мълчанието на пеликаните e39 
  
 
  текст: Мартин Карбовски 
 
В търсене на истината за цианида, Мартин Карбовски пропътува няколкостотинте километра до Дунава и откри, че животът е твърде голям, за да се притесняваме от отровите му 
инаги съм се питал нещо за хората, които живеят другаде - извън големия град, в който донякъде доброволно, донякъде - не, съм се заврял и самият аз. 
Въпросът, който си задавам, е не как живеят, а какво живеят. Какво точно правят по местоживеене - там, където да се живее ми изглежда ако не невъзможно, то във всички случаи скучно. Предполагам, че и моят живот навява същите мисли някому. Дори мога да изброя имената на хората, които са ме питали какво правя тук - в София, България или изобщо на Балканския полуостров. Но това е друга тема. 
 
 
На моменти, когато съвсем ме стегне шапката, пътувам. Много пътувам. Последното ми пътуване беше до Силистра. Формалният повод за отиването там беше отравянето с цианид на най-голямата река в Европа. Тръпки ме побиват и досега от репортажите по телевизията, на които отдалеч се вижда как дебел чичко полицай и лелка рибен ветеринар взимат с пластмасова кофа вода за проби от Дунава. След такъв репортаж и Господ да слезе да ме убеди, че реката е чиста, ще се отрека от него. Просто всичко изглежда несръчно, лъжовно и афифно някак - кофа с въженце от сезал се влачи по течението, а притеснени дебели хора прибират пробите, за да ме успокоят, че рибата по Дунава ще оживее. На никой не му пука за рибата - важното е да не ме лъжат. 
Другото, което ме предизвика да поема към дунавските места, е някакъв атавизъм от юношеството - някога някъде съм чел книжка, в която мръсният саботьор на социалистически кладенци пие - без да иска - от отровената вода и умира в адски мъки заради цианкалия, който е поставил със собствените си ръце. Смъртта му беше описана блестящо и ме преследва и до днес. 

София-Силистра 
Махнете се от града! Просто плюйте на мегаполиса, на неговите кучешки говна, на неговия студ или топлина, и на неговия кмет, който и да е той. Отскоро основните пътища на републиката са ремонтирани и са няколко класи над настилката в самите градове. Жалко, че републиката е твърде малка и същите тези пътища се оказват къси. Където и да е по света пътуването с автомобил без цел е голям купон. България обаче не разполага с много пространство, из което да се мотаеш. 
София-Силистра е един от най-дългите маршрути, които можеш да си позволиш. Ако тръгнеш следобед и нощта те завари на път - още по-добре. Платното само се грижи за адреналина ти. Понякога чак в последния момент в тъмното разбираш, че на места няма маркировка. Тогава изживяваш вечната сцена от американски филм - онази, в която фаровете на огромния камион и неговата тромба вият ужасено срещу теб, а ти със свръх учестен пулс някак оставаш жив. (Което после представяш за изпитан шофьорски рефлекс.) 
Великите неща, които преживява човек по пътя към Силистра, обаче си заслужават адреналина и липсата на маркировка. Открих за себе си два ужасяващо силни синдрома - неща, които иначе рядко ти се случва да преживееш. 

първият синдром: "сам на пътя" 
Вие вече сте го изживявали този момент и все пак - това не е просто класическата сцена от американската прерия, където самотна мацка дига прахоляк по дългия, прав като змия и жълт като пясък път. От нейния ретро-кабриолет задължително се развява шалът й, който в по-късна сцена от филма се оказва част от бельото. 
Но не, не е това истинското преживяване! Истинското преживяване е като във филм на Тери Гилиъм - светът се свежда до бялата мержелива площ, осветена от фаровете ти, пътят и дърветата встрани са единствената тънка жица, която свързва твоя свят с мястото, където отиваш, а отвъд тях няма нищо освен чернота. Оставаш с впечатлението, че пътят София-Силистра се вие по огромно било и ако спреш встрани да се изпикаеш, струята ще полети в някаква бездна. Удоволствието е огромно, но не заради самотата. Усещането, че си сам и че разчиташ само на себе си и на вярната (като нито една жена) кола е убийствено приятно. Просто знаеш, че тя ще те закара там, накъдето си тръгнал, а тя ... тя вероятно знае, че на теб ти е приятно да сте заедно. 

