на Бейн включва залъгване на цялото GPD в лайняните канали на Готам, после взривяване на няколко шахти... и блокирането на този полицейски контингент под земята за два месеца, чак докато падне сняг. За цели шибани два месеца единственото налично ченге в града е Блейк на Гордън-Левит. Имаме няколко сцени, в които той общува със заклещените си колеги посредством бележки, завързани на въженце и им пуска трохи, да не седят гладни. Това ли измислихте бе Нолан & Нолан? ЛОЛьовци.
Трето: не само, че сюжетът се дъни в колосални дупки, ами на всичкото отгоре за него е константа онова гадно внезапно измъкване на героите от кофти ситуации заради едната случайност. Този Батман е точно като Хари Потър - всеки герой по някаква причина е наясно с местоположението на всеки друг герой по всяко време и може да се телепортира внезапно в кадър за да спаси/омаже-още-повече положението, без каквато и да било външна обосновка. Блейк буквално е персонификация на Провидението - винаги е на правилното място, в правилното време. Отново това идва като гръм от ясно небе, защото Джонатан и Кристофър досега ми бяха еталон за сценаристи, които могат да градят сюжет с желязна мотивация зад него. Във Възраждането това безсрамно чийтване се случва буквално през кадър и в един момент човек просто отказва да приема насериозно сюжетните завои. Всеки може така. Оставям настрана, че двигател на действието в 80% от времето са диалози преливащи от досадни инфодъмпове (с кулминация, от която финалът на Ванила Скай би се хвърлил от Емпайър Стейт Билдинг), което продължава неприятната тенденция от Генезис. Героите пък се надпреварват да обясняват в прав текст какви мисли прелитат между ушите им, без да оставят нищичко за зрителите. Всичко е добре смляно и изплюто, за да няма недоразбрали.
Четвърто: не само, че алогичните акции на наличните персонажи следват буквално една след друга, ами филмът предлага туист, показан на постерите; и финал, който човек може да познае до най-малките детайли още в първия половин час на филма. Това го казвам съвсем сериозно - аз обикновено не гледам много внимателно и в повечето случаи се отнасям по аудио-визуалните фойерверки, но тук още в момента, в който Алфред, вживял се като за последно в ролята на бащинска фигура, почна да разправя [S] как много му се иска да иде във Флоренция и да види Брус да пие кафе с някоя кифла, ми стана ясно, че всъщност това ни чака на финала.
Пето: от всички възможни неща, които можеха да се случат на връзката Брус Уейн/Батман, Нолан & Нолан избраха възможно най-тривиалното. Ех, като си представя как си мечтаех за някакъв Престиж-оподобен туист, който да постави в подобаващо мрачна тоналност любимата им тема за човека, победен от неговата обсесия - нещо, което мислех, че е привлякло интереса им към този персонаж in the first place. Уви. [S] Този финал преди два месеца го гледахме в изпълнение на Тони Старк, което поставя много голяма въпросителна - наистина ли вече е математически доказуемо, че в комиксовия/екшън жанр не може да се скалъпи дори бегло оригинален климакс. Трилогията завършва с паметник на Батман, с Брус Уейн който драматично инсценира смъртта си и отива на екскурзия в Италия със Селина. Фейс-факин-палм. Бих приел всичко друго, но не и това, не и от тези двама човека.
Шесто: със сигурност Селина Кайл е едно от най-хубавите неща в този филм. Основното ми опасение беше, че трябва да се случи чудо, за да може Ан Хатауей дори да се доближи до изпълнението на Мишел Пфайфър от Батман се завръща. Носталгията сигурно си казва думата, защото със сигурност предпочитам това пред това, обаче Селина във Възраждане е и най-добре написаният герой (и като реплики и като мотивация), и най-добре изиграният. Шестото всъщност не се отнася до нея, а до това, че за съжаление тя е първият и единствен истински работещ женски персонаж във филм на Нолан, с който се сблъсквам (може би защото е лесбийка - забележете русолявото девойче, с което се носи в първата половина на филма). И докато в Мементо и Престиж това не беше кой знае колко критично, то серията за Батман куцаше много сериозно по отношение на романсите на Брус Уейн. Оставяме настрана абсурдните кастинг-решения за Рейчъл от първите два филма (Кейти Холмс / Маги Джиленхол като Батман-чик - омфг!) Лошото е, че трагичната любов от детството се случваше на Брус Уейн като по задължение. И сега във Възраждането романсът с Миранда Тейт се заформя от нищото за две минути, а филмът не е като да е прекалено къс, за да не е можело този аспект да се разработи като хората. Мотивация за креватните изпълнения напълно липсва, особено като имаме предвид какъв куцукащ и съкрушен от загубата на любимата е Брус в първия час на филма.
