Разговорът между Нео и Архитекта

Архитектът: Здравей, Нео.

Нео: Кой си ти?

Архитектът: Аз съм Архитекта. Аз създадох Матрицата. Очаквах те. Вероятно имаш много въпроси и макар че процесът е изменил твоето съзнание, ти все пак оставаш човешко същество, съответно някои от моите отговори ще разбереш, някои – не. Съответно, макар и първият ти въпрос да е безспорно уместен, може би осъзнаваш, че е абсолютно безсмислен; а може би не.

Нео: Защо съм тук?

Архитектът: Животът ти е сума от остатъка на едно небалансирано уравнение, което е интегрална част от програмния код на Матрицата. Ти си вероятното проявление на една аномалия, която въпреки искрената ми отдаденост не мога да отстраня до ден днешен от това, което иначе е хармония от математическа прецизност. Макар да е старателно отбягвано бреме, не е нещо изненадващо и като така подлежи на овладяване. Именно поради това беше неизбежно да не дойдеш… тук.

Нео: Не отговори на въпроса ми.

Архитектът: Де факто. Интересно… това беше по-бързо, отколкото при останалите.

(Нео от ТВ екраните: Други? Какви други? Отговори ми на въпроса!)

Архитектът: Матрицата е по-стара отколкото ти е известно. Предпочитам да броя възникванията на цялостни, всеобхватни системни аномалии, в който случай това е шестата версия.

(Нео от ТВ екраните: 5 преди мен? 4… 3… 2… какви ги говориш? Има само две възможни обяснения: или никой не ми е казал…)

Нео: ...или никой не знае.

Архитектът: Именно. Както вече забелязваш, аномалията поразява цялата система и предизвиква сътресения дори в най-простите уравнения.

 (Нео от ТВ екраните: Не можеш да ме контролираш! Ще те смачкам! Бял смотан дъртак!)

Нео: Избор. Проблемът е в избора.

Сцена с Тринити срещу агента.

Архитектът: Първата Матрица, която създадох, беше съвсем очаквано перфектна; произведение на изкуството… съвършена, величествена. Триумф, съизмерим единствено с последвалия го монументален провал. Че участта ѝ е била предопределена е очевидно за мен сега като следствие на несъвършенството, присъщо и вродено във всяко човешко същество. И тъй, аз я преправих, за да отразява по-точно различните гротескни черти на вашата природа. Обаче отново преживях обезсърчаващ по размер провал. Това ме накара да осъзная, че отговорът ми убягва, защото изисква по-нисшо съзнание или може би съзнание, по-малко обременено от стремежа към перфектност. На решението се натъкна случайно една програма, чиято първоначална задача беше да изследва определени аспекти на човешката психика. Ако аз съм бащата на Матрицата, то тя без съмнение е нейната майка.

Нео: Оракулът.

Архитектът: (снизходително) Моля те. Както казвах, тя откри, че близо 99% от субектите приемат програмата, стига да им се даде право на избор, дори и да го осъзнават единствено на подсъзнателно равнище. Макар това да беше работещо решение, то съвсем явно беше погрешно и пораждаше тази противна системна аномалия, която ако се остави така, може да застраши цялата система. Тоест, неприемащите програмата, макар и малцина, ако бъдат оставени без контрол, постоянно увеличават вероятността да настъпи катастрофа.

Нео: Става въпрос за Цион.

Архитектът: Ти си тук, защото Цион ще бъде разрушен, всеки негов жител убит, цялостното му съществуване изтрито от лицето на Земята.

Нео: Глупости!

(Нео от ТВ екраните: Глупости! Глупости! Глупости!)

Архитектът: Отрицанието на очевидното е най-предвидимата човешка реакция, но не се притеснявай – това е шестият път, в който го разрушаваме и вече сме станали изумително ефективни.

Функцията на Избраният е да се завърне до Ядрото, с което ще позволиш разпространение на програмният код, който носиш в себе си, а също така и повторното вкарване на основната програма. След това ще трябва да избереш 23 човека от Матрицата – 16 жени, 7 мъже – които да изградят наново Цион. Ако откажеш да изпълниш това, ще настъпи системен катаклизъм, който ще убие всеки свързан с Матрицата, което заедно с унищожението на Цион, ще доведе до пълното изтребление на целият човешки род.

Нео: Няма да го допуснете. Не можете. Трябват ви човешки същества, за да оцелеете.

Архитектът: Има определени нива на оцеляване, които сме готови да приемем. Но важното тук е дали ти си готов да поемеш отговорността за смъртта на всяко човешко същество на този свят. Твоите пет предшественика имаха сходен дизайн, базиран на необуздана увереност, целяща да създаде непоклатима привързаност към човешкия род, улесняваща изпълнението на функциите на Избрания. Докато другите изпитваха това по един доста общ начин, при тебе е далеч по-конкретно, а именно… любов.

Нео: Тринити.

Архитектът: Апропо, тя влезе в Матрицата с намерението да спаси живота ти с цената на нейния собствен.

Нео: Не…

Архитектът: Което най-накрая ни доведе до момента на истината, когато фундаменталният дефект се демонстрира, а аномалията се показва едновременно като начало и край. Виждаш две врати. Вратата отдясно води към Източника и спасението на Цион. Вратата вляво води обратно към Матрицата, към Тринити и гибелта на вашия вид. Както удачно отбеляза по-рано, проблемът е в избора. Но ние знаем какво ще направиш, нали? Вече виждам задействалата се верига от химически реакции, които предшестват зараждането на емоция, специално проектирана да потиска всякаква логика и разум; емоция, която ти пречи да видиш простата и очевидна истина: тя ще умре и ти не можеш да го предотвратиш по какъвто и да е начин.

Нео избира лявата врата.

Архитектът: Надеждата. Заблуждение в най-чиста форма, което е едновременно вашата най-голяма сила и слабост.

Нео: На твое място ще се надявам да не се срещнем пак.

Архитектът: Няма.

 

Нео излиза през лявата врата.