Ето така, кефейки се на споделената самота, даваш максимална газ и стигаш до другия синдром: "шофиране в мрака". 
Всеки завой е изненада, всяка сянка е изживяване. Всъщност адски е гот, че не си с кабриолет. Закритата кола е сигурна черупка, която те отделя от зловещата и негостоприемна околност. Човек е адски мек на пипане и на удар, и затова се нуждае от хитиново-ламаринената черупка на машината, която му дава сигурност, докато развива необикновени за него скорости. Било то между Бангор и Сиатъл, било - между Русе и Тутракан. 

Тутракан 
Когато някой българин иска да илюстрира "на майната си", казва Тутракан. Аз самият не знаех колко далеч е Тутракан - намира се между Русе и Силистра (150). Подминаваш го и въобще не разбираш кога си минал покрай него. 
Малко след като вече си мислех, че съм объркал пътя, ми се случи нещо, от което ми се изправи косата. Бях шофирал два часа след Русе, без да видя жив човек, лампа или къща, и внезапно на пътя в далечината се появи нещо странно и плашещо. В тъмницата в лявото платно бе спрял един облечен в зелено велосипедист, който се бе вторачил в най-черния мрак на света. Ама не гледаше надолу, като да е изпуснал нещо, а направо и леко нагоре. Профучах покрай него, като се питах дали не е прозрачен, а той дори не ми обърна внимание. Остана в огледалото за обратно виждане още дълго време - просто един зелен човек, яхнал голямо старо колело, стъпил с единия крак на пътя, гледащ нагоре и настрани в тъмното. И досега ме тресе и не ми се мисли за тая инсталация от призрак, железни тръби и ръждясали колела. 
Всички това ми се случи едва към 0 часа - часът, в който в София отварят нощните клубове. Явно освен мен никой друг не отиваше в Силистра по това време. А от Силистра си отиваше само зеленият човек. 

Силистра - цианиденото момиче 
Силистра е град с много таксита - това е първото, което се вижда. Иначе не е пуст и мрачен. В хотела те упътват веднага към нощен бар, където ври и кипи от народ. Има и полусамотни индивидки, които веднага регистрират появата на чужденеца. След санитарното изчакване (от което се разбира дали една жена е сама или с някой дебелак) се осмелявам да заговоря една силистренка. Хубава пичка и отворена, връзва на мъжки номера. След четвърт час вече си бъбрим както си бъбрят мъж и жена навсякъде по света - от онова тенденциозното бъбрене. По някое време я питам дали има цианид в реката. Ми отде да знам, казва тя и засмуква трети коктейл. Въобще не й е интересно да си говорим за Дунава. На мен също не ми е интересно и обръщам нещата към секс. Минали са час и половина - тя няма намерение да си ходи. А аз съм изпаднал в онова ужасно мъжко състояние, в което едновременно ти се спи и ти се чука. Казвам й, че хотелът е наблизо и да се качи с мен горе, защото имам нещо специално за пиене (най-профанският полов номер на света, който или върши работа, или не). Разбира се, горе нямам нищо за пиене. Тя обаче реагира малко особено. Пита какво имам "впредвид"? Обяснявам й сериозно, че тук е шумно и не се чуваме, а горе ще ни е по-удобно да си говорим. Ужас! Ако беше в София, досега триста пъти да съм й казал, че искам да я чукам - обаче тая пуста Силистра. 
Айде горе! - викам аз пак. Ма кво ше правим там? - пита тя. Секс, викам, свирки, ебане, френска любов - обяснявам й подробно. Какво искаш да кажеш с това? - пак пита тя, като че ли сега разбира за какво хортуваме цяла вечер. Искам да кажа, че си хубава и ти предлагам да го направим. Глупости, предлагам ти да се наебем, ей така - както аз съм от София, а ти си от Силистра. А, това ли, вика тя. Не, мерси. И аз мерси. 