Седмо: целият стори-арк на Брус Уейн / Батман във Възраждане всъщност е абсолютно ненужен на фона на предните два филма. В ретроспекция Началото и Тъмният рицар напълно изчерпаха този образ и краят на предния филм всъщност беше съвсем адекватен завършек на житието и страданието му. В резултат, явно защото нолановците не са знаели в каква посока да поемат, успяват за тези почти три часа да вкарат героя си в два абсолютно идентични цикъла: [S] Батман започва филма пребит и травмиран, после решава да спаси Готам, после бива пречукан от Бейн и хвърлен в един кладенец (много символично, бе - да ви имам елегантността...) Това е първата половина. Във втората половина Батман отново започва пребит (на дъното на кладенеца), после решава, че има воля за живот и трябва да спаси Готам, после пречуква Бейн. При това цялата съшита и без това с бели конци история за Белия Рицар от предния филм се сгромолясва по доста нелеп начин. Уж Харви Дент е някаква легенда, а се оказва, че е достатъчно някакъв изрод с инхалатор на лицето да изсрича продукцията на гузната съвест на Гордън пред Фондовата борса, че да обърне всичко наопаки.
Въобще хората в Готам са много пасивна пасмина във Възраждане - филмът постоянно ни натяква, че е ебати въпроса дали трябва или не трябва да бъдат спасявани, обаче на практика Нолан се е ограничил до това да ни показва училищни автобуси, пълни с деца, за да ни насочи към отговора. [S] (В този смисъл, в пъкления план на Талия също зейва дупка - в първия филм баща й искаше да разчисти това прокълнато място, защото е развъдник на зло, а сега тя държи да продължи делото му, въпреки че явно от 8 години Готам цъфти и връзва благодарение на актовете на Харви. Нолан не е усетил как сега на практика всичко опира само до някаква лична вендета, при все че имаме взривени стадиони, срутени мостове и подпалени улици... Ходи го разбери...)
Това е - за съжаление Възраждането е пълна сценарна каша, която се излива съвсем неочаквано. Мисля, че Нолан в някакъв момент е осъзнал, че сценарият му е пълен кенеф и е решил, че ако прекара устремно публиката през филма си, сервирайки й задъхани екшън сцени една след друга, никой няма да се впрегне да реве по недостатъците.
Уви, скритото му оръжие се е оказало това, от което най-много се опасявах: Ханс Цимер. Няма да се спирам подробно, защото вече го направих, но Черният рицар: Възраждане е буквално непоносим филм в чисто медицинския смисъл на думата. От времето на Армагедон не се беше появявал толкова неприятна в звуково отношение продукция. Защо намесвам това тук? Ами защото Нолан и Цимер са решили, че основният начин да направят филма да изглежда тежък, смислен, многопластов и въздействащ, е като залепят за ВСЯКА негова секунда някакво кошмарно басово дуднене, което предвещава свършека на света. Това, че музиката е деривативна, предсказуема и елементарна вече ми е последният проблем. Първият е, че брас-секцията истерясва, а стърженето в долния регистър е константа, независимо дали по екрана експлодират полицейски коли или двама герои кротко си говорят. Това не е просто скучно и първосигнално, това е физически гадно да се подлагаш на него. Сещам се само за две сцени, в които ушите ми успяха да си починат - цитираната сцена със Селина по-горе (в която изненадващо звучи Морис Равел), и първото меле между Брус и Бейн, което за щастие е оставено без музика. Все имах надежда, че някак си този саундтрак няма да изглежда толкова ужасно, като е залепен за действието, но за съжаление той е още по-нетърпим вътре във филма. Няма и помен от какъвто и да било усет и subtlety. Има само безобразно помпане, което трябва да те остави с усещането, че на екран ти се представя адската дълбока драма и адския напечен екшън.
Говорейки за екшън - Нолан е постигнал някакъв прогрес в това отношение в сравнение с Генезис и предните Батмани. Уан-он-уан схватките са доста зрелищно хореографирани, а хайджакването на самолета определено е ударен начин да започнеш филма си. Към финала също се случва някакъв сравнително приличен екшън, но той по-скоро изглежда добре заснет под тоя прехвърчащ сняг, отколкото е добре замислен. (Търчащите една към друга тълпи ще ги оставя без коментар.)
И така, за съжаление Черният рицар: Възраждане е доста сериозно фиаско в контекста на трилогията на Нолан и във филмографията му като цяло. Не помня откога не съм гледал толкова диспропорционален филм, който е в пълно неведение относно собствената си интелектуална импотентност, и настойчиво се опитва да ни убеди, че е сериозен, драматичен, мрачен и дълбоко тематичен. Как? С прочувствени монолози на Алфред, специално отработени като за пред първокласници, и саундтрак - еквивалент на пневматична преса, който може да те откаже принципно от киното като преживяване. Знам, че всичко написано отгоре звучи прекалено критично за филм, на който всъщност бих сложил без проблем едно 5-6 от 10. Батман Свърши (най-сетне, и не искам повече) не е кофти филм пер се. За да остане доволен от него обаче, човек трябва да се раздели напълно с очакванията си и с цялата съпътстваща го извънфилмова истерия, и да го приеме така, както приема поредния Спайдърмен или Железен Човек. С други думи - да направи невъзможното. Аз поне не успях.