Сребърна 
На сутринта се връщам назад по същия път, по който дойдох, за да стигна до резервата Сребърна. На излизане от Силистра спирам и снимам вечното скулптурно говно, което седи на входа на всеки български град. Наистина говно и то - ръждясало, а на него пише "Силистра". Хубав град. И жените му са хубави. И разбрани. 
Завивам към село Сребърна и с малко лутане стигам до природонаучния музей, откъде може да се слезе до резервата. Няма никой - пазачът бил у тях си, казва ми един любезен съсед. Питам го за цианида и замърсяването. А, няма такова нещо, вика човекът, ама не ме гледа в очите. Казва ми, че нивото на езерото Сребърна е на метър по-ниско от нивото на Дунава и има шлюзове, които са затворени цяла зима. Питам го за пеликаните - има ли пеликани? А, има, има, сичко е наред с пеликаните. А вярно ли е, че в циганската махала през зимата ги ловяли и ги печали на грил тия пеликани? А, не, това беше отдавна, вика човекът. Преди месец, два - добавя след това. А ти какво си чувал - как са на вкус пеликаните (чудя се какво да го питам вече). Е, па сигурно са вкусни, нали е пиле... Ако слезеш надолу до езерото, може и да ги видиш даже. Те циганите не са най-опасни за пеликаните, по-опасни са чакалите, ама сеа дойде един горски и заградиха езерото отсекъде, та и чакалите вече не са опасни за пеликаните... 

Стига толкова грижа за пеликаните. Значи, може да се вярва на БНТ и за шлюзовете. Слизам до езерото и два часа си играя на фото-ловец, чакайки да зърна и да снимам пеликан. Накрая търпението ми е възнаградено - недалеч каца една двойка огромни бели птици. Ляга двойката на течението, а то ги носи бавно към мене. 
Съществата на тази планета са любопитни, независимо дали става дума за хора или пеликани - едното същество седи на брега, не мърда и, без да диша, държи апарата пред окото си, а другото криви шия, бавно се приближава да види и то отблизо какво е това същество, дето седи с фотоапарат, нагазило в калта на резервата. Приближи се почти максимално птицата му с птица и докато я снимах, разбрах, че не е никакъв пеликан, а най-прост лебед. Загубена работа. Нямам късмет с тези пеликани от Сребърна. 

Напълвам колата с кал и пускам по инерция по тихите улици на селото. 
Попадам веднага на бай Илия и баба Недялка. Като искам да я снимам, тя вика "чакай, ни съм са натруфила"... Мила бабичка - от типичните балкански баби, облечени с вечните си стари дрехи с набръчкана аборигенска кожа. Ръцете на бай Илия (фронтовак от 1944-а) са като копита - пръстите му нито се изправят, нито се свиват - просто едни длани, които играят ролята едновременно на клещи и на лопати. Бабата е хитра: ша ти дам да ма питаш, вика, ама ти ше ми купиш ли яйцата? Какви яйца бе, бабо Недялке? Оказва се, че бабата има много кокошки, но няма какво да ги прави - те постоянно носят, а тя е стара и не може да занесе яйцата до Силистра, за да ги продаде. Ше се съпна, вика, и ше ги счупа сичките, ако тръгна сама - стара съм вече. 
Купувам една кора яйца за цели три лева и двамата вече са готови да ми дадат интервю. Живеят заедно цели 70 години - тя била на 17, когато той я зел - сега тя е на 87, той - малко по-голям. Ама бабичката е пъргава и жива - говори много и разбира, докато на стареца всичко му е все тая. Пиши, вика, че на фронтоваците пенсиите им са малки. Когато отишъл на фронта, оставил жена си "трудна" и като се върнал, не искал да я познае, щото й се сърдел - мислел, че не носи негово дете. Ама после й повярвал и така - 70 години. И двамата бяха някак странно доволни от живота, и може би именно заради това изглеждаха мъдри - като умалени и сдухани патриарси. А, вика баба Недялка, животът си е живот, хубав е, само война да нема... и проблеми нема да има. 
Тръгвам си от симпатичните старци, щото ще се опитат да ми продадат цялата продукция от градинката си. 

отшелникът близо до Ветрен 
Все още не съм видял Голямата река, сбиртокът на сбиртоците или "тихия бял Дунав", както го наричат класиците. Истината е, че цветът на реката напомня болнавия цвят на киселото зеле - бледожълто с бяло-кафяви проблясъци. Отбивам към дунавското село Ветрен - оттам има път, който свършва директно на брега. 
Реката е по-голяма от човека, мисля си. Адски огромна и спокойна, тя просто отива някъде. Такова нещо и да искаш да го изцапаш, и да се стараеш да го замърсиш, пак ще си остане по-голямо от хората. Не знам дали на природата й стигат силите да се самопречисти от това, което й навличат човеците, обаче като гледаш през огромността на реката далечния румънски бряг, си мислиш само едно - че един ден хората могат да пукнат от собственото си замърсяване. Като измрат до един, реките, дърветата и въобще природата напук на изчезналата цивилизация ще се възродят със страшна сила и повече няма да допуснат да се появи такова нефелно и немислещо същество като човека. 
Встрани са струпани рибарски лодки и ми прави впечатление, че едната е на вода, което не е логично в тоя безчовечен пущинак. Малко навътре в една рехава горичка, между окапалите с времето постройки, стърчи малка зелена къщичка с корабен люк наместо прозорец, около който е нарисувана черна котва. Градският ми мозък трудно прави връзката между къщичката и това, че от комина й се вие бял пушек като в приказките. В двора на къщурката - помпа за вода, на десет метра от реката. Ако някой пие от този подземен кладенец, който със сигурност се събира с водите от реката, този някой или не е добре информиран, или вече се е превърнал в цианиден призрак. Викам несръчно - както викат гражданите в селска къща, когато не намерят звънец. Излиза един мъж без възраст и учтиво ми съобщава, че съм му прекъснал обяда. Извинявам се и му съобщавам, че ще го изчакам да се нахрани. Ако аз живея на това място в тази ужасна самота и някой ми прекъсне обяда, просто ще се нахвърля да го целувам. 

Посядам за малко на дънерите пред къщичката и се чудя дали Отшелника ще излезе. Излиза, бърше си устата с ръка и, като в приказките, ми маха с ръка към лодката. Обикновено, казва ми Отшелника от Ветрен, следобеда си почивам, обаче сега за тебе ше направя една малка разходка с лодката. Отшелника от Ветрен потвърждава за пореден път теорията ми, че истински полезните, добри и учтиви хора говорят адски малко. Просто се качваме в лодката, без да му казвам нищо, а той мълчаливо почва да гребе, сякаш имаме уговорка за това още от София. Снимам го и нищо не си говорим. Питам го какво прави по цял ден - той сумти и казва, че чакал да дойде рибата. Ако искаше да си приказва с някого, нямаше да се забие на пустия дунавски бряг. После бавно разбирам от откъслечните му реплики, че живее в зелената колиба от 1991-а. Лови риба, продава я - ако някой дойде да му я купи. Ходи до селото един път в седмицата за хляб, сол, олио. Питам го дали сега покрай историята със замърсяването хората купуват рибата му. И да нема замърсяване, пак нема кой да купува риба, отвръща Отшелника. Щото рибата на хората им е много скъпа - те гледат хляб да могат да си купят. Вчера излизал и хвърлял мрежа, обаче нищо не се закачило. Скрила се е е напоследък рибата, казва Отшелника - тя е живо нещо, разбира, когато нещата в реката не са наред. Изкушавам се да го питам как я кара без жена на такова място толкоз време, обаче решавам да не развалям приказката с някакви мои си представи за живота. Живот е, требва да се живее, отсича накрая Отшелника, залоства лодката там, откъдето тръгнахме, маха пак с ръка и се прибира да почива в зелената си къща. 
А аз влизам отново в ламаринената си черупка. Наистина има хора и животи, на които няма как да не завиждаш - просто защото не можеш да си като тях. Няма да издържиш. 

Русе - две случки 
Това, което правят русенци най-често, е да си купят пакетче семки, да отидат на ветровития кей, да гледат Дунава и да плюят обелките в реката. И аз правя като тях. Питам обаче продавача на семки: как е тука работата с цианида? Какво викаш? - не ме разбира той. Цианидът, викам, как се отрази цианидът на Дунава? Не разбирам какво ми говориш, отговаря семкаджията. Абе човек, не си ли чул, че един отровен химикал се излял от река Тиса в Дунава - вестниците писаха, телевизията една седмица само това даваше. А, не знам аз... отде да знам... Циа... Какво казваш, че се изляло в Дунава? Не разбирам за какво ми приказваш просто... 
Още един щастлив човек. Спомням си, че във Ветрен в кръчмата бяха насядали едни българи от старо време, дремеха на следобедното слънце, почти нищо не си говореха, а над тях висеше картонен рекламен постер с надпис: "Добре дошли във Фанталандия!". Всички в тоя край си живеят някакъв техен живот, а човекът със семките е неговата квинтесенция. 

Иначе крайбрежните ресторанти гордо са обявили рибното си меню с големи надписи с тебешир още от вратите. Както ми казва един старец за рибата - и отровена да е, че я ядем, нали от това си зависи животът, нали... 
След срещата с Отшелника голям град като Русе направо потиска. Следобедно време е и се опитвам да изляза от града, като се чудя дали да забия нагоре по течението. Избирам посока към Лом. Чул съм, че е много пропаднал град, което в случая донякъде ме ободрява. 
На излизане от Русе по магистралката през точно 65 метра седят неподвижно едни адски гадни курви и махат като стенни часовници да спра и да им обърна внимание. Карам бавно и се чудя какъв имидж трябва да оформи една обикновена циганка, за да може някой тираджия наистина да я хареса. То са изкуствени коси, гаден грим на кило, малки женски шкембенца, подчертани с лъскави гащета от лак, чорапи на мрежа, стари обувки... и най-важното: прелъстителна усмивка от тъпа застаряваща циганка с немита тираджийска вагина. Все пак спирам - любопитството е по-силно от инстинкта за самосъхранение. Свалям прозореца и задавам поредния си интелигентен въпрос от вселенско значение. Гледам към безформеното, асексуално като татко Барба същество, което се опитва да носи гордото име "проститутка" и се питам дали наистина човешката раса може да изобрети такова създание. Питам я следното: "Как си, как си?" 
Хубаво е човек от време на време да го поставят на мястото му. Гадната циганка съвсем спокойно отвръща: "Ти как мислиш? Как ше си ти, ако праиш цел ден свирки по камионите?" 
Затварям прозореца на колата си и продължавам към Лом. Нищо не мога да направя - нито за себе си, нито за нея. 

сватба в Лом в началото на века 
Никога недейте да ходите от Русе в Лом. Адска работа - няма стигане и пътят е лош. Обаче по нощите качвам стопаджийка. Стопаджийка като слънце - черничка слаба девойка, отива на сватба на свои приятели в Лом. Като разбира, че съм журналист и правя материал за цианида, Дунава и неговите трудови хора, направо ми се примолва и аз да дойда на сватбата. Никога не отказвам на черни, слаби и миловидни момичета от Лом. Тя явно се срамува да видя къде живее - баща й бил болен, майка й - безработна. Решавам, че момичето е от адски бедно и много циганско семейство, и не й досаждам повече. 
Влизаме в Лом. Няма такъв град. Лом не съществува - нищо, че според картата и там живеят хора. Те също не съществуват, защото в този мрак, кал, мъгла и нелогична лепкава градска тишина трудно могат да вирее каквото и да е. Лом е град-призрак, град-пример как са изглеждали градовете, преди да бъдат изобретени асфалтът, електричеството, канализацията и хубавите кръчми. Сигурно имате представа какво е Бронкс - е, Лом е като Бронкс. Обаче много по-зле. 
Ни в клин, ни в ръкав се появяваме на сватбата. Усещането е идиотско, но все пак приятно. Сватбата върви вяло, булката е едра, приятна и учудващо руса усмихната жена, а младоженецът прилича на момче. Бабите седят и си шушукат в "кой весник ша пише тува мумче". 
Тъкмо решавам, че в Лом даже и сватбите протичат призрачно, когато нещо се случва. Нещо, което понякога може да промени живота ти. Или просто да го продължи. 
Както всички седят и си шушукат, а единственият певец в малката кръчма пее тихичко евъргрийни, за да не пречи на шушукането, един дядо на отсрещното крило на масите взема, та се гътва. Забелва очи, всмуква бузите си навътре и почва леко да се тресе. Изведнъж около него настава суматоха, която хич не е сватбена. Всички сватбари - около 30 човека, се изсипват върху дядото със съвети как да бъде спасен. Някой почва да вика "Ше умре човека бе, ше умре бе". Бабите, без да мърдат от местата си, тихо се разревават. Един лошо облечен човек (после разбирам, че е бащата на булката) сяда отстрани и казва следното: "Еми дърт е стареца вече..." А аз седя и си мисля сега това на мен ли точно трябваше да се случи. Музиката се разтурва, чуват се само викове, многото хора се движат като жаби в замръзващо масло, усещайки, че нищо не могат да направят и да измислят. Ебаси майката и сватба! 
И точно тогава над всички се извисява гласът на булката. Като скача тая жена, като запретва кринолините си, разбутва народа, поставя дядото да легне на земята, разтваря челюстите му със силните си ломски ръце, бърка му в устата и му вади езика. Очите на стареца се врътват като на покер-автомат и вече не са бели - само дето си остават невиждащи. А булката крещи на хората да не се надвесват на него, за да му оставят въздух да диша. И почва да му прави изкуствено дишане. На такава жена човек може да заложи дори и в състезание със смъртта. Както се е сгърчил, дядото полека отпуска жили - като човек, който се връща към живота. Или пък вече си е отишъл. 
Булката го спаси, честно, не мога и до днес да повярвам. Идва линейка, изнасят дядото, който усмихнато и склеротично маха на всички. Според мен е оживял - искрено искам да вярвам в това. 
И знаете ли какво - след тази случка купонът наистина потръгва. След кратко затишие и потупвания по рамената, всички явно осъзнават, че няма какво да ги изложи повече. Стават си някак близки. Бабите по своему са щастливи, че никой не е умрял, а роднините ще се пръснат от гордост каква булка имат. Оказва се, че тя била медицинска сестра в Козлодуй. А пък старецът често получавал такива припадъци като хапнел и пийнел обилно. Купонът тръгва с едни полутъжни песни и минава на як фолк от някаква уредба. Бащата на булката, който преди време живял с друга жена и изоставил децата си, почва да танцува танц след танц с моята ломска стопаджийка и непрекъснато го чувам как въздиша на рамото й с репликата "жалко, жалко..." "Какво жалко?", пита го момичето. "Жалко", повтаря бащата на булката, "жалко, че тази вечер между нас нищо не може да се случи, между нас..." 

Не мога да повярвам. Великата и тъпа реплика, че животът продължава, просто се развива като километри изтървана филмова лента пред мен. Ако само час по-късно ми бяха казали, че един старец се е опитал да умре на същата сватба, щях да реша, че е шега. Булката води хорото, хората викат и се заливат с алкохол, смеещи се до припадък лица, зачервени мъжки физиономии, които се опитват да си спомнят текста на песента, която крещят... Лукави женски лица като месечини греят едно срещу друго и си викат, без да могат да се чуят. Живите са щастливи. 
Пеем песни, викаме "горчиво". Питат ме, любопитстват какво ще напиша за Лом, дали ми харесва градът. Ей така живееме ние в Лом. Виждам, виждам... не е лошо, отвръщам им аз. 
Следва едно от онези житейски напивания, които човек помни като пироните в ръцете на Иисус. Някакво ломско дуенде напук на живота, на хората, на смъртта и на себе си даже. 

На сутринта тайно се изнасям от града. Не искам да срещам никого. Не само заради силното главоболие, причинено от яката ракия на бащата на булката. 
По пътя си мисля някакви неща от сорта, че животът е една голяма река. Лошите неща в него са като цианида в Дунава. Предполагам, че животът наистина е твърде голям, за да се притесняваме от отровите му. Голям като огромна река, където боклуците, кофтите пичове, лошотията и свинщината просто се размиват заедно със самата Смърт. Минават покрай тебе тия работи, правят цвета на живота като болнавия цвят на прясна зелева чорба и отминават. А ти просто седиш сам в колибата си на брега на живота или в хитиново-ламаринената си черупка, и като Отшелника чакаш да дойде рибата. Живата риба обаче. Защото рибата е като хората - само живите риби са щастливи